Важното е да не сменяме думите

В един от филмите си Тодор Колев се гневеше и възмущаваше и подиграваше, че вече не се казвало „да сковеш кочина“, а „да реализираш кочина“. 
Имаше такива залитания и престаравания някога – по времето на соца, когато сякаш от небето се спускаха ключови думи: всичко беше „да се реализира“, „да се мултиплицира“, а когато дойдох в София – в средата на осемдесетте години – от мен се искаха „иновации“. Важни бяха „иновативните похвати“. И аз кимах с глава и не смеех да попитам като какво точно животно е иновацията. 
Разбира се, тези думи бяха вятър и мъгла, фокуси. 

Човек непрекъснато иска да се прикрива с думи – думите да му бъдат маска, шалче на врата, брошка на ревера, параван, прикритие, убежище… Човек няма нищо против думите му понякога да бъдат отрова, димна завеса, лъжа и така нататък. И по-рядко се сеща, че думите могат да казват истината. Няма по-голям цинизъм от „мъдростта“, че думите са за това, за да крият какво мислим. 
Напоследък вече не вали дъжд и сняг, а има „интензивни явления“. Лошото време и „интензивните явления“ са допустими само от понеделник до петък. Уикендите трябва да са слънчеви. 
Рибите вече не се ловят с кукички, а с „примки“ – на кукичката се вика примка. 
На убитото животно се казва „уловено животно“ или „придобито“. Трофеите на най-ценените убити животни също са „придобити“.
На птицекланицата й викат „завод за птиче месо“.
На войната й казват „операция“. 
На медицинската операция й казват „интервенция“.
Смъртта, разбира се, е „летален изход“ – сякаш има какво друго да прави човек, след като умре, освен да лети с душата си. 
Някогашните мероприятия – леле, колко много мероприятия валяха отвсякъде“, сега са „проекти“. 
Смешниците, които занимаваха децата, са аниматори. 
На мен лично най ми е любимо „плейтването“ на ястия. Като чуя, че някоя манджа е плейтвана изящно, и не смея да я кусна – да не разваля шедьовъра. 
Майка ми, милата, никак я нямаше по плейтването на ястия, иначе беше страшна готвачка, но бая тропаше с чиниите, като ги слагаше на масата пред нас. А баба ми Събка, обикновено вбесена, че ме няма по вечерно време, плейтваше пред мен пърженото с домати и лук, както си е в тигана, и изричаше великата смразяваща фраза: „На, яж!“ След което ми буташе пред носа комат хляб.
Плъзгам се по тая „тънка лайсна“ на подмяна на думи  и го правя с добро сърце и с усмивка, но съм дълбоко потресен от истинската подмяна на естествените човешки изживявания с циничен фалш и жестокост. 
Вижте така наречените реалити предавания. Всички те са внучета на „Бързи, смели, сръчни“, само че лека-полека обрастват с фалшиви драми, с интриги, с пределни изпитания за човешкото тяло и психика. Смаян съм, че има предаване, в което победителят е най-големият измамник и лъжец. Лъжата била „стратегия“. Идеален пример за подражание на подрастващото бодро поколение. 
В друго реалити предаване, все още не по нашите земи, участниците са чисто голи – бродят като диваци из пущинаците и горите, бият се с комари и крокодили, а сега видях, че вече ще ги пускат по средата на морето като корабокрушенци, за да се спасяват от акули и от всичко, което може да ги изяде в морето. Точно както наркотика изисква все по-големи и по-големи дози, така и зрелищата, убийствата, гадостите, човешките низости трябва да се увеличават и увеличават. Същото е с парите и с Властта – не се ли увеличават – край, страшна работа е това.
Не е ли време вече да има реалити предавания направо от Газа – от подземията на Газа, където труповете на убитите и плъховете вероятно са в голяма симбиоза. Или от войната в Украйна, където Специалната военна операция затри милиони украинци и руснаци и успешно изпепелява земите им. 
Не сме мръднали от Колизеума в Рим. Чел съм, че Колизеумът в Рим е бил мястото, където всеки нов император е искал да „надгражда“ не само сградата на Колизеума, а зверствата там. То са били лъвове, тигри, мечки, то са били морски боеве, то са били осакатени и мъртви гладиатори… Защото не нещо друго, а изглежда именно кръвта движи властта нагоре, след което удавя самата Власт в кръв. 
Нищо не е мръднало, но е важно да сменяме думите. Докато накрая от самите нас не остане нито една истинска буква.

Фейсбук