Живот като недописан лист: 103 години от смъртта на Христо Смирненски

Христо Смирненски е роден в град Кукуш на 30 септември през 1898 година. Истинското му име е Христо Димитров Измирлиев. От малък е закърмен с любов към своето Отечество, защото израства в семейство, кръвно свързано с борбите на българите от Македония за независима българска църква, просвета и свобода. 
Христо е момче, когато избухва Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., преобърнало живота на стотици хиляди българи от Беломорска Тракия и Вардарска Македония.
Още раните в душите не са зараснали, когато започват да гърмят оръдията на Балканската война 1912-1913 г. Воините от прославената 7-ма Рилска дивизия се спускат като лавина по долините на реките Места и Струма, разгромяват турските гарнизони и са посрещнати с цветя от местното българско население.
По време на последвалата Междусъюзническа война 1913 г., Кукуш е опожарен от настъпващите гръцки войски и семейството на Христо е принудено да напусне града, като заедно със стотици други семейства се отправя към пределите на България. Христо израства в борческия квартал на София Ючбунар и от малък редува учението с непосилната работа, за да помага при прехраната на своето многолюдно семейство.
Той е буден и любознателен младеж. По примера на по-големия си брат Тома Измирлиев, Христо започва да сътрудничи с епиграми и хуморески на вестник “Кво да е“. Времето, в което живее обаче, не е за хумор и сатира, защото избухва Първата световна война и смъртта като костелива зла вещица отнася в мрачните си чертози стотици хиляди човешки живота.
Христо постъпва като юнкер във военното училище, но цялата му чувствителна и пряма душа се бунтува срещу пруската мущровка и плац парадната система на обучение в училището, която унизява и смазва достойнството на човека под пагон. 
Според нея, войникът не е човешко същество, изтъкано от чувства и емоции, а е униформен робот и евтино пушечно месо, без право на глас. Той няма право на друго мнение, освен това, което насаждат в главата му командирите и уставите. 
Откритият му бунт срещу тази казармени порядки са причина да попадне в ареста. Подготвена е заповед на началника на училището за изпращането на Христо като обикновен войник на Македонския фронт. С много труд и малко доза късмет неговите другари успяват да спрат изпълнението на заповедта, и да избавят своя любимец от кървавата касапница на войната.
Като юнкер Христо Смирненски взема участие в разгрома на Войнишкото въстание. В тридневните сражения във Владайското дефиле като по чудо избягва смъртта. Уплашен до смърт за трона си, Фердинанд хвърля 217-та германска дивизия и юнкерите от Военното училище срещу разбунтувалите се войници, които настъпват към столицата, след пробива на съглашенските войски при Добро поле. Христо вижда цялото безумие на жестоката, братоубийствена война и потресен до дъното на душата си от пролятата кръв, решава твърдо да скъса с военното поприще.
Плаща 1000 лв. неустойка и напуска Военното училище. Решава да се отдаде на призванието си на поет и сатирик. Под псевдонима “Ведбал” публикува стихове във вестниците и списанията “Българан”, “Червен смях”, “Народна армия”, “Везни”, “Барабан”. За кратко време се превръща в любимия поет на пролетарска София.
Посреща с възторг победата на Великата октомврийска социалистическа революция в царска Русия, плод на която са прекрасните му стихове “Червените ескадрони”, ”Москва” и “Северно сияние”, които и до днес са ненадминати образци на поезията на революционната романтика и пламенния патос. Работниците и студентите ги рецитират вдъхновено по вечеринки и утра.
Той е наречен “слънчевото дете на българската поезия” от писателя Антон Страшимиров, заради дребния си ръст и чистата романтична душа. Учудващо е как в едно такова крехко и дребно тяло се е поместил такъв исполински дух и воля за борба, намерили ярко проявление в наелектризиращите му стихове.
Творчеството на Смирненски има и друго измерение - това на интимната му лирика, в която затрогващото, емоционално начало и нежният лиризъм карат ученичките да лудеят по него и да си преписват в лексиконите любовните му куплети. Така до патетичните “Йохан” и “Северния Спартак” се нареждат безкрайно нежните и скръбни “ Цветарка” и “Старият музикант”...
През февруари 1922 година излиза единствената му стихосбирка “Да бъде ден”, която е едно от върховите постижения в социалистическия реализъм. Лишенията е недоимъкът, денонощното бдение над нямата бездна на белия лист оказват своето пагубно влияние върху крехкото му здраве. "Жълтата гостенка”- туберкулозата, която често споменава в своите творби, го навестява в мрачния бордей, в който живее и въпреки дългогодишната му борба с нея, на 18 юни 1923 година той издъхва в разцвета на силите си.

Смирненски ни завеща над 800 стихотворения и над 100 прозаични произведения.

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА

"Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
„И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...

1. Приказка за честта

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
венчах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.

"Червен смях", 14 март 1923