Спасението става първа точка в дневния ред на човечеството

Интервю на Таня Джоева,
Епицентър


- Проф. Стефанов, идеята на просветното министерство за нов предмет в училище „Добродетели и религии“ предизвика оживена обществена дискусия. Тя има горещи привърженици, но и ревностни отрицатели. Дали разделението не я обрича още на старта? Няма спор например, дали да се учи математика, или литература, но за „Добродетели и религии“ има.  
- „Добродетели“ и „религии“ са понятия близки, но и различни, несъвпадащи.
Добродетелите насочват главно към сферата на етиката, техният списък лесно може да получи граждански консенсус и одобрение. Кой ще възрази срещу това децата ни да бъдат добродетелни, хора с морален компас? Кой ще изрече, че честността, толерантността, храбростта... са нещо остаряло и ненужно? Добродетелите обаче не са списък с теми за научаване, те се усвояват със сърцето, проверяват се в живота и са гаранти за емоционалния стабилитет и социалната зрялост на човека.
Религията е специфично изградена картина на света, споделен верови хоризонт, преживяване на свещеното. Тя се разгръща в наративи и ритуали, предполага вяра, генерира емоции и идентификации. Религиите имат своя история и е принципно добре тя да се познава.
Проблемът е, че религията не може да се разпише само като неутрален осведомителен наратив, като добродетелен списък. Зад това понятие стои драматичната участ на една или друга хилядолетна верова общност. Християнската общност например е исторически проследима, но тя е и есхатологична, тоест живееща в предначертание, в тревожно очакване, в спасителски проект. Светската методическа редукция на религията (до история на представи и вярвания) лесно ще я превърне в нещо друго на самата нея. Нейната екстатична и есхатологична сърцевина ще бъде изтръгната.  
Религия без верови компонент е обикновен информационен масив. Вярата не е ценност сред другите ценности, тя е битиен фундамент, модус на екзистиране.
Вярно е, че от разказите на различните религии могат да се извлекат редица поуки, силно въздействащи примери за добродетелен живот. Но точно тук, да повторя, е големият проблем - какво ще остане от въздействената мощ на тези примери, когато се изтръгнат от религиозния светогледен хоризонт и бъдат натоварени със светски възпитателни задачи! Събирането на „Добродетели и религии“ в едно общо дисциплинарно название и тяхната терапевтична троичност (православие, ислям, етика) не ми изглежда особено сполучливо. Названието е компромис, в него е заложена методическа еклектика, която обещава да измъчва и преподаватели, и ученици.
Един добре познат предмет, основан на религията, се нарича „Вероучение“. Това название е откровено в намеренията и посоката си, докато предлаганото ни днес е срамежливо и компромисно. То назовава безсилието на обществото да преподаде и утвърди със светски ресурси добродетелния живот като пожелан живот от младите хора.  
- Вие как си обяснявате полемиката около идеята? Очаквате ли през православието да прониква руско влияние, както твърдят противниците й?
- Няколко са причините за полемичната възбуда. Първата се основава на тезата за светския характер на училището и отказа религията да има място в целостта на образователния корпус. Училището не е храм, то е друго място с други задачи.
Втората причина е свързана с множеството на религиите. Тук някъде е закодиран страхът от „другите“ религии, от различните светогледни системи, които ще се явят като основателни претенденти за присъствие в учебните програми.
Третата е свързана с обезпечаването на процеса - с адекватно написани учебници и помагала, с подготвени преподаватели, които следва да отстояват сложните граници между религиозно и светско.
Четвъртата причина е, че в колективната памет се пазят живи полемиките с религията и с нейния светогледен модел, доминиран от взискателни наставления и „илюзорни утешения“. Не е нужно да си чел Маркс, Ницше, Фройд... за да си наясно с тази история на усъмняването и отрицанието. Модерната епоха има за фундамент секуларизацията, развенчаването на боговете, каквото и да ни е донесло това.
Що се отнася до аргументите за „руско влияние“, ще кажа, че в епохи на тревожност и колективен невротизъм винаги са разпознавали и преследвали вещици. Православието не е „вещицата“, която идеологически мотивираните глутници се готвят да преследват.
- Дори само бегъл поглед върху информационния поток ни убеждава обаче, че сякаш е дошло времето за промяна, за обръщане към ценности, към добродетели, към хуманизъм и смирение. Как да извършим тази промяна?
- Наистина се нуждаем от ценностна промяна, от себеоглеждане и смирение, от ренесанс на хуманистичната култура. Опитът за „завръщането“ на добродетелите и религията в училище е разбираем спасителски жест. Но мисля, че резултатите ще си останат по-скоро в сферата на пожеланията. Ние сме в меланхолията на историята и дори интуитивно усещаме, че сме загубили битката с варварството.
Човешката личност е интегрална, нейното изграждане е ефект от много фактори. Няма да си помогнем много, ако просто снабдим младите хора с дидактични менюта, разписани чрез драматични опозиции от типа „добро-зло“.
- Как си представяте добрия гражданин? Да спазва правилата и законите, да е критично мислещ, активен, вярващ или?
- Добрият гражданин не е утопичен персонаж - той стои на страната на полиса, защитава неговите интереси и е критичен към неизбежните му недостатъци. Добрият гражданин е Сократ, а не неговите лицемерни обвинители. Добрата гражданска общност ще те подкрепи, когато си сгрешил, и ще те вдигне, когато си паднал. Няма да те остави насаме с чашата с отрова и няма да се наслаждава на всяка смъртоносна глътка.
Днешният воайорски свят прави точно обратното - оглежда се настървено за злото, тиражира го по медиите от сутрин до вечер, употребява го като стимулатор в бедния си емоционален живот.
- Откъде дойде ширещата се агресия в обществото, която наблюдаваме днес? Очаквате ли предмет в училище като „Добродетели и религии“ да изтрие/тушира/заклейми чалга културата?
- Агресията е поведенчески ефект от дълбинна несигурност, от нарцистична травмираност, от болезнен живот с натрапчиви вражески образи. Агресията е презрение към езика като комуникативно благо, като средство за разбирателство с другия и различния. Агресията е отказ да се следват разписаните социални нормативи. За агресивния индивид езикът е бич, а юмрукът е везната на Темида. Това е самата печална реалност, не само българската.  
Чалга културата е букет от всички така събрани емоционални недоимъци и вулгаризми, който немалка част от младите хора са прегърнали.
- Всяко по-възрастно поколение, като се обърне назад, смята, че във времето на неговата младост е имало повече добродетели, че младите му съвременници трябва да се учат на морал, вежливост, добродетелност, уважение, състрадание? Илюзия ли е това, или са реални корекции, които времето налага?
- Склонността да се идеализира „нашето“ време за сметка на днешното поколение не е от вчера, позната е от векове. Но в общата нагласа съществуват исторически нюанси. Има общества, основани на традицията, а традицията е трансмисия, преносител на нрави и ценности. Тоталитарните общества на свой ред залагат на нормативите и надзора, те блокират различията и толерират подобията.
Драмите започват, когато трансмисиите блокират и това води до промяна в ценностните нагласи, до поява на предизвикателни моди и епатиращи публични жестове. Жената с панталон, художникът кубист, поетът дадаист, неформалът... са стресиращи персонажи в пейзажите на познатото. Те слагат пръти в износеното колело на традицията или на идеологията, за да бъдат по-късно погълнати от новото идващо.
Днес живеем под пробития чадър на традицията, в гънките на една морално разредена реалност. Бродим край бреговете на собствените си провинциални илюзии за „блага и свободи“. Революциите започват с пледоарии за „правата“ и приключват с битки за приоритетно потребление на „благата“.
- Какво загубихме по време на т. нар. преход? Впрочем загубихме ли? Или нещо загубихме, но друго спечелихме? Например свобода, граждански права, които може да ни липсват в утрешния ден.
- Продължаваме да живеем в тревожния дебат за себе си. В недоразбирането на битието си. Живеем според нивата на собствената си немощ като хора и като общество. Стресирани нарцисисти в условията на конкурентно потребление. Нямаме изход нито назад в полемичното минало, нито в днешното „оловно време“, нито към някакво слънчево бъдеще.
Вместо да проумеем ставащото и да се смирим с това нямане, ние продължаваме да вярваме, че можем да се спасим от реалността. Но това е поредна проява на инфантилизъм, регресивна илюзия, която се храни най-вече с конспиративни интерпретации. Например нямаме истинска демокрация, защото вечно Някой Лош ни пречи. Попадаме в приемното семейство на европейските народи, но се оказва, че то е нещо друго на очакваното от нас. Преживяваме се като трагична жертва на геополитически заговор и пр.
Такива сме „ние, българите“ - драматично изгубени в превода и в Прехода. Неспособни да преведем битието си в термините на реалността. Носталгици по идеологическата утроба и липсващия Водач. Активисти на всяка геополитическа конюнктура. Нещастно обезправени сирачета на собствените си илюзии.
- Осем десетилетия Европа живя в мир, налагайки това като ценност, като постижение на европейската цивилизация, която почива на християнството. Как си обяснявате, че сега сякаш гледа към войната?
- Не гледаме към войната, а сме нагазили в нея. За да се разпали война и да се вдигнат войски, са необходими видения за плячка и пледоарии за погазена чест. Нужни са патологични елити и народи, превърнати в стада. Патологичните елити отново са налице, народите ускорено се подготвят за старата си жертвена участ в терминалите на пропагандната реалност.
Ще произвеждаме оръжия с вярата, че пазим мира. Всъщност ще произвеждаме собствената си смърт, смъртта на децата си, смъртта на децата на другите. Европа, тази „люлка на демокрацията“, тази застаряваща сестра на глупостта и цинизма, отново е на път да се превърне в оръжейна работилница. В корпорация на смъртта.

Със съкращения