Самота

                  Кажи ми, кажи, бедни народе,
                  кой те в таз робска люлка люлее?
                                                                                               Христо Ботев 

В дрезгавината на сърцето разхожда своята забрава.
Мушицата му е свидетел, а паякът го наблюдава,
без да говори, не защото от Господ му е забранено.
Човекът гледа съществото, почти е неодушевено
пространството между вратата и заскрежените прозорци.
И снеговита е мъглата... Като брадите на пророци 
безлистните дървета свеждат очите си, лениво кимат...
Жена му е небесна прежда, деца не случиха да имат.
Хвърчи снегът и, без да спира, до покривите ще натрупа.
човекът в кухнята се свира, за да си стопли постна супа,
ракия бяла да си сгрее, да си нареже малко зеле.
А телевизорът синее от гняв, че силиците взел е
на хората и ги облъчва с трагедии разнопосочни,
че някой нагло си поръчва всеопрощания безсрочни.
Човекът къса календара сред януарската голгота
и като клада се разгаря в дълбоките очи на Ботев.