Стихотворения от Атанас КАПРАЛОВ

АТАНАС КАПРАЛОВ е роден в Димитровград. Средното си образование завършва в своя роден град, а после следва българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски". Бил е общински съветник и председател на Комисията по култура и вероизповедания в Димитровград, директор на Драматичния театър "Апостол Карамитев", председател на СНЦ "Компакт арт" - София, а в момента е директор на Националния литературен музей. Автор е на стихосбирки за възрастни и за деца, на сборници със спомени за родния си град, за поета Пеньо Пенев и др. Носител е на национални и международни литературни награди. Членува в Съюза на българските писатели, в българския ПЕН-клуб и в Съюза на българските журналисти.


Вълча родина

Твойта родна страна е превзета
от безродници...
И ни да рипаш
по Балкана с озъбена чета,
ни да траеш с народа си дрипав!

Ако плюеш в крадците преяли,
кален дъжд върху теб ще се ръси.
Даже публично да се запалиш,
не властта ще гориш,
а рода си.

А презреш ли честта си на рицар
и по расо в молитви се проснеш –
би спасил само свойта душица,
врат превил пред житейската пошлост.

Тя навред победи!
Тя се кълчи
от екрани,
трапези,
трибуни...
И какво ти остава:
по вълчи
да завиеш от Странджа до Дунав.

Не че някой ще чуе зова ти:
стига само вълчица да мине
и с език да те лизне по пътя
в твойта
утрешна
вълча
родина.

Балада за лудите сълзи

                     На баща ми

Щом в кацата ширата спре да циври
с душа на недолюбена жена -
разбирам,
че премръзналите джибри
ги чака смърт без мъжка топлина.

Тогава с моя татко -
старши лекар -
пак стъкваме спасителния план...
И живналата смъртница полека
дъха си връща в сгретия казан.

Тя по тръбата горе като кучка
аха-аха навън да изпълзи!
Но тясно е -
до скръндзавия чучур
долазват само злите й сълзи.

Такива -
хем отчаяни,
хем гневни -
като сълзи от родовата пръст...
Отпием ли ги -
ту за либе ревнем,
ту мерим с Крали Марко своя ръст...

И хванали се на хоро по мъжки,
с баща ми
в кръг ни врътва
лудостта:
мен - с колко глътки злото да натръшкам,
а него - да е с мама след смъртта.

Пролетно завръщане

В шпалир от минзухар и кукуряк
най-пролетното село ме приветства.
Там,
в локвите от вчерашния сняг,
изкваква като жабче мойто детство.

До вратника ни,
сграбчили змийче,
за пир се стягат уличните котки.
И чувам в двора дядо как сече
изсъхналите клони
и животи.

А новия живот с накъдрен плач
козата от утробата си пъди.
Две лястовици от зори до здрач
тавана ни крадат в дома си бъдещ.

Допрял сърце до голите асми,
потаен сок на слънцето ме качва...
Добре, че баба точно в този миг
примамва ме с най-вкусното колаче.

И аз се връщам,
малък и голям,
реален и разпътно невъзможен –
хем детския си спомен да доям,
хем да закърпя зимната си кожа.

Небесно пиано

От клавишите звуци растат
и ми кимат
под външност различна:
този тук има форма на път -
мога цял миг по него да тичам.

Онзи там е сърдита вълна -
по ръба й сърфира сърцето.
Следва тайнствен звук - 
Мона Луна?! -
щом намигне ми,
в матово светя.

А това като гръд ми звучи -
чак ми иде да я нацелувам...
Просто звуците виждам с очи
и с ушите си формите чувам.

И не съм аз човек,
а алков,
в който нотите любят се жадно -
сякаш Бог презарежда с любов
моя свят от небесно пиано!