175 години от рождението на Иван Вазов

България

Обичах те, когато бе робиня
и влачеше позорния хомот
и всеки зов към по-добър живот
над теб минуваше кат през пустиня.

Обичах те, кога изгря над теб
зорницата на твойто пробужданье,
духовна светлина и просвещенье
за тебе станаха насъщний хлеб.

Обичах те, кога ярем да счупиш,
ти меч изтегли във неравен бой
и с жертви страшни, скъпи и безброй
успя си бъдещето да изкупиш.

Обичах те, когато заблестя
свободата над твойте балкани,
кога над твойте пепелища, рани -
живот разкошен буйно зацъфтя.

Здрависах те, кога света зачуди
при Сливница с победни си ура
и първите си лаври ти набра,
и мощ незнайна се у теб пробуди.

Обичах те в твойте смутни дни
и в трусовете страшни, що изпати,
когато в късо време преживя ти
на век тревогите, безчет злини.

Обичам те и днес, кога забрави
задачи светли и уроци зли,
на жажди бесни, диви крамоли
да станеш поприще се ти остави;

когато в твойта почва семена
ужасни падат - за ужасна жътва,
и пъклен дух към лош те път упътва,
обезверена в всички знамена;

кога си жадна да чуйш бодър зов,
о майко бедна, майко безпокойна -
и повече от сявгаш си достойна
за плач, за порицанье и любов!

------------


Линее нашто поколенье

Линее нашто поколенье
навред застой, убийствен мраз;
ни топъл луч, ни вдъхновенье
не пада върху нас.

Къде вървим, не мислим твърде,
посока няма в наший път,
спокойно бият тесни гърди,
кога от злоба не кипът.

Стресни се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?
Ил нямаш други ти съдби?
Ил нямаш ти задачи славни
и цяло бъдеще с борби?

Недей оставя, мили боже,
без лампа твоя свет олтар,
без химна твоето подножье,
без вяра живата си твар!

Недей оставя без звездица
моряка, в нощний мрак остал,
без утро мъничката птица,
народите - без идеал.

------------


Елате ни вижте!

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи – ума ми размътя.
Отбивам се в селското бедно жилище:
картина плачевна душа ми покъртя!
    „Елате ни вижте“

Под - гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноише
лежи скот и стопан, духовно сближени.
    "Елате ни вижте"

Зла бедност! Неволя! Души затъпели,
набърчени булки, деца застарели;
Къс ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладнели.
    "Елате ни вижте"

Тегло, запустенье!... Дълбока неволя
живота от радост, от всичко оголя!
Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.
И болести, смърт тук боравят на воля...
    "Елате ни вижте"

И вечно труд тежък и пот непрестанни -
и пак оскудия и дни окаянни.
Зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
    "Елате ни вижте"

И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
    "Елате ни вижте"

"Елате ни вижте!" - той моли и стене, -
вий, мъдри велможи, от нази гоени...
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени -
    "Елате ни вижте"

Вий, дето в покой и в палати стоите,
към нас приближете - вий, славни, вий, сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище
и може би вам ще настръхнат космите!
    "Елате ни вижте"

Тогаз за народа се бихте смислили
и срам, угризение бихте сетили.
И вашето сърце със болка заби ще.
О, доста на думи сте нази любили -
    "Елате ни вижте!"