19 май 1934 г. - превратът на Кимон Георгиев

В историята на България има събития, които няма как да бъдат забравени, загърбени или погребани. Едно от тях е превратът на 19 май 1934 г., извършен от Военния съюз и Политическия кръг "Звено” с помощта на армията. Той е резултат от множество вътрешни и външнополитически предпоставки.
В началото на 30-те години на ХХ век Царство България се намира в сложно вътрешно и външнополитическо положение. Както е известно, от 1929 г. е налице световна икономическа криза, която въпреки действията на българските правителства за подкрепа на стопанското развитие и справяне със социалното напрежение, неминуемо се отразява на българската икономика.
Към това, разбира се, трябва да се добавят традиционните проблеми на България във връзка с незавидното й положение във Версайската система от договори и най-вече международната изолация на европейско и балканско ниво. На тази основа лежи подписаният на 9 февруари 1934 г. в Атина Балкански пакт между представителите на Гърция, Турция, Югославия и Румъния, който гарантира териториалното статукво на полуострова и има очевидна насоченост срещу България и Албания. Те единствени се стремят към ревизия.

Трудно скрепената управляваща коалиция

между Демократическата партия, БЗНС – Врабча 1, Националлибералната партия и радикалдемократите е израз на сериозната партийна раздробеност в България по това време. Освен управляващите партии в 23-тото Народно събрание, представителство имат и следните политически групи: Демократическия сговор, Работническата партия, Македонската група и Социалдемократическата партия.
Извън парламента съществуват още около 40 други партии, което дава основание да се говори за „разложение“ на политическия живот. Това води след себе си нестабилност, но пък от друга страна годините от 1931 до 1934 се водят като едни от най-демократичните в новата българска история. Тези години са и времената, в които режими от авторитарен и тоталитарен тип набират сила в Европа.
В страната ни има и две различни от традиционните политически организации. Създаденият през 1927 г. кръг „Звено“ е елитарна структура от фашистки тип. Те се обявяват за съкращаване на изборните органи и въвеждане на корпоративния принцип. Освен това са против многопартийната система и се стремят към по-авторитарен начин на управление.
Военният съюз е създаден в началото на 1919 г., в условията на поражението на България от Първата световна война. Офицерите, членуващи в него, са притеснени за бъдещето си с оглед на поражението на Царството във войната и последвалите ограничения, наложени от Ньойския договор. Организацията се стреми към ограничаване на ролята на партиите в обществото и е голям противник на БЗНС и комунистите. Ползва се с негласната подкрепа на цар Борис III, а основни фигури в него са Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Крум Колев и др.
Военният съюз играе и решаваща роля при осъществяването на деветоюнския преврат. От началото на 1934 г. настъпва криза в отношенията между партиите от управляващото мнозинство. Желанието на БЗНС за още едно министерско място е отклонявано от демократите и правителството се клати. В този момент на нестабилност Военният съюз вече е взел решение да работи по организацията на нов преврат.
На 9 май царят дава поста военен министър на ген. Атанас Ватев от съюза, което е

ясен знак за неговото отношение към готвената акция

На 15 май министър-председателят Мушанов подава оставката на правителството, с което улеснява военните. Взето е решение на 19 май 1934 г. в 2,40 часа сутринта Военният съюз съвместно с политическия кръг „Звено“ да осъществи преврата. Паролата за началото на действията е „Сабя“. Всичко минава по план, включително и стремежът да не се пролива кръв, защото превратаджиите не се натъкват на съпротива.
Кимон Георгиев и Пенчо Златев се срещат с цар Борис III към 5 часа. Въпреки че приема станалото, монархът държи нещата да станат по конституционен път и арестуваният Мушанов да бъде освободен, за да върне мандата. Съставя се правителство, оглавявано от Кимон Георгиев. В него влизат основно представители на „Звено“, но има и хора от традиционните партии, макар и от по-нисшия ешелон.
Още на 19 май новите управляващи

издават манифест към българския народ,

в който обясняват действията си с „пълното разложение на партиите, което дълбоко засегна обществото, държавата и народното стопанство.“ В документа се говори за ограничаване на местното самоуправление, централизиране на администрацията и по-сериозно участие на държавата в стопанския живот, което е в духа на световните икономически тенденции през 30-те години на XX век.
Народното събрание е разпуснато и са издадени над 180 указа, които имат за цел радикално да променят политико-икономическата система. Министерствата са съкратени от 10 на 8, а шестнадесетте окръга са преобразувани в 7 области. Всички общински съвети са разпуснати. В администрацията и в армията се провежда чистка и се назначават само лоялни на новата власт кадри.

На 14 юни е издадена знаковата наредба – закон за забрана на партийно-политическите организации и техните поделения. Конфискуват се имуществата и архивите им. Ограничени са демократичните права за свободата на слово и сдруженията. Именно тази наредба осакатява парламентарната демокрация за дълъг период от време.
В издадената на 27 юли пропагандна заповед на военния министър Златев се говори за „светлото бъдеще на обновителния процес“. Революцията щяла да докара „нова ера“ и управление в името на националния интерес. Според документа властта вече се осъществява от компетентни хора и е премахната „диктатурата на числата и тълпата“.
Основен ръководен орган на новата власт трябва да е създадената в началото на юни Дирекция за обществена обнова – тя се ръководи от директор и има разклонена структура от няколко отдела и служби. Трябва да работи в пряка връзка и да насочва останалите държавни институции. От 30 юли държавата, взаимствайки

практиките на италианския фашизъм,

започва да организира казионни професионални сдружения, които „да служат като органи на държавата за провеждане на нейната стопанска и социална политика“.
Благодарение на съкращенията и оптимизирането на държавния апарат, деветнадесетомайците успяват да постигнат около половин милиард лева икономии и Кимон Георгиев обявява финансовото положение за стабилно в края на лятото. Организират се преследвания основно срещу комунистите, но под прицел биват и някои от водачите на традиционните партии.
През лятото на 1934 г. се провеждат и масови арести на дейци на ВМРО. Революционната организация попада под действието на забраната за политическите организации. В същото време цар Борис III не е доволен от разрастващото се влияние на военните в политическия живот на страната. С течение на времето разногласията помежду им се увеличават.
След две промени в правителството, на 21 април 1935 г. монархът съумява да състави нов кабинет начело с цивилния безпартиен дипломат Андрей Тошев. Това му позволява да ограничи максимално ролята на военните и да установи авторитарен режим под свое командване. Действията му са наричани от някои историци „царски контрапреврат“. В крайна сметка, без да е организирал пуча от 19 май 1934 година, царят се възползва успешно от него. Той успява да надхитри организаторите, като по тоя начин увеличава личната си власт. Така превратът на 19 май 1934 г. се превръща в бумеранг за главните му автори.