Безсмъртни, те пътуват с нас

Петър АНДАСАРОВ

Те - безименни и с имена, студували в усоето на робството, са тръгвали от брега на своята надежда. Коленичели единствено пред извора на обичта си към родината, изричали клетвени думи пред черното око на пищова и знамето като слънце нарамвали. По тайни пътеки вървели и по стръмното на борбата носели в очите си разсъмване. Това е началото на пътя им. А после? После той минавал през голи чукари и гора зелена. Срещу порои от потери и засади, срещу ветрища от сини фуражки и срещу предателства. Срещу писъци на куршуми и шепот на високи звезди. Все нагоре по стръмното на борбата, дето в края му някъде примамливо проблясвал хоризонтът на свободата. Едни до първите му искри да се докоснат и с него да се слеят. Други да не стигнат до милувката му. Трети да спрат в обятията му...

Тези, дето с него са се слели завинаги, вятърът още помни. Навярно светлина и от техните очи в дните ни има. Другите, дето милувката не са стигнали, са белязали с кръвта си по едно родно място на мигове, макар от дните ни. С техните имена свободата е назовавала пътните знаци на дългия си друм до нас. По него са преминали те - безименните и с имена. Него сме получили в дар ние - тяхното продължение. По него сме тръгнали към днешните широки друми ние - живелите в техните мечти. Нашето днешно дело са техните нявгашни надежди и мечтания. Затуй пътят им е славен. Затова животът им не е прекъснат. И както малките светила над нас, техните имена светят като звезди в небето на безсмъртието. И както звездите пътуват неизменно над нас, тъй имената им не залязват в небето на паметта ни. И не е възможно да спрем някога пред началото на всяка пътека, която отвежда до лобните им места и до паметниците им - малките пантеони на безсмъртието им.

А в тържествената вечер, когато салютите заглушат света и водопадите на разсипани светлини превземат нашето мирно небе, пак ще паднем на колене в почит към тяхната памет. Ще шепнем и високо ще изричаме имената им - наша гордост. И ще спомним брега на надеждата, от който тръгват шепата ботевци, левските знаци по челата им, които изгряват на "Радецки", огнената целувка на българска земя, вървищата от пътеки към Врачанския балкан и прегръдката на Вола, в която пада четоводецът Христо Ботев - изпял песни, високи колкото върховете на България и света, паднал с геройството на първите борци по земята. Ще спомним всички до него и подир него - бесилото на Левски - истинско махало на часовник, който отброява последните часове на робството, пороите от подвизи на Шипка, дето на върха изгрява слънцето на радостта и голямото братство. Ще спомним и всички, тръгнали по примера им, понесли тяхната вяра и обич в сърцата си и най-великите идеи на епохата. И с тях стигнали до брега на днешната наша радост.

И в тия мигове, в празнични и делнични часове, ще усетим с болка и чест, че те, безсмъртните, тръгнали от усоето на робството и от брега на своята надежда, стигнали високите върхове на безсмъртието, пътуват с нас. И днес пътуват с нас...