Безредието на програмирания ред

Какво става с нас? Наистина ли сме в онова морално състояние, за което един ранен руски класик бе написал: "Имало е и по-лоши времена, но не по-подли?" При всичките ни военнополитически катастрофи и авторитарни насилия в миналото такъв обществен климат не е доминирал у нас, дори когато сме се топели поотделно за всеобщата глупост. Как изглеждат за един порядъчен човек тези просташки медийни свади, това надпреварване кой кого и как да натопи и кой да се окаже по голям праведник? Не би трябвало да ни занимава медийното нахълтване в нашия дом, но няма нищо друго. Да сме впечатлени от властната позиция на поет, художник, писател? Или на друг мъдрец, който да ни предпази или отклони от тази неистова пяна? Къде е този манастир на високия планински връх, където да не чуваш и виждаш всичко? Тогава само презираните ни политици ли са в болестно състояние? Когато едно общество е болно, болни са всички!
 Не всичко старо е лошо, не всичко ново е добро. Французинът от полски произход Гийом Аполинер твърди, че дързостта е висша мяра на дисциплината. Екстравагантен съвет към младежите от всички времена, нямащ нищо общо с келешкия нихилизъм на онези, които имат по-ново кръщелно свидетелство. Все пак всичко хубаво на този свят започва чрез скъсване с общоприетото, нали? Понякога обаче тази крайност идва не навреме. Затова е обречена. Разлики между античната и модерната демокрация установяваме всякакви. Най-разбираемата от тях е срамежливо подминавана. Древните накрая просто открили, че освободеният роб работи и се бие по-добре. А също, че плебсът, основата на градската демокрация, не може да бъде онова, което наричаме днес средна класа. Прозрението пристигнало с трагическо закъснение на портите на цивилизацията, когато дошли варварите. Нямало кой да защити елитарната привилегия да си робопритежател. Така глупаво било вградено цивилизованото послание колко добре е за прогреса да има много безименни роби, които да носят свещените камъни на онази осъществена или провалена цивилизация, която може би не се вижда, но се чувства. Както и да ги наричаме.
"Фарът е част от реда на този свят!" -  назидателно защитава невзрачната си професия  морски вълк, станал някакъв пазач. Това е сцена от забравения западногермански филм "Корабът-Фар". Но после, когато идват някакви въоръжени изнудвачи, пенсионерът-конформист се оказва по-храбър от младоците край него. Служенето на реда е дълг, който възприемаме с първия училищен урок.
Затова дори и когато служи на злодеи, то може да изглежда разумно и дори привлекателно. Но винаги е било условно като смислена перспектива. Защото през всичките епохи поддържаният ред е съпътстван с безредие за повечето обитатели на същия свят. Много рядко някакъв траен ред е съхраняван и защитаван задълго. Може би защото  предположенията какъв ще бъде бъдещият са били така неясни.
"Изборната аристокрация", за която пише през 1762 г. Русо, не е имунизирана срещу политически и граждански отклонения. Тя невинаги може да даде на отделния индивид повече, отколкото програмираната сигурност на авторитарните режими. Невъзможността за пълно тъждество между представителството и волята на всички, дори и при спазване правата на политическите малцинства, винаги ще я прави уязвима. Демокрация в действие не е само избирателна кампания и нейните резултати. При такива обстоятелства се изпробват възможностите на гражданското общество. Не като състояние, защото то е естествената и задължителна среда на всяка функционираща демокрация, а като практическо и активно продължение на обществения договор. Значи можеш да бъдеш съпричастен към управлението, без да си управляващ. Но това го няма в правилата за поддържането на реда!
 "Модерното понятие за демокрацията загубва своите социални измерения и се трансформира към системи от формални политически процедури и институционни гаранции" - твърди през 1994 г. слабо известната американка Илейн Ууд. Тя би следвало да стане знаменитост само заради тази фраза! Не защото я е измислила, а защото има доблестта да я хвърли в лицето на  конвенционалните познавачи. Тъгата в тази самотна храброст свидетелства, че не само у нас няма естествена селекция на водачите, талантите, авторитетите и постовете. Този дефицит често ни прави скептични към стойностите на нашето съвремие. И не непременно оптимисти.