Безпристрастни монолози

Басни за нови времена
от Атанас Звездинов
 

Атанас ЗВЕЗДИНОВ е роден на 5 август 1943 година в София. Завършва специалността "Славянски филологии" в СУ "Св. Климент Охридски".
Работил е като редактор в Българското национално радио и издателство "Народна младеж". Бил е главен редактор на издателските къщи "Свят", "Политрейд" и "Южна зора", както и управител на Издателска къща ДВУ. Бил е директор на Дома на детската книга с музей "Ангел Каралийчев" и главен редактор на детското списание "Родна реч".
Автор е на повече от 20 книги с поезия и проза за деца и възрастни, сред които "Шепа жива вода" (1967), "Артерии" (1975), "Нежна броня" (1983), "Осанка" (1989), "Басни" (1998), "Мъдрецът" (2004), "Будилник за будни" (2011) и др. Съставител е на 10 антологии, превел е и издал няколко сборника с поезия от чешки, словашки и руски.
През 2008 получава престижната награда за детско творчество "Петя Караколева", а през 2011 г. Националната литературна награда "Божидар Божилов"
 Член е на Съюза на българските писатели.

Монолог на Троянския кон

Бе замисълът им предателски отровен -
на други. Аз не съм виновен.
Кажете, как да е вината моя,
че други влезли са чрез мене в Троя?
Но има може би вина такава,
която векове не се прощава.
И чудно, че във всички времена
си има нарицателна вина.
Изглежда, че не я отменя нищо,
когато е погубила огнище.
Какво е дал и кой какво е взел,
не съм аз който си поставя цел.
Измина вечност. И с търбуха празен
аз пак съм мразен.
Вечно ще съм мразен.

                                                     
Монолог на латерната

Повтаряла съм все едно и също.
Засвиря - този упрек ми се връща.
А свиря хубаво, а свиря вярно.
Какво като звучало популярно.
Едно и също? Може би. Обаче
и повторението нещо значи.
И чулият ме, да не иска никак,
това, което свиря, тананика.
Изглежда в действията си съм права -
това, което ще внуша,
остава.


Монолог на буквите

Буквите сме - гласни и съгласни
и едни със други съучастни.
Заедно изграждаме, което
вече е от смисъла прието.
Но строим го според правописи.
Резултатът от това зависи.
И ако го нарушим, тогава
всяка бди да се съпротивлява.
Помежду ни има и такива,
дето не оказват съпротива,
независимо къде ги слагат,
те приспособяват се веднага.
Буквите сме гласни и съгласни,
ала има, има и... безгласни.

    
Монолог на пердето
 
Щом нещо ще се скрива, ето,
се сещат мигом за Пердето.
Така започва се веднага
зад мене да се предполага.
Веднага се въобразява
какво ли тук, зад мене става.
И за да сте наясно, вижте -
най-често тук не става нищо.
Но да измисляте не пречи,
че нарицателно съм вече.
И за слепеца ще е видно,
когато аз съм безобидно.
Но... колко добрини потъват,
ако ме спуснат върху...
съвест.
                                            

 Монолог на лампата
                                                     
Докато светех, важен център бях.
Не можех да се отърва от тях -
досадниците, дребните мушици.
Играеха край мене със стотици.
А уж разсеяните пеперуди
видях да ме ухажват като луди.
Но загасиха ме
и ето на
настъпи безподобна тишина.
Наоколо ми не жужеше никой,
сякаш си бяха глътнали езика.
И за да проверя какво са пак,
си мисля как да се престоря, как.
И иска ми се да направя трампа
със някоя неугасена лампа.


Монолог на бушона                                            

Подмамен от добрия тон,
се съгласих да съм бушон.
Да пазя цялата система,
когато бъде застрашена.
И да предотвратя пожар,
останал сам да съм макар.
Но много скоро се разбра,
че с мен играта е игра.
Избрали бяха ме такъв,
за да посрещна удар пръв.
Но съкращение дойде,
бе ясно - няма накъде,
преди решителния час
от всички първи гръмнах аз.

  
Монолог на трохата

Не искам да ми кажат: - Ха!
Изхвърлихме една троха.
Защото докато ме има,
ще бъда винаги значима.
Известно е, на този свят
един се бори за комат,
за друг комат пък не остава -
със залък се задоволява.
Но има и такива, дето
троха им пада от небето.
И често не, а много често
те благодарни са за жеста.
Та, ето че не съм "горката",
а съм значима аз - Трохата.
Понякога, ако ме има,
и от комат съм по-значима.


Монолог на главната буква                                           

Ако да можех, аз се бих навела,
че ме поставят винаги начело.
Но сигурно и бавно осъзнавам -
поставят ли ме мисъл да повеждам,
самата се превръщам във надежда,
а пък когато в думата ме има,
то тя е недвусмислено значима.
И затова нерядко в мен се целят,
по думата се случва и да стрелят.
Но смисъла за да опазя в нея -
да я спася, дължа да оцелея.
Повдигам и които в мен се спъват -
от мене те се сещат що е съвест...
По същество аз с другите съм равна,
по отговорност нека да съм Главна.

                                            
Монолог на огледалото за обратно виждане

Напред да гледаш всеки повелява.
Какво ще кажете за мен тогава -
аз вечно съм обърнато назад?
Но съм с необходимия обхват
да знам кога в движението сложно
какво и докъде ще е възможно.
И отговорността на мен се пада
да не възникне лоша изненада.
И всеки, който е скептик дори,
могъл би смел да ми се довери.
Та... често става, за да спазиш ред,
не бива да се вглеждаш все напред.

                                        
Монолог на суетата

Какво не бях. С какво не се преборих.
Какво от невъзможното не сторих,
да утоля и алчности и страсти.
На ангел и на дявол казвах "здрасти".
Погазих принципи и съвестта приспивах,
когато беше неподкупно жива.
Забравих близки, приближих далечни.
Успехите помислих, че са вечни...
И трупах, и си мислех, че постигам,
забравила бях да извикам "стига"...
Сега пред мен е тишина голяма.
И покаяние и прошка няма.
Дотук съм аз в живота бърз и кратък.
И всичко е дотук. Не за оттатък.


Монолог на колана

Гордея се и няма да престана.
По-важен съм от много аз - Колана.
Когато съм се закопчал, защото
съм пример, че държа на обществото.
Не искам да се меря с разкопчани -
със някакви колани самозвани.
Нали избира всеки дупка здрава,
та временно да й се доверява.
И трябва ли за тях да го е еня,
когато той самият я променя?
Та... от Колана с право се страхуват.
Допускам, че с колан не се шегуват.
Отпускат ме, или пък ме пристягат,
ала с това от същността ми бягат:
Без мене на опасност е обречен,
а с мен човекът вече е облечен.


Монолог на симпатичното мастило

Никога не съм се крило.
Симпатичното мастило
взело да се оправдава
за известната си слава.
Не за мен, за тайни чужди
съм откликвало на нужди.
С огън или с химикали,
нека никой не ме жали,
няма аз да се оплача,
изпълнявам ли задача.
Който трябва, ще прочита,
тайната от мене скрита.
Всеки пак предупреден е,
че не правя го за мене.
Че нещата стават други,
правиш ли за друг услуги.

                                              
Монолог на стълбата

Запазих много, много пропилях.
Не знам заслуга ли е или грях.
Но има, има някаква позлата,
която свети върху стъпалата.
Те сякаш бяха винаги едни
и винаги различни - като дни.
Усещам колко съм им благодарна
за тяхната неосквернена вярност.
Защото пряко хули и награди
нито едно от тях не ни предаде.
Защото щом едно изневери,
аз мога да се разруша дори.
Запазих много, много пропилях.
Не знам заслуга ли е или грях.
Съмнение ме радва и ме бори
надолу ли съм, или съм нагоре...


 Монлог на нишката

Каквото да си казваме, каквото,
по Нишката се стига до Кълбото.
Ала ако Кълбото не желае,
то ползата от Нишката каква е?
Тогава, докато не стане късно,
тя по-добре сама да се прекъсне.
Рискувам, за да го спася навреме.
Реши ли, после пак ще ме приеме.
Щом Нишка съм, съм бдителна, защото
по мене се достига до Кълбото.


Монолог на подтекста

Не съм приемал никога за драма
това, че всъщност видимо ме няма.
Когато Текстът ясното показва,
аз сякаш скрит съм в неговата пазва.
Но там е Смисълът, и свит до мен,
изцяло се показва някой ден,
когато точна мисъл ме повика
да се люлеем с нея на езика.
По обяснима някаква причина
се вижда - мойта работа е фина.
И както на гърнето похлупака,
така и Текстът мен - гърнето, чака.
Отхлупи ли се похлупакът, ето
тогава виждаш скритото в гърнето.
   
                                      
Монолог на яйцето

С безброй превъплъщения, но ето -
все пак едно и също съм - Яйцето.
Затворило криле или влечуго,
или пък друго, често нещо друго,
аз ту съм радостно и ту съм страшно,
но винаги оставам си сегашно.
И колкото е нужно, издържливо,
за да съзрее мойта съпротива.
В среда различна в мене отлежава,
това, което предстои да става.
И може да съм хищник, но и плячка -
съдбата ми е винаги на крачка.
Творецът някак си ме е орисал,
но винаги във мене има смисъл.
И може би животът затова е -
в каква посока да ме разгадае.

                                            
Монолог на калта

Как може да не ми е жал -
с погнуса ме наричат кал.
Не съм приятна често, да,
но с мене и лепят гнезда.
И често съм незаменима
и благославят, че ме има.
Внимателните не се калят -
в мен глупавите се търкалят
и обичайно в мен потъват
онези, дето нямат съвест.
Ту кал по тоя, кал по оня...
Не виждат, че им слагат броня.
Да, за когото падне духом,
съдбата често бива глуха,
но често бива оцелял
друг, по когото хвърлят кал.
И може да не съм вълшебна,
но ето - има кал лечебна.


Монолог на делфина

Човешката душа е толкоз фина,
че й се възхищавам аз, Делфина.
Ала и досега не знам дали е
където трябва, или пък се крие.
Каква е същината й, каква е -
в мига решаващ да се колебае.
И ако е възвишена, защо е
загрижена само за нещо свое.
Ще има да се питам и тепърва
душата или тялото потъва.
Човек потъва ли, ще го спася.
Аз ще се гмурна, ще го изнеса.
За себе си съм сигурен. Не смея
обаче да съм сигурен за нея.