Безпощаден хронист на обществените нрави

1

Трудно бихме си представили панорамата на съвременната българска белетристика през последния половин век без Атанас Наковски. Литературната критика добре познава неговото творчество. След излизането на романа му "Мария против Пиралков" името на автора е добре озвучено в публичното пространство. Появата на книгата съвпада с известното размразяване на обществените нрави в началото на 50-те години на миналия век. Но Наковски има щастието не да регистрира някаква социална трансформация, а да предусети раздвижването на обществените пластове и да го претвори в художествен план.
Оттогава насам този автор се оформя като един от най-социално чувствителните белетристи. Всяка негова творба е посветена на конкретни обществени трансмутации и пертурбации. Очевидно индивидуалният му художествен натюрел притежава качества и насоченост, които съвпадат или поне частично се припокриват с така наречената обществена поръчка. През годините навремени критиците отбелязваха, че Атанас Наковски е писател на тезиса, на предварително подготвената схема, при това не като упрек, а като констатация. Разбира се, това е дълбоко невярно и повърхностно съждение. Обратно, структурата на неговото художествено съзнание е така устроена, че той търси да отрази сложната картина на обществените нрави.
 Атанас Наковски е критически реалист в класическия смисъл на думата. При това главната повествователна форма, която привлича неговото внимание, е романът. "Мария против Пиралков" е първият талантлив изблик в това отношение. Ако можем да говорим за размразяване, за разкрепостяване, за освобождаване от клишетата на догматизма в началото на 50-те години на ХХ век, без съмнение можем да направим връзка именно с този роман. След това белетристът продължи своите усилия да навлиза в трудноизбродимото пространство на градската психологическа проза.

2

Изпод перото на Атанас Наковски излязоха редица романи, посветени на образа на големия град, разглеждан като живо същество, като сложен организъм. В такъв аспект творецът доказа, че е майстор на така наречената градска проза - един от най-трудните жанрове в областта на отечествения роман. След Иван Вазов и Георги Стаматов примерно ние нямаме много образци на проза, която повествува за големия град. Нашият автор продължава добрата традиция на отечествените критически реалисти, които не се интересуват само от индивидуалната духовна, характерологическа, ролева, мотивационна и т.н. специфика на отделния човек, но и от движението на общия социален организъм, от живота на социума. От такава гледна точка Атанас Наковски има своите впечатляващи постижения в областта на психологическата градска проза.
Любопитно е развитието на автора, движението на перото му от неговите творби от началото на 50-те години на ХХ век до късните романи като "Зловеща вселена", "Спирала", "Аз Гъдьо, бивш Цезар, бивш Нерон" и т.н. Може би повече интуитивно, отколкото рационално сладкодумният и проницателен разказвач се опитва да изгражда образите на своите герои, следвайки невидимата логика в развитието на социалните процеси в изключително сложен и противоречив период - втората половина на ХХ век. Със своите интригуващи пътешествия в областта на романа изтъкнатият белетрист продължава да изненадва публиката и критиката, да разбунва литературното и общественото спокойствие.
Да вземем за илюстрация два от късните романи на Наковски. В "Аз Гъдьо..." авторът използва известен похват в световната литература - разказът се води от името на едно куче. Но може да се каже, че за първи път в съвременната българска литература този белетристичен прийом намира толкова изящно и задълбочено разгръщане. Кучето Гъдьо сменя трима собственици в продължение на десетина години. Описвайки живота си при тях, то всъщност ни рисува твърде нелицеприятна картина на обществото ни.
Няма да е преувеличено, ако кажем, че този роман е най-жестоката социална сатира, създавана от български автор през последните години. С прецизността на хирург писателят прави дисекция на разпадните процеси в днешното ни общество. Постепенно краските се сгъстяват и стават все по-мрачни, за да стигнат към края на книгата до антрацитночерно. На финала на романа единственият положителен герой остава кучето Гъдьо, което е отвратено от филистерския продажен и престъпен характер на човешкото общество, в което е принудено да живее. 

3

Друга линия на естетико-художествените търсения на нашия автор представя романът "Спирала". Тук експериментът се състои в това да се предугади какво би било развитието на човешкото общество и на отделната душа след години. Отговорите, които намира Атанас Наковски, са многопластови. Той не се изморява да търси нови и нови художествени решения, опитва се да размишлява заедно със своите герои какво би станало с българското общество, ако те изберат един или друг път. Разнообразието на пластическите внушения, желанието да се обозре цялото богатство и нюансите в живота на персонажите и на възможните социални или индивидуални схеми и варианти, в които участват личностите или социалните групи, бележат постоянните търсения на автора. И това според нас е едно от качествата на неговия талант.

4

След поредица от романи Атанас Наковски ни изненадва с книга с новели. Остро социалната проблематика на неговото романно мислене сега се концентрира в по-лаконичната жанрова форма на новелата. В "Светът вечер, светът сутрин", "Да достигнеш края" и "Катастрофата" белетристът търсеше параметрите на съвременната социална чувствителност, вглъбяваше се в реалната, а не в измислената конфликтност на времето. За разлика от някои съвременни прозаици, които подменяха в книгите си действителните социални противоречия с мними и създаваха някакъв измислен свят, Наковски избираше по-трудната задача да рисува от натура, да претворява художествено сложното кълбо от противоречия и конфликти на реалния човек и неговия живот.

5

Новелите от "Върхът на айсберга" засягат подобна проблематика. Въпреки че са твърде разнопосочни по своите внушения, те се обединяват от общия стремеж на автора да огледа със социално критично око един отрязък от действителността. На пръв поглед хирургически хладен е методът на белетриста да надзърне и в най-тайните кътчета на вътрешния свят на своите герои, да ги покаже в цялата диалектически сложна и многостранна обстановка, в която те се формират като личности, развиват се или деградират. Тук Наковски е суров и точен при художественото пресъздаване натурата на персонажа. Той се стреми към истината, към нейните разнопосочни прояви. В известен смисъл той е безпристрастен наблюдател. Безпристрастен, но не и безстрастен. Напротив - в повествованието на всяка от новелите подтекстово ще усетим сдържаната емоционалност на автора. Слабост и пристрастие той може да си позволи само към художествената истина за разгръщането образа на героя. Авторът страда, ако героят му деградира, ако не издържа нравствената проверка на времето, но главната си задача той вижда в това да претворява правдиво движението на образа, да следи саморазвитието на характера, а не да подменя действителните противоречия и колизии с мними.
Новели като "Червен светофар", "Купувачът на ябълки", "Върхът на айсберга", "Есенен спомен", "Бъдещето на Гошо" ни убеждават колко труден и нееднозначен е пътят към разкриването вътрешната истина на героите. Във всяка от тях белетристът избира различен подход. В "Червен светофар" това е реалистичното, на отделни места стигащо до гротескност сурово повествование за моралната деградация на личността, причинена от постоянното отпускане във властта на компромиса, както и от страха от самостоятелно мислене. В "Купувачът на ябълки" и "Върхът на айсберга" Наковски използва оръжието на пародията. Той блестящо пародира фантастичното и криминално-приключенското повествование, за да подложи на безжалостна дисекция нравствени слабости на съвременния човек.
Разбира се, това не е случайно, не е авторова приумица или артистичен каприз. Наковски иска да види героя си отвътре, да погледне на света с неговите очи, да се превъплъти в неговата душевност и да разбере и най-скритите мотиви за постъпките му.
"Върхът на айсберга" заема особено място в досегашното творчество на Атанас Наковски. Завършваща една романова серия и представляваща може би пауза пред следващата, тази книга търси по художествен път да "снеме" редица остри социални проблеми, да изследва съвременната социална конфликтност, да намери истинското лице на българина, на човека от края на ХХ век.