Без първи звънец

Селата умират, училищата в тях се закриват. Тенденцията продължава от две-три десетилетия и няма шанс да се промени. И тази година няколко селски училища с над стогодишна история ще хлопнат врати преди 15 септември. Ще замлъкнат и без това поутихналите коридори, няма да прозвучи тържествен учебен звънец. За местните хора за първи път в живота им денят ще бъде обикновен, редови, без традиционното празнично настроение. Сгради ще се рушат, дворове ще обрасват, напомняйки, че зад дърветата десетилетия е царяло просвещението. И стремежът за ограмотяване, за знание. 

На други места хората и това лято успяха - къде с протести, къде с подписки, да запазят школото си, но с ясното съзнание, че това ще е временно - до следващата, най-много до по-другата учебна година. Защото насоката на развитие е пределно ясна - селото няма да се оживи изведнъж, децата няма да се появят от нищото. Въпреки обречеността, борбата за оцеляване я има, тя е инстинктивна, дължи се на последните импулси за живот в забравените населени места. 

Колкото и да е печална съдбата на десетките български училища през последните години, медалът има и друга страна. В школа с по 10-20-30 деца и няколко учители качествен учебен процес не може да има. Деца от три възрасти, събрани в една паралелка, няма как да получат добро образование и да бъдат конкурентоспособни на връстниците си от други учебни заведения. А те също имат право на равен старт, на шанс да не са в последните редици и да не дават тяхното забравено училище за пример на опашката на класациите по различни изпити и матури. 

Картината е плачевна, отчайваща, задушаваща, от нея няма удовлетворяващ изход. Обезлюдяването води до "оптимизация" на училищната мрежа, а тя - до риск децата от закритите школа да спрат изобщо да ходят на училище. Дано поне в този момент държавата да е на мястото си и да осигури възможности за обхващане и на тези ученици.