Белетристика

Петър Искренов

Петър ИСКРЕНОВ е роден през 1943 г. в София. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е в Българската национална телевизия и  Българското национално радио. Автор на четири сборника с разкази и новели, сред които "Пред очите на всички", "Да преплуваш океана" и на романите "Непознат и никакъв", "Разпети петък", "Ако не те потърсят до утре", "Маратон призори" и др. По негови сценарии са заснети филмите "Спирка за непознати" и "Грях". Много негови творби са отличавани в национални конкурси и са преведени в чужбина.

Калафат. Стръмната улица към пристанището се изпълва с коли. След съсипителното препускане из Европа, след отчаяното блъскане по волана: "Мамка ти и път, нямаш ли край!" - мъжът най-после изключва мотора, ръчната - опъната до скъсване, и мижи - дано се отърве от илюзията, че автомобилът още се движи.
"Ей, чичо!" - по стъклото му потропва Бебчо Българчето. Старчески умъдрени очи са вдълбани дълбоко върху детското му лице. Мъжът слиза, връчва му тубата: "Я ми полей!" Смъква на болезнени стружки прахоляка от лицето си, момчето едва се удържа да не заразпитва - "Откъде идеш, какво караш?" - ала усеща - моментът не е подходящ за интервюта. Накрая мъжът го погалва, дава му слънчеви очила, запалка. "Много ти благодаря!" - кимва Бебчо.
Зад тях спира лъскав мерцедес. Изскача - Баровеца. Въпреки тежкия си маршрут - пътува до Холандия, винаги е свежарка, изтупан. Докарва все скъпи коли.
- Ще ииима ли фееерибот? - заеква.
- Не знам - казва мъжът. - Току-що пристигам.
Постилат вестници върху капака на един опел, всеки вади нещо за хапване. Дъвчат като на сън. Канят и Българчето, той не посяга, държи се на положение.
Далече, някъде в началото на колоната, екват крясъци, писва цигулка. Споглеждат се: задава се Лудия, съпроводен както винаги от Свирача, който за кутия "Марлборо" е готов да измъчва цигулката си цял час. Мъжете се вкопчват отчаяно в разговора си - дано отърват посещението. Но не би. Идат право при тях. Лудия е запотен и сбръчкан - като сварен. Бие се в гърдите, скандира: "Ма-риан! Ма-риан!"
- Знаем те - промърморва някой, - целият свят те знае.
Лудия грабва краставица от трапезата, дъвче предизвикателно, плюе. Мъж от групата го издебва и така го халосва в гърба, че онзи залита, задавя се. После се усмихва, усмивката му вещае мъст. Българинът заема боксьорска стойка. Мариан протяга колебливо ръка - още и още, след миг ще се счепкат, всички са готови да се намесят, но Лудия само докосва побойника и възкликва: "Ой, ой, Супермен!" За да се излезе от тъпото положение, и биячът се присъединява към кикота. Поласкан е. Хвалбата си е хвалба.
- Почерпи се - подава му бутилката.
Мариан я надига като телескоп, алкохолът клокочи стремглаво.
- Ей! - виква "суперменът", вкопчва се в бутилката, изтръгва му я.
Мариан се оригва: "Ой, Супермен"! Но никой не се смее вече. Българчето и Цигуларя гледат умислени. Мариан се озърта. Стъписаното мълчание го притеснява и за да разведри обстановката, се просва върху трапезата, омазва се целия с горчица, с пастет. Суперменът издивява, повдига го за яката и със страхотно кроше го хвърля във въздуха, с второто го довършва.
- Стой! - скача насреща му Баровеца, прегръща го.
Свирачът и Българчето примъкват окървавения Мариан на тротоара. Той захлупва лице на коленете си, вие тихичко: "Ой, Мариан! Ой, бейби морто!" Мъжете се чудят вече накъде да гледат. "Суперменът" усърдно чисти капака на опела. "Тарикат! - мърмори. - Ще ми се лигави върху храната."
След минути всичко наоколо пак е мирно и тихо. Само тишината е още по-задушна, още по-прашна и непосилна. Лудият хлипа пронизително.
Суперменът не издържа, виква на Българчето: "Защо не си го прибирате някъде?"
В отговор избухва Свирачът. Крещи, сече въздуха с цигулката си. "Превеждай!" - виква мъжът на Българчето.
Момчето се озърта, чуди се накъде да бяга.
- Мариан беше човек с дарба - подхваща примирено, думите го задавят. - Човек с усет. Сигурно е бил раждан в ковачница - така добре се разбираше с желязото. Само погледне машината, заслуша я и веднага ти казва какво й е. Начаса я оправяше. Една нощ разглоби и сглоби комбайн насред нивата. Беше виртуоз. Беше цар. Не си знаеше парите. Викаха го къде ли не. Губеше се със седмици, връщаше се - по-богат, по-засмян, още по-щедър към нас. Беше сглобил прекрасно живота си. Леите му късаха джобовете. Вярваше, че винаги ще е все така. Но една сутрин заварил къщата си празна. "Тичай в болницата - рекли му съседите. - Детето ти не е добре!" Хукнал той, лекарите го посрещнали на вратата: "Мариане,... то умря!" Светът се взривил в главата му. Кой е оцелявал след такава експлозия? Та на кого се подигравате вие?
- Дрън, дрън - прекъсва го "суперменът". - Дано се разплачем...
- Истина е, чичо! - скача Българчето. - Детето от няколко дни било зле... "Къде е бащата?" - попитали лекарите. "По селата - рекла съпругата му. - Ремонтира трактори." "Знаем го - казали. - Цар Мариан! Живот си живее. А ние да се цапотим с дрисливото му отроче." Хвърлили детето на една носилка в коридора и го забравили. То тогава се случили и празници. Тук прекипи ли виното, чичо, празници колкото щеш... Чак заранта един от докторите повдигнал чаршафчето... И се прекръстил.
- Бейби морто! - въздъхва Мариан и сякаш сабя просъсква между мъжете. Свирачът го гали по сплъстената коса.
- Много знаеше този човек - казва. - И много можеше. Ако речеш, и света би сглобил. И на този свят едва ли щеше нещо да му липсва.
- Бейби морто, бейби морто! - повтаря Мариан.
По страните му се търкалят сълзи - едри и тежки като баластра, само дето не тропат в скута му.
В далечината стене сирена. "Фериботът!" - Баровецът се спуска към Мариан, мъчи се да го вдигне. Махва на Българчето: "Помагай!" Сега достолепният мъж целият заеква - и жестовете му дори. На тласъци откъртват Лудия от тротоара. Баровеца пълни едно сакче - бутилка уиски, цигари, сладкиши и шоколади - подава сакчето на Мариан, той се дърпа, крие ръцете си. Българчето поема подаръка. Баровецът скача в колата си. "И да се измие! - крещи. - Непременно да се измие!"
Ламаринената лавина на автомобилите се срива към пристанището.
Когато паркират на ферибота, мъжът подхвърля на Баровеца:
- Ти одеве май съвсем се разчувства?
Онзи го стрелва с модрите си очи, изтласква светкавично думите изпод брадичката си: "Аз съм лекар!"
За пръв път не заеква.