Белетристика

Любомир НИКОЛОВ е роден през 1961 г. в София. Завършил е психология в СУ "Климент Охридски". Специализирал във Варшавския Университет. Сборникът му разкази "Въжеиграчът Карой" (Сиела 2009) бе номиниран за наградата "Хеликон". Носител е на наградата "Чудомир" 2008 и на други литературни награди.



Двамата вървяха по "Мария Луиза", сенките им се влачеха след тях по асфалта като парцаливи таласъми. Изглеждаха под лампите като клоуни, забравили да си махнат грима. Бяха напълно изперкали. Подвикваха на хората. Опитваха се да спрат някоя кола. Никой от случайните и уплашени пешеходци не говореше с тях. Говореха си с други - сбърканяци, пияници, луди или такива, тъмни и брадясали като тях самите. Само те можеха да са им от полза. Разговорите се състояха от мъгливи въпроси от тяхна страна и псувни в отговор.
Милан и Тишо тъкмо се бяха прибрали от Испания и решиха да поостанат няколко дни в София, да си поживеят. Ако могат, мислеха си,  да докопат някакви жени или каквото там дойде. Бяха пътували дълго с автобуса, миришеха на пот и чуждо. Носеха миризмата на още петдесет човека и разговорите им, повторени по сто пъти. Всички разговори можеха да се обобщят -  животът е гаден. Когато всичко е наред, те е светнало фенерчето на късмета. Само че ръката на късмета, която държи фенерчето, имаше Паркинсон.
 Трябваше да се поразкършат, да се разходят да им дойде ума, или това, което остава в една постоянно угрижена глава. Здраво се бяха натровили от разредители за боя, бяха боядисали поне четиридесет къщи в Мадрид. В жегата разтворителят действаше бързо, имаха чувството, че са им се размекнали мозъците. Имаха нужда от нещо, не знаеха какво точно, но без ракия този път, нещо по-така.
Попаднаха на две мургави проститутки, нищо особено; поне да можеха да приказват, а то все едно имаха картофи в устата. Нищо не им се разбираше на тия изпаднячки. На двамата им се отщя. Аре бе, това ли е по-специалното, дето го търсим, каза Милан - това е парче от нищо. Оставиха двете жени и продължиха. По-надолу по булеварда видяха силуетите на две по-стройни момичета, приближиха се; момичетата имаха грим, който покриваше лицата им като маска. Не бе ясно какви са им истинските лица. Понечиха да продължат, но онези двете усетиха любопитството им и започнаха да ги уговарят, поискаха 20 лв. за услуга, евтино, дума да няма. Двадесет лева само и щяха после да разправят в селото: "Ей, ние какви работи сме виждали и какви работи сме вършили". Абе друго беше тая плът тъй близо; и ги лазеха тръпки по гърба - нали това и търсеха. Проститутките ги замъкнаха в някакъв тъмен вход нагоре по улицата. Бяха по-високи от тях. Милан бе сложил спестените пари в един портфейл в задния си джоб. Почна да го хваща страх, че ще го оберат, то как стават обирите - лъжат те да отидеш на тъмно и прас по главата. Когато влязоха във входа вече съжаляваше, попипкваше портфейла, вече мислеше само за него. В дрезгавата светлина от улицата видя някакво електрическо табло във входа, забави се малко и пъхна портфейла в процепа между таблото и стената и после продължи нагоре. Изкачиха се на площадката на последния етаж, там горе не живеел никой, "Спокойно!" - казаха им момичетата. Не запалиха лампите. Свършиха си услугите без грам нежност. Милан искаше да се махне по-бързо, не беше това, което търсеше. Момичетата си поискаха парите. Този път Милан каза "Спокойно, долу ще ви платя". Слязоха, Тишо и проститутките излязоха пред входа, Милан бръкна зад таблото, за да вземе портфейла. Пръстите му го напипаха, но го бутнаха по-навътре. Имаше място само да промуши пръстите си, не и да го хване. Опита се да размести таблото, но то не помръдваше от стената. Милан усети, че му причернява, не само от това, просто му се бе събрало много напоследък. Все той не бе като хората, все той бъркаше. Реши да отвори таблото и да достигне през него до портфейла; старите табла нямаха задна стена. Изтръгна мижавата халка и отвори вратичките, тъмно беше и не се виждаше нищо, бръкна, но не успя да намери портфейла, бръкна пак, нещо присветна в мозъка му; не бе мисъл, бе светлина, след която всичко спря. Умря, преди да разбере какво става, стиснал жиците. Тишо го видя, че пада и се хвърли да му помогне, разтърси го, удари му няколко шамара, придърпа го до входната врата, където видя застиналото му учудено лице. Разтърка лицето му да смени тази маска и успя. Знаеше, че удавен може да се върне към живот, но не и ударен с ток. Чу някакви хора да разговарят на улицата; проститутките бяха изчезнали, реши да се спасява и той.
Токът в кооперацията спря, но никой не слезе да види какво става. Хората пестяха от тока, като спре - е, не е голяма работа.
Бяха се оплаквали в районното хорицата, че им влизат нощем в кооперацията, търсеха помощ от полицаите. Бяха се опитвали да заключват входната врата, но я разбиваха, едва се държеше на пантите. На полицаите им дремеше на пищовите за тая врата. Наскоро им ги смениха от Макаров на Зигзауер. Имаха по-важни дела.
Най-невинният човек в тая история - майката на Милан, плака за сина си всеки ден до своята смърт, която не се забави дълго.