Белетристика

Георги СТОЙКОВ е роден на 20 февруари 1931 г. в с. Дерманци, Ловешка област. Завършил е военното училище "Васил Левски". Бил е депутат във Великото народно събрание. Писател и журналист. Автор на 20 книги, между които "Сурови закони" (1963), "Пътуване без фарове" (1969), "Великият кръговрат" (1976), "От светлина са хората" (1986), "Южни хълмове" (1998), "Гласовете дето ни викат" (2001), "Съхранени спомени" (2005), "Пъртини" (2005), "Изповеди под звездите" (2007) и др.
Носител е на литературните награди "Цветан Спасов" и "Никола Ракитин". Член е на СБП.

Не повярвах на ушите си. Стоях в петата редица на трети блок, втори по ред и не помръдвах. Размърдаха се съседите, някой спомена името ми. В това време заместник-началникът на затвора Мирчанов с гневна нотка високо повтори:
- 313, пет крачки пред строя!
Промуших се и тръгнах със строева крачка. Беше лято, бях бос. Само преди час бях се върнал от цеха и си правех сметка, след проверката да се отбия в умивалнята, да освежа краката, да си наплискам лицето и да лягам. В производствения цех към затвора бе задушно. От оксижените, с които заварявахме разните части и жички на електромерите, миришеше на изгорял бакелит. В този цех беше събрана "техническата мисъл" на затвора - инженери от всякакъв вид: машинни, електричари, че дори един лесовъд. Вървях към заместник-началника на затвора, а гледах застаналия до него началник на охраната капитан Пъчев и прехвърлях през ума си "колегите" от цеха. Кой, кой ме е наклепал? Че приказвахме против режима в затвора - приказвахме. Че се присмивахме на ограничеността на управниците  - присмивахме се. Кой беше днес около мене и какво ли съм надрънкал, та ме изкарват пред строя? А знаеше се, че провежда ли вечерната проверка Мирчанов, че извика ли някого отпред - карцерът не му мърда. Той бе дребнав и зъл човек и само дебнеше да се заяде за нещо.
Застанах на пет крачки от него и извиках ясно и отсечено:
- Гражданино началник, 313 се явява по ваша заповед!
Кимна на капитана с глава, оня ми даде знак с показалец да го последвам. Вървя след Пъчев, а мисълта ми още прехвърля "колегите" от цеха, където сглобявахме електромери, производство на батерийната фабрика в Никопол. Кой? Кой ме е натопил?
Вместо към карцера капитан Пъчев кривна към едноетажната къщичка на охраната. Бутна открехнатата врата с лакът. Силна електрическа светлина ме удари в очите. По навик ги закрих с длан.
- Влизай, влизай, Георги.
Трепнах от изненада - значи знае името ми? От половин година съм тука, бях отвикнал да чувам името си.
- И така, ти защо си тук?
Боже господи, пак ли почват разпитите? Три месеца, преди да ме изправят пред окръжния съд в град П., следователите не се умориха да ми задават все едни и същи въпроси. Как е станала злополуката в топлоцентралата, при която загина бай Марин? Защо не съм я предотвратил? Не осъзнавам ли вината си?
- Заради този, дето клати гората! - отговорих.
Кривнал глава на едното рамо, Пъчев ме изгледа остро:
- Значи за този, дето клати гората, а?
Замълчах. Съжалих, че изпуснах тази фраза. Вместо едно денонощие без хляб и вода ще ми тръсне три.
- Абе, май че всички сме тука заради този, дето клати гората.
Сега ококорих очи. Между впрочем сред затворниците вървеше мълвата, че капитанът е лашнат тук, в девета глуха, да дослужи за пенсия. От близко село е. Не е случаен човек - баща му бил ятак на партизаните. Попаднал в милицията по негово настояване. Нямал мерак към службата, нито да учи. Когато нахълтали младите от Школата в Симеоново, започнали да го използват да запушва дупки. Като прехвърлях охраната, май че беше така. Половината бяха възрастни милиционери, на доизживяване. Но другата половина бяха млади, наперени сержантчета, които правеха с капитан Пъчев каквото си поискат - смигаха зад гърба му, глухи бяха за заповедите му, а със затворниците се държаха грубо и жестоко. Дори в цеха, където бяхме уж "отбрани хора", охраняваше ли ни някой от младоците, вървеше като копой след нас, когато изтичвахме и до клозета.
Гледах капитана и размишлявах над последните му думи. Звучаха като на обречен човек. Той така и изглеждаше. Синьо-жълтото му подпухнало лице издаваше лошо здраве. Ръцете - с широки длани и дебели пръсти, немощно висяха покрай невиждалия ютия панталон. Раменете бяха старчески прегърбени. От цялата му фигура лъхаше отпуснатост и безволевост.
Той се обърна, отвори двукрил гардероб, смъкна от закачалката гимнастьорка със сержантски нашивки, после хвърли на масата шапка с кокарда.
- Обличай ги.
Зяпнах с отворена уста.
- Обличай ги и не питай. И аз имам проблеми, моите хора тук съвсем се изоглавиха. Един отишъл да си полива царевицата, друг -   градината. А аз кого да кача на Първа кула?
Мислех, че се шегува, но когато взе от пирамидата автомат и го постави до гимнастьорката и шапката, невярващо разперих ръце:
- Гражданино началник, какво правите? И сигурен ли сте, че нощес няма да отворя портала? Ми тия осемстотин тюрмаджии до утре ще сгърнат из цялата страна. Нали ще ви одерат жив!
Нещо като усмивка трепна по изпръхналите му побелели устни:
- Рецидивистите са заключени с девет катинара. Половината от другите са все свестни хора като теб. И цяла нощ да стои отворен порталът, няма да мръднат...
След няколко минути бях на Кула номер едно. На главата - с милиционерска шапка. Облечен с поизбеляла гимнастьорка. И панталон - на райета. През гърдите със зареден автомат. В пълнителя - с 32 патрона. И си мисля: защо съм тук? А тоя бай Пъчев - с всичкия ли е? И наистина ли и той е тука заради тоя, дето клати гората?
За себе си бях сигурен, сто пъти по сто, че нямам вина за аварията в ТЕЦ-а. Всички знаеха инструкцията наизуст. При спиране на котел за ремонт, за да се включи отново в мрежата, подгрявката трябва да почне от една смяна и да бъде завършена при същата. Бях в отпуск по болест. Когато ми позвъниха вкъщи и съобщиха за белята, веднага долетях с жигулата. Главният инженер, младо и самонадеяно момче, мига на парцали. Какво, защо, как?... Дума не може да обели. После се разбра. Първата смяна почнала загрявката по обед, втората застъпила вечерта в пет и веднага включила котела в общата мрежа. Ще гръмне, разбира се. Студено и топло прави взрив.
Инженерчето имаше хора и отърва затвора. Аз, кошкоджамити началник, робувах на истината, не потърсих връзки и ми лепнаха три години и половина.
Застанал на Кула номер 1, гледам през прозорчето осветения двор на затвора. В другите ъгли се чернеят останалите кули. Номерът е такъв: дворът осветен - кулите на тъмно. Все пак съзирам контурите на "колегите" от другите кули. Предполагам, че ще ги видят и затворниците от помещенията, ако се загледат. Но те няма да го направят. Аз вярвам на бай Пъчев. Той така ми и рече, когато тръгвах по спираловидната стълба на кулата: "Важното е да се мярка горе човек!" Да се мярка?! О, Боже, дотам ли сме я докарали? Ами ако река наистина да направя това, което подхвърлих на капитана? В мен още тлееше обидата от несправедливостта. Кариерата ми беше съсипана. Прозвището "затворник" ще върви след мен, докато съм жив. Двете ми деца ще чуват зад гърба си: "На затворника синовете." Наистина ли половината зад решетките са "все свестни хора, като тебе", както преди малко подхвърли бай Пъчев? И ще ги оневиня ли, ако сляза долу и отворя главната порта? С изключение на западното крило с рецидивистите, всички други помещения са отключени. Дали наистина никой няма да тръгне?
Не бях сигурен. Не знам дали е сигурен в представите си за затворниците и капитан Пъчев. И какво въобще става сред пазителите на обществения строй? А това не е ли началото на голямото разпадане?...
Махнах с ръка и отпъдих тези мисли. За сетен път се уверих, че онзи, който мисли за последствията, никога не прави решителната крачка. Освен това вече съмваше. Лампите по високата каменна ограда угаснаха. Слънцето извираше зад далечния морав хоризонт, а за мене - затворник номер 313 - започваше топлият августовски ден на 1989-а.