Белетристика

Любомир НИКОЛОВ е роден през 1961г. в София.
Завършил  е психология в СУ "Климент Охридски". Специализирал във Варшавския Университет.
Работил е като клиничен психолог в Медицинска академия и изпълнителен директор на проект на ЕС по програма "PHARE-Lien". Има публикувани научни студии по психология.
Негови разкази са отпечатвани във в. "Капитал", "Труд", "Литературен вестник", "Стършел", сп. "Съвременник", "Знаци", "Страница", "Инсайт" и др. Други са включени в няколко антологии със съвременни български разкази.
Носител е на наградата "Чудомир" за 2008 г.

В едно иглу, точно на полярния кръг според Google maps, има един предприемач, който, преди да ни се пресекат пътищата, събирал лунна светлина и я продавал в черни кутии за енергийни напитки. Хората, като я изпиели, замръзвали, погледът им придобивал синкави оттенъци, а очите им губели смисъл. Заприличвали на губещи в казино. Така казва.
Предприемачът Свен Мендел събирал лунната светлина с едни огромни огледала, концентрирал я с фреснелови лещи и произвеждал 50-60 бутилки на нощ при пълнолуние. Когато бил в добро настроение, правел напитки от северното сияние. Жена му, кротка на думи и тиха на дела, си мълчала; в тая тишина минавали дните му само когато й идвал цикълът, му се подигравала, чупела огледалата и крадяла от напитките. От толкова пиене на лунни напитки косата й станала непоносимо бяла, очите й станали стъклени и светели нощем като два сини енергоспестяващи диода. Отдалечил се от нея, охладнял и приказките й хич вече не го засягали. Оставил я обратно на майка й в Упсала. Неохотно ми показа снимката й. Бе с толкова кристален поглед, върху лице от порцелан, че не можеше да е лоша.
Говорим със Свен за нощите, за антрацитния магнит на небето, приковаващ очите ни горе. Усещаме като със сляпо око светлината, която струи от небето и се излива по гърбовете ни, но не поглеждаме право нагоре, за да я видим чиста, както идва, а спим с очи обърнати навътре и гледаме отражения. Жалко. Нощната светлина вече съвсем сме я забравили. А в града я няма. В дъждовни нощи с пълна луна лунната дъга се появява на тънки като конец цветни ивици, струи, когато спим, някой успяват да я видят, но не им е до това. Винаги са будни по други причини.
В дългите нощи Свен си мислел за това: "Добре. Всички търсят слънцето. Топлината. Светлата умора на затворени клепачи с цветни кръгове в тях. Праната, движеща се във вените. Топлата пот на жените и бебетата. Всичко между 30 и 40 градуса - това търсят хората. А всичко останало - бялата светлина на звездите, студът, пронизващ костите, пулсиращата чернота, изсмукваща чувствата, пустотата, в която живееш, без да бъдеш - е това никой не търси"
Спрял се встрани от тия мисли. Вътрешният му глас обаче продължил:
- Ами какво става с оная част от светлината през нощта, тази, която не виждаме, не я търсим и заслепени от тъмното, отиваме в пухените завивки да правим преглед на живота си. Какво става с нощната светлина? Кое цвете цъфти на луна? За кои животни нощта е ден? Не ги знам всичките, отговорил си.
 Свен Мендел си пробил иглуто, сложил в дупките далекогледи и не спял нощем, а денем. Нощем гледал. Добрал се някак до прозрачния син сектор от трептения, където вече не си човек, а синьо око на хъски. С учудване разбрал, че някои звезди са розови, други зелени, има и червени, но дори и червените били презрително студени и за тях той бил по-малко от нищо. Точно като свикнал с тая мисъл, продухан от толкова гледане в празното, разбрал, че ангелите не са безгрешни. Красиви са, да. И в най-страшния студ пак са с добри намерения, но добрите намерения и ползата от тях са различни неща. Като гледал към Венера, през едното му отворено око влязла мисълта, че ангелите са като щедри майки, които дават на детето си толкова сладолед, колкото пожелае, шоколад колкото иска, бонбони, гърмящи зелени дъвки с аромат на ябълка и други подобни неща, но не ги е грижа това добре ли е за здравето на детето, не пречи ли на дълголетието, нито пък, като дават по толкова, дали ще стигне за всички. Но, това са ангелите - дават, а не взимат. Такива са.
- Това са ангелите - повтаря Свен.
- Това са вашите ангели, нашите са аскети - казвам му.
От два дни пътуваме в автобуса от Упсала за Йеливаре. Знам всичко за напитките на Свен, жена му и безсънието му.
Спим пред деня, а нощем гледаме небето. Свен разбира повече от мен какво става горе. Утре тая звезда няма да я има, казва. Някои звезди са фалшиви. Марионетки на Господ.
- А, ти защо си дошъл от България чак тук? - пита ме.
- Нощите ви са дълги. Трябва да си подредя мислите.
- Да, нощем е по-хубаво. Мислите стават разтегателни, а дневния свят относителен - казва Свен.
- Свен, виждал ли си лунна дъга? - питам го.
- Не съм виждал, защото няма.
- Има. Бъркаш.
- Няма. Знам всичко за Луната.
- Аз съм виждал - казвам му сериозно.
- Измислици. Всяка нощ гледам Луната.
- Знаеш всичко между теб и Луната. За да видиш лунната дъга, трябва да си с гръб към Луната. Също като при слънчевата дъга.
- Ха-ха, хвана ме...Вярно е, гледам право към Луната. Какво става зад мен не знам. Жена ми спи там отзад, далеч от дупките, че й духа много.
- Значи и нея, като дъгата не я виждаш?
- Не я виждам...прав си. И денем не я виждам - спя. А тя стъпва на пръсти. Понякога ми казва, намеренията ти Свен са като тръни и ме бодат. Умът ти, от слуга е станал ужасен господар - такива ги приказва.
Свен вади отново снимката й и в очите му на хъски вече има някакво умиление.