Белетристика

Марин Дамянов е роден през 1955 г. Сценарист и писател. Доктор по кинодраматургия. Преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и в "Артколеж". Участник в сценариите на игралните филми "Маргарит и Маргарита", "Козият рог" - римейк от 1994 г., "Огледалото на дявола", "Лейди Зи", "Следвай ме", "Братът на Охлюва" и на документалния "Един каубой в България". Автор на сборниците разкази: "Абсолютно безнаказано убийство", "Добро ченге, гадно ченге", "Лошите и злите" и на романите "Сбогом, Джони", "Казусът Рози", "Самурай от Надежда", и на монографията "Психоанализа и кинодраматургия". Носител е на над 10 литературни награди. Председател е на гилдията "Кинодраматурзи" към СБФД.

    

В памет на Йордан Йовков
     
Това е една история, която моят приятел Венци разказа след ракията, но преди каната с вино. Само една подробност - ракията беше двойно препечена, а виното - мавруд - българско вино, дето никъде другаде го няма. Ето и историята, както я запомних:
"Бай Боран живял на около шест километра от хана, дето Йовков го използва за прототип за "Антимовския хан". Борана живял дълго, много дълго. Около него хората политиканствали, трепели се "за свободата", за пари, за власт, или за някакви химери; но Борана просто работел яко и си живеел живота, както го разбирал. Интересувало го не кой управлява България, а какво ще роди земята тая година. Правел добро на всички и си печелел приятели, а не - врагове. Работел като роб по петнайсет часа, после изяждал една рукатка кисело мляко и заспивал съня на почтените и уважавани трудови хора, които правят хляба.
Първия път Борана се оженил за гъркиня, Деспина - голяма любов! Това не помня кога е било, може би още при Стамболов. Деспина била красавица, но и оправна булка - тя помогнала на своя съпруг да привлече гръцки капитали и Борана построил най-голямата мелница в Добруджа. Обаче Деспина преживяла с Борана само петнайсет години и починала... После много жени търсели Борана за брак, но той все отказвал, решил бил да остане верен на паметта на Деспина. Но мощното тяло и мъжката страст си искали своето...
Един ден Борана сложил чисто бяла риза, наел файтон и отишъл в Антимовския хан. Изпил една двойно препечена със салатка, после си поръчал кана мавруд и печено. 
Загледал ханджийката - тя била млада и красива, овдовяла наскоро. И тя го загледала - богат бил, снажен и свободен мъж. Говорили що говорили, но той казал:
- Съжалявам, булка, много си хубава и добра жена си, обаче аз душата ми съм я дал на Деспина, и тя ми е дала нейната... И така - за вечни времена. От тебе искам само едно - сещаш се кое...
- Боране, ама ти с мене като с платена жена се държиш?!...
Той нищо не отговорил. Тя помълчала, погледнала го нагло в очите и рекла:
- Ами... Давай, щом това е начинът...
Борана й дал шепа пари, и тя го поканила в стаята си на втория етаж...
Харесало му на Борана и почнал да идва всяка събота вечер. Файтонджията го чакал отвънка, но ако Борана му даде знак, тръгвал си и идвал чак на сутринта. Ако работата с ханджийката не се уреждала, Борана си изпивал чашата ракия, каната вино, качвал се на файтона и си отивал.
Минали години. Ханджийката се омъжила и зачезнала по семеен живот, друга ханджийка дошла - вдовица от междусъюзническата война.
Старата ханджийка инструктирала новата относно Борана и адетите му. И се повторила същата история...
Минали години, Борана се уморил да жали Деспина и пак се оженил, имал още деца. Но си имал вече изграден табиет и продължавал всяка събота да ходи при ханджийката. Не след дълго тя се разболяла от туберколоза. Бай Боран й платил лечението, но жената починала... Дошла следващата ханджийка и Борана се прехвърлил на нея... Тя била млада вдовица от Първата световна, и също знаела предварително кой е най-важният клиент на хана...  
Съпругите на Борана се сменяли; той не се развеждал, но те, кой знае защо, умирали, не издържали на темпото му, или пък имало някакво проклятие... Също и ханджийките се сменяли, целият свят се променял, само Борана си оставал същият. 
През четиридесет и трета България била във война, но Борана все така си мелел житото, а всяка събота ходел при ханджийката - вече му изпуснах края, третата поред ли била, четвъртата ли... А може би - петата; има ли значение? Важното е, че за Борана тя била последната. И неочаквано забременяла, въпреки че била на 40. Бай Боран не я разубеждавал, само й казал:
- Стар съм вече, за баща не ставам...
- Ами, стар, я се виж! Мъж като канара си!
Борана дал на жената пълна шепа пари и си тръгнал.
Тумбакът на ханджийката растял, бай Боран  идвал редовно, но вече не освобождавал файтона, а изпивал двойно препечената, после - каната мавруд,  и веднага си тръгвал.
Родило се дете. Минали месец-два... Бай Боран не се чувствал много здрав и не идвал редовно. Но един пролетен ден отново пристигнал.     Ханджийката му донесла салатата, ракията, и го поканила горе.
- Остарях вече, Петра! - казал бай Боран. 
- Я не се занасяй! Трябва да ме сарандисаш, време му е! "Сарандисване", това е първият секс след раждането; трябва да е бил важно нещо, щом са имали специална дума за това.
- Уморен съм - казал Борана.- За първи път съм уморен, това е!
- Уморен мъж става, кахърен мъж не става! Ти кахърен ли си?!
- Не съм кахърен, добре живях и още добре живея. А когато на мен ми е добре, грижа се и на всички около мен също да им е добре!
- Това никой не ти го отрича, но щом не си кахърен, що ти е?!
- Стар съм вече, не разбираш ли?!
- Че на колко си?! - попитала недоверчиво ханджийката.
- На сто и три години станах вече!
- Стига бе, стига си се майтапил! - казала ханджийката.- Не си на повече от шейсет...
Борана се поусмихнал, изпил си и виното, махнал на файтона да не чака... и се качил горе - на втория етаж, да "сарандисва"... Обаче се изложил като мъж - за първи път от осемдесет години насам... И тогава бай Боран разбрал, че животът му като мъж е свършил. Докривяло му, станал и си тръгнал посред нощ. Файтонът бил заминал, бай Боран си тръгнал пеша по пътя. А пък бил наистина на сто и три години! Никой не му вярвал, но било факт.
На сутринта минали селяни с каруци...
- Я! - казал един.- Гледай бай Боран къде е легнал да спи!
- Заметни го с нещо! - рекла жена му. - Ще се простуди, не е млад вече!
Като го докоснали - той изстинал вече. На погребението му се стекли хиляди хора, той бил уважаван човек, на всеки бил помогнал - на някого с добра дума и съвет, на други - с шепа пари.  Ковчега му по поръчка го направили -  Борана бил над два метра мъж... Погребали добрия великан, хората искрено плакали за него, а после много се изпило за "Бог да прости"...      
Две-три години по-късно национализирали мелниците, ханът също изчезнал, заменил го хоремаг или нещо такова. Свършило времето на великаните; дошло времето на малките човечета, които правят всичко, както е наредено... Добре, че Борана не го доживял" - довърши Венци и се замисли.
- А какво станало с ханджийката Петра и детето й?" - не се сдържах и попитах.
- Ами... - каза Венци. -  Ей ме на! Аз съм синът на ханджийката.
Какво ме гледаш?! Роден съм през 44 година, не съм на сто години!"