Барутен мирис - паролата на свободата

Поет, доброволец в Испания, политкомисар на партизанския отряд, обаятелен герой в пантеона на безсмъртните, той беше и си остана любимец на младежта от нашия Поповски край.
Стиховете му са изгорени от полицията заедно с родната му къща. Остават само две-три печатани стихотворения, но и те са достатъчно доказателство, че Иван Стоянов е даровит поет антифашист, включен съвсем основателно със стихотворенията си "Младост" и "Не, няма да се спрем!" в антологията "Писатели - жертви на фашизма", издадена през 1946 г., съставена от Боян Знеполски. Включен е и в сборника "С кръвта си нощите тревожим" - писатели, паднали в бой с фашизма, подбор Веселин Андреев, издателство "Български писател", 1969 г.
Спомням си един отдавнашен разговор в Радио София с поета и писателя Веселин Андреев. В него той сподели, че поетът Иван Стоянов трябва да бъде включван във всеки литературен сборник с творби на поети антифашисти.
Обаятелният му образ не заслужава забрава!

Младост

Скъпа младост, тъжна моя младост,
ти отмина, но не съжалявам.
Ти ми носиш скърби и нерадост -
на живота дар те подарявам.
Беден се родих във бедно село,
пасох чужди биволи и крави,
и беляза горест мойто чело -
раснах безприютен и забравен.
И баща си даже не запомних,
бил съм в люлка - майка ми умряла,
но кажи ми, сълзи ли да роня,
моя младост, нивга не живяна?
Че години на детска неволя
се редиха като броеници,
в труд и мъка крепна млада воля,
на сърцати крачех във редиците.
Аз обичам родните полета,
любя и народа си страдален,
както момък - девойка напета,
и готов съм кръвно да го браня.
И се врекох, без да се разкая,
нему верен всякога да бъда.
Дух възторжен, не търси забрава -
с общи сили всичко ще да бъде.
Слизам от влака на гара Славяново, но не тръгвам към родното място на Иван Стоянов село Берковски, а поемам по шосето на север, по което е изминал последните крачки от живота си. Спирам пред скромния паметник, ограден с млади борчета. На това място го е настигнал вражеският куршум, за да продължи пътя в безсмъртието...
На прага на новата къща в Берковски ме посреща леля му.
- За Ванчо ли искаш пак да ти разкажа? - пита ме жената.
- За него. Подготвяме филм по телевизията за Иван.
-  Че аз и друг път съм ти разказвала... Ванчо осиротя на една годинка. Дожаля ми и го взех у дома. Когато плачеше - сърцето ми се късаше. Завързах люлка на киришите в одаята у старата къща, дето я изгориха. Люлеех го и пеех приспивни песнички. Мойто да беше, нямаше тъй да треперя за него. Ох, божичко, какво приказвам, че то си беше мое. Пред очите ми провървя, то първо ми каза "мамо", най-много то ме обикна. И аз него...
- А има ли някакви останали документи или вещи от Иван?
-  Нищичко! - разперва тя ръце. - Всичко изгориха жандарите - дрехи, снимки, книжки и тетрадките със стихотворенията му. Остана ни само ей този портрет, дето го виждаш на стената. Едно негово писъмце не оцеля, та да си го чета от време на време и да си поплаквам. Той ги пишеше далечните си писма от София и Испания едни такива мили, че да ти се разплаче душата. А да знаеш как хубаво пееше. Той често пееше вкъщи и на двора, а аз, кой знае защо, си поплаквах скришом. Като че ли чувах гласа на майка му. Тя беше една хубавица, Ванчо приличаше досущ на нея...
Беднотията го изпраща да учи в Софийската семинария. Мълчаливият и остроумен момък попада сред група будни младежи и започва да чете прогресивна литература. Хрумва му да използва за читалня камбанарията. Учат го, че уж светлината е събрана в Библията, но за Иван Стоянов светлината идва отвън. Попада му книгата "Какво да се прави" от Н.Г.Чернишевски. Ето за такава библия е мечтаел той. Влюбва се в Рахметов и героят го повежда по рискования, но светъл път на борбата.
През пролетта на 1933 г. е изгонен от семинарията. Същата участ го сполетява малко по-късно и в Попово, където учи в мъжката гимназия "Христо Ботев". Тук става неговото бойно кръщение. Ръководи ремсови и бойни групи, участва активно в най-голямата ученическа стачка в България, в други акции и саботажи. Успява да завърши гимназия в Шумен.
През есента на 1936 г. Иван Стоянов пак е в София. Следва славянска филология. Веднага се свързва с членове на БОНСС и се включва в борбата на студентите.
Тръгва за Испания като доброволец-интербригадист. Пред църквата "Александър Невски" го изпраща неговият земляк, състудент, приятел и боен другар Тодор Джамбазов.
В кратките паузи на затишие Иван Стоянов намира време да пише на свои близки, приятели, другари. Първото си писмо изпраща до своята приятелка С.К. от Шумен: "Скъпа моя, пиша ти от Испания. От легендарна, горяща Испания - страна на героичен народ и нечовешка фашистка реакция... Водят се жестоки битки край Толедо. Българите и всички други се сражават храбро. Ранен съм, но ще се бия докрай!..." Почеркът е неравен. Следващите три изречения са подчертани дебело с червен молив, а може би с кръв: "Модерните варвари от Рим и Берлин заливат с кърви Испания. Хиляди убити жени и деца. Фашизъм - това значи зверщина и човекоубийство..." На втората страница буквите са главни: "Народ, който до последния човек е готов да умре за свободата си, не може да бъде победен. В чудеса от храброст, в реки от неговата кръв днес или утре ще изгрее народната победа!" Последните думи в писмото едва се разчитат. Навярно са писани в миг преди атака: "Ако се върна жив, ще донеса на България чудесен подарък: барутен мирис - паролата на свободата!"
1943 година...
Всички партизани от Поповския отряд спят в гористата пазва на Сакара. Иван гледа как се ражда зората - красива и страшна. Дългата ивица небе порозовява постепенно, черните облаци под нея стават бронзови, като че ли някой ги е запалил и се къпят в кървави пламъци. Над земята се люлее огромен пожар.
Колко много прилича на испанското небе.
Иван Стоянов е политкомисар на Поповския партизански отряд, а неговият приятел и боен другар Тодор Джамбазов - командир. Те отново продължават борбата заедно. Иван обича песните и концертите, както обича книгите и поезията. Много пъти е занемявал в софийската концертна зала. И тук, в гората, сега се правят концерти. Каква силна, каква страшна музика се ражда в Хайдушкия Балкан! Той слуша и други концерти - концертите на смъртта. Тогава пеят само куршумите.
Срещу Новата 1944 година по молба на бойните си другари Иван Стоянов декламира своето любимо стихотворение "Не, няма да се спрем!"
Това е последният новогодишен празник на любимия поет и политкомисар Иван Стоянов.
Отново тежки походи, рисковани акции, престрелки...
На 14 януари поетът партизанин Иван Стоянов пада убит в неравен бой от вражески куршум при село Славяново, Поповско.
Остават подвигът, малкото стихове и барутният мирис - паролата на свободата.

Не, няма да се спрем!

Не, няма да се спрем, назад не ще се върнем!...
Ний нов живот навред ще изградим -
земята родна в градина ще превърнем,
де щастие народно и радост ще цъфти.
Не, няма да се спрем, назад не ще се върнем, 
че ние сме безброй и жадни за живот,
че ние сме стихия, готова да обгърне
в победния си устрем цял народ.
Доскоро бяхме маса невежествена, проста,
залъгвана без мяра от всеки демагог,
а нашта плът и кръв доскоро бяха моста,
по който да преминат към личен, сит живот.
Но днес сме озарени от седемцветно слънце,
лъчите му обжарват нашите сърца.
Ей вижте - във селата задружен труд покълва,
залива и обгръща цялата земя.
Ний няма да се спрем, назад не ще се върнем,
а нов живот навред ще изградим -
земята родна във градина ще превърнем,
де устремът народен победно ще цъфти.