БАРТЕР

Джеки В.

Главният секретар Жан-Люк Фабер с едва прикрита досада вдигна поглед от екрана на компютъра:
– С какво мога да Ви бъда полезен?
– Извинете, но опитвам се аз да ви бъда полезен. Бих искал да говоря лично с господин
президента.
– С президента на Франция? – повдигна вежди Фабер.
– Да, с него. И по възможност насаме.
– О-о, и по какъв въпрос?
– Той е твърде личен и поверителен.
– Ах, тъй. Личен и поверителен! По акцента ви личи, че не сте французин.
– Не. Идвам от България, по професия съм фотограф.
– И искате фотосесия с президента? Сигурно си мислите, че това е все още оня г-н Митеран, който си губеше времето за закуски с българи?
– О, не. Знам, че президент сега е господин Холанд.
– Оланд. Ние не произнасяме „х”.
– Убаво. Мога ли сега да говоря с него? Проблемът е от изключителна важност, водя от България и четирима специалисти.
– Специалисти в коя област?
– В тяхната – уточни посетителят.
– Вашата фамилия?
– Хаджимишев.
– Аджимишев!
– Извинете, забравих...
Посетителят изглеждаше сериозен, Жан-Люк се поколеба, после каза:
– Почакайте. Ще опитам.

...Половин час по-късно президентът Франсоа Оланд изпращаше, ухилен до уши, българския си посетител, като на сбогуване му пошепна нещо в ухото и го потупа приятелски по рамото.
В три часа през нощта червеният телефон за екстремни ситуации събуди президента. Беше Жак-Люк Фабер, за да му съобщи тревожната вест, че има опасни задръствания по граничните пунктове.
– На влизане или излизане от страната?
– На излизане, господин президент. Конски каруци, камиони, каравани. Българските цигани масово напускат Франция.
– Всички? Слава Богу, значи оня фотограф се оказа голям хитрец.
– Итрец, господин президент. Ние не употребяваме „х”.
– През уя ми е, важното е, че се отървахме от тая напаст!
И президентът отново щастливо заспа.

...Като всяко работно утро, Жак-Люк Фабер сядаше край компютъра си точно в девет, когато хвърли случаен поглед през прозореца. И остана вцепенен: Айфеловата кула липсваше! Затвори очи и отново ги отвори: не, не беше заблуда – онова желязно чудо, което стърчеше отсреща вече 125 години, липсваше! Той веднага звънна по вътрешния телефон на президента, но този щастливо каза:
– Нищо, нищо, и без това беше омръзнала на всички. Успешен бартер, мон ами – цигани срещу скрап! Напиши указ за удостояването на оня фотограф с Почетния легион!

...Седмица по-късно отдавна замрелите комини на Кремиковци отново задимяха: безкрайни колони от каруци и камиони докарваха ден и нощ милиони тонове скрап, индустрията живна, отново затуптя стоманеното сърце на гиганта ДМЗ „Ленин” край Перник. България беше спасена и по инициатива на премиера си вместо "Южен поток" бе направен хъб за течна стомана към цяла Европа. От "Факултето" до Столипиново се вдигнаха двуетажни цигански вили като бонбониери, а собствениците им си сваляха шапка, поздравявайки се сутрин:
– О, ву зет а Софиа, мосьо Мюмюн? Как е в Арманли?
– Отлично, мон шер ами, като в Асково.
А върху бутониерата на фотографа Аджимишев като ален мак се червенееше знакът на Почетния легион.