Бъркотия в Стария свят

Дария Асламова
Комсомолская правда

Специалният кореспондент на популярния руски в. "Комсомолска правда" Дария Асламова посети няколко европейски страни, в които всекидневно пристигат десетки хиляди хора от Африка и Близкия изток. Това обаче съвсем не са класическите бежанци. Те се чувстват като стопани на новото място, презират помагащите им местни жители и искат за себе си все нови и нови блага.
Малкото градче Канижа се намира на сръбско-унгарската граница. Всяка сутрин в 6 ч. сутринта камбаните на църквата Петър и Павел започват тъжната си песен. Те ридаят толкова отчаяно до 7 часа, че да се спи вече е невъзможно. Отивам до прозореца и дръпвам завесите. Площада пред хотела е празен. ТЕ са си отишли. Останали са само "съгледвачите" - няколко мургави млади мъже, спящи на тревата под дърветата.
Ето обаче, че първият междуградски автобус спира на централната спирка, докарвайки свежа партида бежанци. Това са предимно мъже до 30 г., облечени с джинси и тениски. Има обаче и жени в хиджаби с малки деца на ръце. Някои дори са с черни ръкавици. Всички тези хора са много уверени и напълно равнодушни за очарованието на древния християнски град. В 9 ч. на ъгъла отваря кафенето "Венеция", където отиват бежанците, за да заредят новите си айфони и ноутбуци, да отидат до тоалетна или дори да си измият косата на чешмата.
До вечерта в центъра на Канижи вече няма къде игла да падне. Стотици хора са се разположили като временен лагер на двата централни площада. По най-скромни сметки те са близо 2000 души. Седят на тревата, ядат, пият и с презрение гледат градските чистачи, които прибират след тях найлонови торбички, бутилки, фасове, остатъци от храна.
Идва нощта. Тъмнината е сигнал. Хората се разделят на групи от по 30-50 души. Всяка от тях си има свой водач. Към 11 ч. вечерта групите пешком тръгват към сръбско-унгарската граница. Местните жители мълчаливо наблюдават от прозорците си как по тихото, като че ли умряло градче като тъмни сенки се движат мигрантите.
"Те излизат от града пеша, а след това циганските мафиоти ги качват на автобуси - разказва таксиметровият шофьор Виктор. - На нас не ни е позволено да возим нелегалните. Полицията вече арестува пет коли от нашата фирма. А циганите си правят каквото си искат. Те са основните трафиканти на бежанци на целия балкански маршрут. Циганите карат бежанците почти до самата граница, а след това ги водят през гората до Унгария. Всичко започна през януари. Хората започнаха да идват организирано, всеки ден. И потокът постоянно се увеличава. Честно казано, нас ни е страх. Какво ще се случи с нас?"

Великото преселение на народите

През 2015 г. Европа се взриви. Това, което започваше като тънко ручейче на имиграцията, изведнъж се превърна в мощна вълна, готова да помете чистичката Европа. Към двата предишни маршрута: през Гибралтар в Испания и Средиземно море до италианската Лампедуза - се добави нов, удобен и безопасен, балканският маршрут. Отначало от турския Измир до гръцките острови (първа жертва бе прочутият остров Лесбос. Гърците ми разказаха, че турците по всякакъв начин помагат на имигрантите. Има слухове, че Турция преднамерено спонсорира бежанците и буквално ги изтиква в международни води). Следват Атина, Македония, Сърбия, Унгария, а след това потокът се разделя на две части - Австрия и Германия или Словакия и Чехия. Дори Англия, която с такова чувство на превъзходство бомбардира нещастната Либия, изведнъж откри, че островното й положение не я спасява от нашествието. Тунелът под Ламанша всекидневно се щурмува от озлобени бежанци. А в Германия властите се принудиха да прибегнат до помощта на армията, която предостави на имигрантите палатки и охрана от разярените местни жители.
От януари до юли само по балканския маршрут са минали 100 000 души. Социолозите предричат, че до края на годината те ще са вече 250 000. А следващата година обещава да е катастрофална.
Много пъти съм работила в "горещи точки" и съм виждала огромни количества бежанци. Плачещи жени в домашни дрехи, мръсни деца в парцали, мъже с каменни лица, озлобени от собствената си безпомощност. Те се радваха на бутилка вода, къшей хляб, малка парична помощ. ТЕЗИ бежанци ме поразиха с външното си благополучие и умението бързо да установяват свой ред.

Бежанци в Белград

Паркът в Белград е до автогарата. Той изглежда така, както изглеждат днес парковете в много градове в Европа. Мъже, миещи се във фонтаните, цели семейства, спящи на тревата. Щом влизам на територията на парка, към мен се затичва група младежи. "Не можете да снимате тук", заявява ми един от тях на приличен английски, сочейки фотоапарата ми. "Паркът е публично място, а аз съм журналист и върша работата си!", отговарям му аз. "Тук са нашите жени!" "И какво? Вашите жени всички са с хиджаби и са закрити от главата до петите. Ако не им харесват тукашните правила, могат да се върнат обратно. Знаете ли, че Белград е столица на православна християнска държава? И жените тук ходят с открити лица? От колко време се намирате в Белград?" "Три денонощия", отговаря ми стъписаният ми опонент. "И вече се опитвате да налагате своите правила? Това не е ваша земя".
Тук и двамата намаляваме тона и сключваме примирие. Новият ми познат се казва Халид, той е от Дамаск, на 21 години е. "Аз съм истински сириец - гордо ми заявява той. - Не като всички тези..." Той презрително посочва хората, окупирали площада. "А защо да е важно това?", учудвам се аз. "А тук всички лъжат, че са от Сирия. Просто Сирия - това сега е модерно. Пишат във всички вестници. Никой не се интересува от бежанците от Ирак, Афганистан, Либия, Тунис. Ето, дори афганистанците започнаха да се наричат сирийци".
Халид и приятелите му избягали от Сирия, за да не ги вземат в армията.
"А защо да воювам за Асад? По-добре да отида в Германия". "А защо не поиска убежище в Гърция, Македония или поне тук, в Сърбия?" "Те всички са мизерни страни - презрително бърчи нос Халид. - Аз дори не знаех, че Европа е толкова бедна. Ние в Сирия преди войната живеехме много по-богато. Само за пътя до Белград платих на трафиканти 3000 долара. А за да стигна до Германия, ще дам още 1500. Аз имам пари. Мога да платя петзвезден хотел в Белград, но не ме пускат там, защото местните власти ни дават само 72 часа да пребиваваме в страната. А регистрацията ми свърши днес. Дори тук, в парка, плащам за душ и тоалетна. Затова пък след това в Германия всичко ще е безплатно: образование, помощи, жилище за имигранти. Там е добре! Искам да постъпя на икономически факултет. Щом се устроя, ще докарам там семейството си: двама братя, баща, майка, баба и три сестри".
Пет симпатични млади жени в хиджаби седят на сянка на пейка, охранявани от двама свирепи мъжаги. "Салям алейкум", приветствам ги аз. "Хелоу", дружно ми отговарят те. Една от тях, Айша, поема ролята на преводач. Трудно подбирайки английски думи, тя обяснява, че те са сирийци от Алепо и цялото им семейство пътува за Германия. Те са на път вече от 10 дни. В Германия нямат никого, но са чували, че там приемат всички бежанци. Пари имат. Пътешествието на цялото семейство ще им струва скъпичко: над 20 хил. долара. Майка им има диабет, но те са убедени, че германците са длъжни да я лекуват безплатно. Омъжената Бетул ми показва изранените си крака. "Това миналата нощ пресичахме македонската граница през гората - обяснява тя. - Ти си красива, защото кожата ти е бяла. Но и аз бях красива, докато не изгорях на слънцето. Ето, виж". Бетул си вдига ръкава на блузата и показва разликата. "Ще живея в Европа и отново ще стана бяла. На север има по-малко слънце".
Бежанците в Белград съвсем не приличат на сирийските бежанци, които видях в Ливан. Там видях хора, загубили всичко и бавно умиращи под палещото слънце в мизерни лагери, от които никой не се интересуваше. Тези, които са стигнали до Европа, те са елит. С пари и със свои свръхзадачи.

Как да станеш бежанец

Рано сутринта от унгарска гора недалеч от градчето Ашотхалом направо на пътя излизат групи мургави хора с раници. Всички те нелегално са преминали границата миналата нощ и сега няма от какво да се страхуват. Те отлично се ориентират с GPS-и в телефоните си. Основната им задача е да срещнат полицай и да му покажат табела на английски "asylum" (убежище), ако в групата няма някой, който да говори английски. На официален език това се нарича "изразяване на намерение за убежище".
От този момент те получават право на 72-часов престой в страната. И не само. Имат право на място в център за бежанци, безплатно хранене, дрехи и обувки и безплатни билети за влакове в цялата страна.
Золтан, здраво високо момче в камуфлажни дрехи, ме докарва при бежанци. Золтан е част от група унгарски доброволци, националистично (или патриотично) настроени, охраняващи границата, и се опитва със сила да попречи на влизането на бежанци. Той обаче не е полицай и на практика няма никакви правомощия. Но лошо им се пише на онези бежанци, които попаднат в ръцете на неговата организация. В най-добрия случай с шут ще ги изхвърлят обратно през границата.
На поляна в гората под полицейска охрана удобно са се разположили бежанци от различни страни. Един от тях, младият афганистанец Аманула, ми разказва, че той два и половина месеца пешком е вървял от Кундуз през Иран и Турция заедно с приятели с надежда да намерят по-добър живот в Германия.
Недалеч седи група млади сирийци, които изглеждат като абсолютни европейци. Блондини със светли очи, свободно говорещи на английски. До тях е предизвикателна рижава млада жена, палеща цигара от цигара. Тя, както и приятелите й, е сирийка сунитка, но се държи смело сред жените в хиджаби. Всички те възнамеряват да стигнат до Швеция. Рижавата я безпокои фактът, че на всички тях вече са им взели пръстови отпечатъци. "Чух, че могат да ни върнат обратно в Унгария, дори и да стигнем до Швеция. Това е някакво ново споразумение между шенгенските страни. Където са ти взели отпечатъци при влизането, там трябва да останеш". (Тя е напълно права, но я успокоявам, че засега това споразумение е само на хартия.)

Добре дошли

Унгарският град Сегед. Железопътната гара. Дървена къщичка, където благотворителна организация вече е подготвила всичко за приемане на бежанци. Вода, плодове, сандвичи и супа. За бежанците са приготвени биотоалетни, душове, ведни вентилатори, безплатен интернет и подробни инструкции как да се държат с властите. Всичко блести от чистота, лицата на доброволците светят от предстоящата радост от срещата с "жертвите".
Това, което се случва след това, ме оскърбява дълбоко. До гарата спират няколко автобуса, пълни с млади мъже. Излизайки на улицата, те незабавно започват да говорят по телефоните. Небрежно, без да обръщат внимание на развълнуваните "доброволки", те взимат бутилки с вода, сандвичи, чинии със супа. Дори не казват "благодаря"!
"Ненормални бабички - споделя Джунет от Пакистан. - Защо децата и внуците им не ги следят? Защо ги пускат свободно на улицата? Навсякъде, където и да отидем, ни посрещат такива побъркани". Задъхвам се от ярост и възкликвам: "Те го правят това от благородство! За да ви помогнат!" Джунет леко се смущава. "Ама аз не споря, че те са добри. Но къде са мъжете им? И нима е прилично възрастни жени да се шляят вечерно време по улиците и да общуват с млади мъже? Минахме през цяла Европа и хората тук са много странни. Видяхме дори млади жени, които ни раздаваха сандвичи. Те са почти разсъблечени и всички те са на не по-малко от двадесет. Такива стари в Пакистан вече не ги взимат за жени. А ти защо си сама? Къде е мъжът ти?"
"На две крачки от теб - отмъстително му отговарям аз. - Той снима".
Джунет оглежда внушителната фигура на съпруга ми, хърватски журналист, и веднага сменя тона.
"Ето това е правилно - казва той. - Жените не трябва да се оставят сами". Но след това се плаши: "Нека мен не ме снима. Забранявам. Имам още толкова граници да минавам. Искам да отида в Лондон, защото там има много пакистанци. Когато стигна до Англия и извикам при себе си моите две сестри, няма да им позволя без придружител да излизат на улицата. Ето за по-малката (тя вече е на 14 г.) в Англия се намери достоен съпруг. Нищо, че ще е втора съпруга, затова пък е солиден човек". "Но никой в Англия няма да регистрира такъв брак!", възмущавам се аз. "И не трябва. За нас главното е благословията на Аллах в джамията. И освен това така е изгодно. Щом се родят деца, за англичаните тя ще се смята непълнолетна самотна майка. Не можеш да си представиш колко пари ще й плащат! И медицината, и транспортът, храната, образованието - всичко е безплатно. Англичаните са бивши колонизатори. Те ще платят за всичко. Иншаллах!"

"Великата" унгарска стена

Сръбско-унгарската граница. Стоят пред внушителна ограда 4 метра висока, която трябва да е дълга 175 километра. Това е станалата известна унгарска стена, чиято цел е да опази Унгария от нашествието на имигрантите. Засега не е достроена и бежанците преминават границата всяка нощ.
"Странно чувство - казва Вероника, сътрудница в кметството на град Ашотхалом. - Никога не съм си мислила, че страната ми ще живее зад телена ограда. Само дето не знаеш от коя страна е затворът".
"Достатъчно е да си купите добър швейцарски нож в магазина - казва членът на унгарския парламент от партията "Йоббик" Мартон Дендеши. - Стената не е препятствие. Ако имигрантът е минал хиляди километри, за да стигне Европа, за него няма да е проблем да заобиколи тази стена или да си купи нож. Може би не веднага, но имигрантите ще намерят решение. Те са навсякъде в Будапеща. Не знаем от какво са болни, какви вируси носят със себе си. Това е истинска катастрофа! Преди 2 г. броят на молбите за убежище не беше повече от 2 хиляди. А тази година още в края на юли получихме 100 000 молби! Нямаме никаква инфраструктура, за да се справим с такъв наплив от хора). ЕС не иска да говори за реалните проблеми.
За Унгария всичко това е обидно. Унгарците никога не са имали колониално минало. Ние няма от какво да се срамуваме".
"Убедени ли сте в това? Послушайте историята на доктор Ахмад от Либия".

"Невинни няма!"

С доктор Ахмад (той се нарече така) се запознах в сръбския крайграничен град Канижа. Веднага обърнах внимание на този син на Африка. Той бавно пиеше кафе и пушеше цигара, а аз гледах ръцете му, големи, красиви, с точни и прецизни движения. Ръце на хирург. Познах.
Представих се и се заприказвахме. Говорихме за "модните" и "немодните" войни, за това, че всички бежанци уверяват местните власти, че са от Сирия.
"Модни" войни! - саркастично се разсмя доктор Ахмад. - Какво пък, прави сте. Европа не иска да чуе за бежанци от Ирак и Афганистан. Но още по-оскърбително реагират на бежанци от Либия. А именно Франция и Великобритания бомбардираха страната ми. Сега ни обръщат гръб!
Един вид, ние ви донесохме демокрацията, а вие не успяхте да се възползвате от плодовете на свободата! Вас, либийците, трябва да ви е срам, че излъгахте очакванията ни. Признавам, аз също бях глупак. Имаше еуфория, когато свалиха Кадафи. Синът ми се възхищаваше от революцията, но той загина".
"Имам две дъщери. Избягахме в Египет почти веднага, след като започна хаосът. Аз съм лекар, но не си намерих работа в Египет. Навсякъде си има своя конкуренция. Не обичат чужденците. В Европа се надявам да потвърдя дипломата си. Английският ми е добър. Може би ще ми провърви".
"Но местните жители са в паника от нашествието! - казвам аз. - Гърците, сърбите, унгарците, словаците, чехите твърдят, че те не са заслужили това! Не е тях вината, че целият Близък изток и Северна Африка са потънали в кръв".
"Така ли?! - възкликва доктор Ахмад. - Нямам претенции към сърбите. ЗАСЕГА. Но Гърция, Унгария, Словакия, Хърватия са членки на НАТО. Да, те не бомбардираха страната ми, но нима те не дават пари във военния бюджет на НАТО? Нима не пращат свои войници в Афганистан и Ирак? Няма да избегнат наказание. НАТО заля с кръв целия Близък изток, и сега слаба Европа, дала властта над себе си на американския Сатана, ще бъде унищожена. Нашите жени ще родят деца. След 5 г. лицето на Европа ще се промени напълно. Не се радвам на това. Уважавам великата европейска култура и не искам да се строят тук вместо църкви джамии. Но така ще бъде. Това е възмездие. Иншаллах!"



Имигрантски лагер на централния площад в Канижа


Бежанците не са особено любезни с местните доброволци


Бежанци на гарата в Сегед


Дария Асламова с имигранти. Тези млади сирийци мечтаят да стигнат до Германия, защото там "всичко е безплатно"


Бежанки в Белград


Инструкции за бежанци


Край "великата унгарска стена", която Будапеща строи, за да се защити от нашествието на имигрантите