Балканите завършват на Адриатика

"Почивай си през деня, за да можеш да спиш през нощта". Това възвишено правило за качествен живот на една балканска държава, която толкова много се гордее със своя мързел, че го е превърнала в туристическа марка на самата себе си. Тази държава се нарича Черна гора, намира се в края на Балканския полуостров, а за да стигнеш до нея, трябва да направиш приказно пътешествие през стръмни планини, вторият по големина каньон в света (първият, разбира се, е каньонът на река Колорада), да прекосиш най-голямото езеро на нашия полуостров и чак тогава да се отзовеш пред сините вълни на Адриатика, където да бъдеш зашеметен от пищна природа, палми, портокалови дръвчета и много туристи от цял свят.
Ние не познаваме добре Балканите. А аз успях да се убедя в това.

Остров Свети Стефан днес е ВИП курорт за световни знаменитости


Сърбия в розово

Пътешествието към Черна гора с автобус е удивително преживяване. То започва с преминаване през цяла Сърбия. Ходил съм в Сърбия точно два пъти, но никога не бях стигал по-далече от Пирот. Голяма грешка. Сърбия е изумително красива държава. Пейзажът прилича на българския, но все пак е различен, а това държи възхитеният разум буден през цялото време. Защото, докато автобусът навърта километрите в съседната държава, съзнанието автоматично отбелязва разликите - няма запустели земи, пътищата са по-хубави и навсякъде има акации. Във всеки двор по пътя се белеят акации, които изпълват въздуха с удивителен аромат. Разбира се, зад стъклото на автобуса нямаше как да усетя този мирис, но си го представях съвсем ясно.
Сръбските села са различни от българските - в тях все още има някакъв живот. Къщите също са различни. Те са малки, спретнати, много китни. Тези в източната част са такива. Тези в западната част напълно приличат на къщите по нашите села. Оградите са ниски, а селяните сякаш са си обявили състезание за това кой ще окичи повече цветя в двора си. Усещането е страхотно - все едно пътуваш през цветна картичка. В дворовете има единствено асми. Никъде няма засадени други зеленчуци. Хората наблягат на красивата равна трева, която радва очите. Да не говорим за това колко много къщи има извън населените места. Или сърбите си падат по индивидуалния живот или масово хората са строили домове по специални за сърцата им места.
Но имаше и причини за изумление. Сръбските селяни масово боядисват своите къщи в розово. Това изумява очите на страничния наблюдател. Поне в България няма нищо подобно, а розовото ме преследваше през целия ми път през територията на бивша Югославия. Пътешествието продължава покрай градовете Кралево и Ужице и най-накрая след около 7 часа път и след много, ама наистина много розови къщи, автобусът спира в удивителния планински курорт Златибор.
Златибор е нещо като меланхолична версия на Боровец, курорт замръзнал в края на 80-те години като хотели и дръпнал много напред в бъдещето като луксозни къщи за богати хора. Няма никакво презастрояване. Въпреки че сезонът не е почнал, в курорта има достатъчно хора. Сръбкините са удивително красиви жени. Бирата е хубава, пивка, студена. Точно в центъра на курорта има малко изкуствено езерце и много пейки край него. Ако човек заседне с две бири там, просто няма да стане никога.

Непознатият рай - Черна гора

На следващия ден автобусът потегля към Черна гора. Аз си представях Черна гора като някаква шантава държава, поразена внезапно от колективна лудост през 2006 година, когато обявиха независимост. Тази държава има население малко над 680 хиляди души и аз просто не успявах да предположа как нещо толкова малко, ама наистина толкова малко е в състояние да функционира правилно. Друг интересен факт, който знаех, е, че без да е член на Еврозоната, Черна гора е въвела еврото като парична единица на собствената си територия, но това не е толкова странно за страна, която разчита основно на туризъм, за да води кроткия си и тих живот.
Оказа се, че Черна гора е истинска перла. Една страна, благословена от географията по забележителен начин. Тя е уникално съчетание от удивително красиви планини и крайбрежна ивица, която спира дъха с красотата си. Границата между Сърбия и Черна гора е в планините. Но какви планини са това. Те са стръмни, страскащи и същевременно приветливи. Пътят се вие сред невероятно запазена природа, която те прострелва в сърцето и те оставя безмълвен.
Автобусът се движи над такива пропасти, че сърцето на човек може да спре. А отдолу се вие река Морача, реката с най-удивителния син цвят, който някога съм виждал. Баналното обяснение, че цветът се дължи на скалите покрай, които реката се движи, никак не задоволява романтичното ми въображение, то вижда в цвета някаква форма на природна магия, на географско вълшебство, на това, че целият свят е създаден специално за мене, за да ме изуми точно в този миг, точно с този прелестен цвят на водата.
Един пример за широтата на тези души - на два пъти при прекосяването на черногорската граница нито ни поискаха документите, нито в автобуса се качи митничар, за да огледа за подозрителни физиономии. Просто така се работи там. Полека.
Черногорци са високи и бавни хора. Времето наистина тече по съвсем друг, алтернативен на Запада начин. Умирах от завист, докато прекосявахме столицата Подгорица - град, потънал в зеленина и удивителни къщи. Архитектурата вече става типично средиземноморска - все едно си в Италия, но без дефектите на голямата страна. В дворовете се появяват палми, хората все по-често си почиват на сянка, а времето не помръдва изобщо. Пътят от Подгорица до Адриатическото крайбрежие също е много странен. Покрай пътя не спират да се редят къщи. В Черна гора те дори не им слагат огради, боядисват ги в меки, пастелни цветове и са много хубави. Фантазията на архитектите е работила добре.
Цените пък са повече от прилични. Цигарите са евтини, всички българи веднага започват да се тълпят край будките за тютюн, защото най-скъпите цигари струват около 4 лева, цени, които тук отдавна са останали в миналото.

Непостижимата синева

Природата обича да си играе със синия цвят. Твърде често го избутва пред очите ни по палав начин и му придава всякакви разновидности. В сините цветове човек усеща дълбочина, мекота и топлина, която обикновено не може да извлече от другаде. Денят беше слънчев, лъчите си играеха по синевата, а Адриатическо море беше с умонепостижим син цвят. По-късно схванах коварството на Адриатика. При опита да се поразходя по плажната ивица в която пясъкът е по-нарядко от парче месо в супа в ученически стол. Да се движиш бос по камъни е невероятно болезнено и всяка нестинарка по земята би разбрала моите мъки. Камъните са невероятно живописни, но престава да ти пука за тях, когато те измъчват толкова много.
Черногорската Адриатика е окупирана от руснаците. Навсякъде надписите на сръбски и на руски. Руснаците са там и няма да си тръгнат скоро, а и никой не иска да ги гони. Те строят невероятни сгради, основен процент от туристите са, а и е супер да чуваш руска реч. Черна гора е избягнала демона на презастрояването на плажната ивица, въпреки че процесът е неизбежен, след като толкова много пари са на път да се концентрират там, но имат и спорни решения.
По пътя към една от перлите на Черна гора Будва се минава покрай известния остров Свети Стефан с всичките му около 20 къщи, строени в далечните тъмни времена. Този остров сега бил даден под аренда на сингапурец, който е спрял свободния достъп до него. Смятал да го прави луксозен ВИП курорт за отбрани светски личности. Екскурзоводките като папагали цитират имената на Силвестър Сталоун и Клаудия Шифър, които от време на време се отбивали там, за да отдъхнат от блясъка и славата. Никой обаче не споменава, че това е било и любимо място за отдих на Тито. Изобщо при посещението из този Балкански край не чух почти никой да говори за Югославия, сякаш това е страна безвъзвратно потънала в историческия мрак.
Будва също се оказа мое лично откритие. Тих град, спохождан от много ветрове и още повече туристи. Старата Будва е типичен адриатически град - обграден с крепостни стени. Уличките между къщите в затворения град са тесни, сенчести и създават усещането, че всички хора са наблизо. Там, където преди е кипял някакъв друг живот обаче, в момента царува изцяло туристическата индустрия. Нявсякъде има кафенета, ресторанти, барове, което не е толкова лошо - времето на пиратите е свършило, дошло е времето на пиячите.

 Дубровник - истинският бисер

Когато видях Дубровник в далечината, разбрах, че независимо от опозицията в мен вече трябва да изкарам списъка си помпозно наречен: "2 милиона неща, които трябва да свърша, преди да умра" и да отбележа с чавка нещо в него - посетих Дубровник. Това май е топлото лице на Хърватия. Трябва някой ден да отида и в другата част на страната, но засега искам да си представям Хърватия като слънчев рай, като потънало в зеленина място, като пейзаж с маслинови и портокалови дръвчета и като бездънна синева.
Паричната единица на Хърватия се казва куна, на нея обикновено са изобразени мустакати мъже, гледащи лошо в пространството, а Дубровник днес може да засмуче куните ви (еврото е дори за предпочитане), без да се усетите изобщо. Всичко си има цена. Изкачването на крепостните стени - 10 евро. Влизането във францискански манастир - 3 евро. Попадането в музей - 4 евро. Лифт до крепостните стени, изградени от французите - още 10 евро. Не ме разбирайта погрешно - комерсиализацията не ме дразни, тя е неизбежна част от постомодерната дивотия на света. Искам да кажа друго - че отвъд цените, заведенията и музеите Дубровник е място със стресиращо количество история. Твърде много хора в Европа, а и по света, са бленували за него. И ако усетите дори за малко това невероятно количество от история като порив на бриз, дошъл от някой далечен остров, няма да останете излъгани от своето пътешествие до това място. Мисля си, че аз го усетих. След Дубровник посетих още едно адриатическо градче - Котор. Още една перла, още една планина, още няколко мига на извисяване.
След тези пет дни се прибрах в България, но ми погодиха гаден трик. Когато усетиш широкия свят, не можеш да се примириш с теснотата на ежедневието. Трябва като древна империя да разширяваш собствената си територия постоянно, защото иначе просто ще експлодираш. Е, очевидно нямам друг избор - трябва пак да пътувам. Иначе ще е тъпо и досадно.
А никой няма полза от още един тъпанар и досадник в този прелестен свят.

10 заповеди на черногорците

1. Човек се ражда уморен и живее, за да си почине.
2. Обичай кревата като самия себе си.
3. Денем почивай, за да можеш нощем да се наспиш.
4. Не работи - работата убива!
5. Ако видиш някой да си почива - помогни му.
6. Работи по-малко, отколкото можеш, а онова, което можеш, отстъпи на друг.
7. Спасението е в хладната сянка - от почивка никой не е умрял.
8. Работата носи само болести - недей умира млад.
9. Когато случайно ти се прииска да поработиш, седни и почакай. Ще ти мине.
10. Ако видиш някъде да ядат - приближи се. Ако видиш, че работят - тръгни си, да не пречиш.