Българската Хирошима

Както и да одумваме днешна София, в наши дни тя е уреден и добре оркестриран град, в сравнение с това, което представляваше навръх 11 януари 1944 г. Защото предния ден - веднъж по обяд, втори път към полунощ, английски и американски бомбардировачи се нахвърлят върху нещастния град. Колко небесни чудовища, с какъв запалителен тонаж са поръсили българската столица на днешния ден преди 67 години, не може да се установи. Преживелите 10 януари 1944 г. софиянци твърдят, че самолетите са били 500, 1000, 5000... Разказите на обезумелите са отразени в тогавашния печат. В действителност самолетите не ще да са били повече от 150-200, колкото е едно бойно съединение на англо-американската авиация през 1942-1945 г. За събитието свидетелства чрез дневника си Евдокия Филова - съпруга на най-динамичния политик на България от времето на Втората световна война проф. д-р Богдан Филов - от 1940 г. министър-председател, от 1943-а - регент-настойник на 7-годишния цар Симеон II, през 1945 г. - главен подсъдим на Народния съд...
На 10 януари 1944 г. г-жа Евдокия била на сутрешно матине, както с тънко чувство отбелязва в дневника си. Матинето било в разгара си, когато: "... в стаята се втурна слугинята и каза, че има въздушна тревога. Не усетих как хукнах по стълбите. Добре че бях с кола. Хората тичаха обезумели по улиците. Стигнах у дома. Едва слязохме всички в скривалището на кооперацията, когато започнаха страшни гърмежи. Богдан е в регентството, а там няма скривалище. Мисля го. Имам надеждата, че е отишъл във Военното министерство. Адът продължава цял час, а отбой се даде едва в 2 часа. Към един часа, когато отдавна всичко беше утихнало, ние заедно с германките Maden и семейството на румънския аташе Плешоану влязохме в апартамента на мама - партера, за да се постоплим. Дойдоха хора отвън и казаха, че кварталите около Зоологическата градина и германската легация са съсипани. Три бомби са паднали върху германската легация на "Патриарх Евтимий", там има убити и ранени. По бул. "Фердинанд", от ляво и дясно кооперациите са полуразрушени. Улица "Венелин" е цялата затрупана - убити, ранени и затрупани са голям брой хора. Обаждам се на Богдан в регентството. Той бил жив и здрав, но и там имало бомби пред самата врата и много бомби около "Св. София" и "Ал. Невски". Какво безбожие, наистина!
... Към 4 часа Богдан дойде - ужасен и изморен. Бил навсякъде. По "Славянска" и "Цар Шишман" бомба до бомба. Убити са г-жа Войникова, Маджарова, внукът й Петко, жена му и още 4 души в тяхното мазе. Старият Маджаров, тежко ранен, е отнесен в болницата. Стайнови са останали по чудо живи. Аз съм съвсем разстроена. Телефонът звъни непрекъснато. Градът замръква под този ужас, под стона и отчаяните викове на стотици невинни хора...
... Часът е 8 и половина, но не вечеряме. Още сме в ужасно състояние. Радиото свири. Казват, че след нападение човек спи най-спокойно, защото не очаква нова въздушна тревога. Уви! Пъкленият план от преди обяд се повтори. Лампите угаснаха. Радиото спря в 9 часа. Решаваме да си легнем. Не успели обаче още да се качим горе, започват гърмежи. Къде да бягаме? Слизаме бърже в мазето. Богдан, аз и прислугата. Гърмежите зачестяват. Стават страхотни. Аз не съм на себе си. С едната ръка стискам Богдан, другата ми държи слугата Тошо. Имаме чувството, че всичко се изсипва над нашите глави, огън и жупел и самата смърт е дошла.
Гърмежите продължиха до 10 и половина и след туй всичко утихна. Ние сме живи! Като някаква страхотна чума мина ръката на звяра неприятел и покоси толкова хора, почерни и разруши стотици домове. И защо всичко това? Искат да ни убият, защото сме беззащитни. Хората по улиците ругаят: "Гангстери, подли англичани, какво искат от нас мръсните американци!"...

* * *

Че англичаните са подли, а американците - гангстери, го знае цял свят. И всеки що-годе разумен човек избягва да си има работа с подобни люде. Странното е, че до 10 януари 1944 г. не го е знаела г-жа Евдокия Филова. А дали го е знаел съпругът й Богдан Филов - главен актьор на политическата сцена на България по онова време? Главен! - без да изключваме седящия на най-горното стъпало цар Борис III. Защото Богдан Филов и Борис Сакскобургготски бяха в годините на Втората световна война, да си послужим със заемки от Евангелието - "единство във двойна плът". Казано по-просто, те бяха две стебла на един камертон: веднъж удариш - звънва цар Борис, втори път чукнеш - обажда се Богдан Филов.
Покланяме се на г-жа Евдокия и на нейната наивна неосведоменост досежно световните работи и се обръщаме към камертона "Богдан Филов - цар Борис III". Какъв ли отговор бихме чули от тях. Знаеха ли тези държавни мъже, в чиито ръце слепият случай бе поверил съдбата на България, с кого ще си имат работа, след като обявят война на Англия и Америка? Пред Народния съд в началото на 1945 г. Богдан Филов заяви, че за акта на 13 декември 1941 г., първо, е действал във висша степен национално отговорно; второ, защитавал е текущия национален интерес на България; трето, искал е България да направи практическа заявка за влизане в "Нова Европа". Колкото и да е непристойно, в този момент публиката в съдебната зала избухва в непочтителен смях. Извън всяко съмнение е, че подобен отговор - ако бе изправен пред трибунала! - щеше да даде и поваленият от инфаркт на 28 август 1943 г. цар Борис III.
От Освобождението ни през 1879 г. до днес, някакви си 132 години, държавните мъже на България хвърлиха тъй обичания от тях български народ в 5 кръвопролитни войни - средно на всеки 25 години - война!, които отнеха живота на 200 хиляди млади български мъже. В перспектива и като генеалогия това можеше да бъдат не по-малко от милион, милион и половина българи; истинска тяга на нацията ни по нейния исторически път. Не би! Като изключим Сръбско-българската война от 1885 г., почин за която взеха сърбите, в останалите години българските царе, министри и депутати вкарваха България в чужди войни, тичаха подир чужди каузи, прегръщаха чужди безумства. И всички тези авантюристи - привикани пост фактум, за да обясняват своите лудости, заявяваха безсрамно с ръка на сърце, че са действали изключително по национална целесъобразност и в най-щедър интерес за българския народ. В същото време учебниците по история ни обясняват, че през тези 132 години България е била управлявана твърде често от бъдещи политически затворници.
Дали катастрофическата дума "апокалипсис", употребена за наслов на настоящите редове, не е следствие от засиления алюр на авторовото перо? Ни най-малко. Вярно, 20 дни по-късно - на 30 януари, както и на 30 март 1944 г., София имаше още две преживелици от въздуха: бяха хвърлени не по-малко бомби, мащабът на разрушенията бе дори по-голям. Но пълният, всеобемният резултат, търсен от противника - Англия и Америка, бе постигнат именно на 10 януари. Защото вълните на колосалното изкуствено земетресение в София се разлетяха по всички посоки и стигнаха всяко кътче на България. В последвалите дни София стана мъртъв град. Не само хората се разбягаха. Сърдечен удар покоси централната администрация, управлението, службите. Всички учебни занятия бяха прекратени, училищата - затворени, и като търсен резултат за образованието 1944-а беше нулева година. Всички министерства с изключение на военното бяха разхвърляни по градищата, а Министерският съвет се скри в Чамкория (Боровец!) и нито се чу, нито се видя.
Като ефективен военен противник България бе зачеркната в оперативните щабове на Англия и Щатите.
Можеше ли да се избегне всичко това, а на българското национално самочувствие да се спести поредното унижение? Много трудно, почти не! Чувам и чета "народопсихолози", които твърдят, че в подобни случаи става дума за орис, за съдба и за проклятие свише. Нещастието на България идва от това, че никога в най-новата ни история не е имало държавни мъже, които да се съберат като хора, да седнат на кръглата маса като българи, да се погледнат в очи като мъже и да потърсят решение, да го родят от себе си, да го извлекат от собствените си глави. Всеки е тичал до чужбинския телефон, търсил е съвети отвън, протягал е ухо, а най-често ръка или куфарче, за да получи "нещо" пак отвън. Печална работа!
Още в началните дни на Втората световна война - 1 септември 1939 г., цар Борис III и правителството на Георги Кьосеиванов в съгласие с 24-ото Народно събрание прокламираха неутралитет. Тогава още не съществуваше "Института на Мира Янова" - не си спомням фамилията на третия й съпруг, и нямаме представителни извадки на общественото мнение досежно обявения неутралитет. Счепкалите се във войната Германия, Англия, Франция и Италия получиха недвусмислена оценка в една песничка, която можеше да се чуе на всяка улица и площад, в игрива, простичка мелодия:

Нек' се бият, нек' се карат,
нек' да се унищожават.
Знам, че краят е печален,
по въпроса национален
аз съм неутрален...

Ако си послужим с днешни понятия, ще кажем, че цар, правителство и парламент се радваха на най-високия възможен рейтинг. Изборите за 25-о НС през декември-януари 1940 г. дадоха значително предимство на обявения и олицетворяван от цар Борис III неутралитет.
За нещастие през пролетта на 1940 г. Хитлер и германският Вермахт се разлудяха из Европа. Царят, който бе не само върховен вожд на армията, първи гражданин, първи дипломат и т.н., започна да се вторачва в знамето с пречупения кръст, което не само привидно, но и действително се вееше над цяла "нова" Европа. Декоративен, сюблимен и фатален момент за провинциално мислещи държавници, за политиците с лековъзбудима първосигнална система, за изкушените за лесна слава, а и за лека печалба! През лятото на 1940 г. със знанието и разрешението на цар и правителство, но без санкция от парламента, в България надойдоха 2-3 хиляди цивилни германски техници, инженери, картографи, огледвачи, съгледвачи и изнудвачи. Изнудвачи - имам предвид пъргавите момчета от службите на адмирал Канарис и сенките от бюрото на непроницаемия д-р Делиус... Хитлер готвеше кампанията си срещу проанглийски ориентираната Гърция и колебаещата се кралска Югославия. На 1 март в 11 часа по обяд министър-председателят Богдан Филов подписа във Виена протокол за присъединяване на България към Тристранния пакт: Германия на Хитлер, Италия на Мусолини и Япония на император Хирохито.
10 месеца по-късно - на 7 декември 1941 г., Америка и Япония се хванаха гуша за шия и в ефира засвяткаха имената на Пърл Харбър, Тихия океан, Маршаловите острови, Коралово море, Малая, Сингапур - все близки до българския чернозем места, страни и меридиани. Ето защо бързо-бързо, седмица по-късно, на 13 декември 1941 г., цар Борис III и министър-председателят Богдан Филов, подпрени от мощното "Ура" на мнозинството на 25-ото НС, обявиха война на Англия и Америка. Заканите, които се чуваха, бяха: "Ще им натрием носа, ще им дадем да се разберат на подлите англичани и на мръсните американци, гангстери! Долу Америка, долу Англия!"
Отговорът дойде със закъснение от три години. На 10 януари 1944 г. само за няколко часа София бе превърната от американската бомбардировачна авиация в Хирошима: бяхме съюзници на Хитлер и вагон в неговия увеселителен влак, наречен "Нова Европа".
Днес сме съюзници - войници на НАТО и отново вадим чужди кестени от огъня. Засега огънят е ограничен до Ирак, Афганистан... Преди месец столицата ни бе украсена с паметник на американските летци. Признателни потомци на загиналите в някогашните бомбардировки софиянци ще поднесат днес на паметника благодарствен адрес и свежи цветя. Може би Н.П. Джеймс Уорлик ще произнесе вълнуващо слово за възвеличаване подвига на американските момчета, които на 10 януари 1944 г. убиха 3500 софийски мъже, жени и деца.