България е истински магнит със своята поезия

Синеок, с високо чело и леко отнесен външен вид на истински руски мужик. Това са първите впечатления от Денис Карасьов - философа, който вече десетилетие прави и невъзможното поезията на символиста Димчо Дебелянов да стигне до очите и ушите на любителите на мерената реч в Русия.
Докато "опипваме почвата" на разговора в съучастие на писателя Таньо Клисуров, младият, наскоро навършил 35 години, възпитаник на Философския факултет при Московския университет "Ломоносов" пали цигара след цигара. "Оправдава" се с многото натрупани впечатления през седмицата, в която за пръв път е в България. Една страна, която винаги го е привличала като магнит, по собствените му обяснения. Признава, че всъщност "силният му език" е английският, но досега не се е престрашил да превежда на него нещо различно от техническа литература. "Оставил го" на съпругата си Анна, която е сред известните млади преводачи в Зеленоград.
С българския "се сдобил" случайно, около интересите си към църковнославянските песнопения и историческите си увлечения край Първата световна война. Те пък са свързани с желанието да узнае повече за собствената си страна. Не сегашната Русия, а предишният Съветски съюз, в който преминали детските му години. И който му липсва "ужасно много". До степен да твърди, че след рухването на Съюза живее като... вътрешен емигрант.
Точно това го накарало и да се запише в руската компартия. Където за разлика от останалите, близки до властта партии, нямало прибежчици и пребоядисани бивши членове на КПСС. Тук лицето на Денис рязко се изопва, очите му светват в още по-синьо: "Там са хора, които искат винаги да бъдат във властта, да бъдат нейни галеници. Докато при нас, в компартията, са обикновени руски хора, за които СССР не е измислена абревиатура..."
"Завръщам" събеседника към Дебелянов с въпроса откъде-накъде у него, философа, е интересът към така далечната Първа световна?
Отговорът е почти мигновен: ако не е била тази война, нямало да я има и Великата октомврийска революция, съответно нямало да "се случи" и СССР. Защото болшевиките, хората на Владимир Илич Ленин, са агитирали във войнишките окопи за мир за връщане назад към земята, към семействата. За отказ от една война, в която императорска Русия се включва всъщност заради възможността да използва за флота си два морски протока - Дарданелите и Босфора. Те пък са свързани с панславянската идея и философия. А оттам до България има по-малко от педя разстояние.
Докато преглеждал достъпната в интернет информация за страните, воювали от двете страни на фронтовете, се "натъкнал" на стихотворенията на загиналия във войната български подпоручик Димчо Дебелянов. Било нещо като "любов от пръв поглед", обяснява Карасьов, който е може би единственият руснак, успял да преведе всичко, излязло изпод перото на копривщенеца. И да го "качи" на собствен сайт в световната мрежа. Като междувременно на поетичните сбирки в иначе населения с техничари близо 260-хиляден Зеленоград разпалено рецитира не своите, а Дебеляновите строфи.
Пак там, в интернет, на него попаднал инж. Васил Николов, издателят на уникалната поредица компактдискове "Живото слово на българската литература". Радетелят на идеята да бъдат съхранени за поколенията гласовете на поетичните ни класици и основател на българското роботостроене едва ли е предполагал колко плодотворно ще се окаже това интернет запознанство. До степен след дългогодишно буквално "вегетиране" преводите на български поети в Русия да се възродят за нов живот. Защото междувременно позната на Карасьов от Пловдив го "снабдила" със сборника стихове "Казано с очи" на старозагореца Таньо Клисуров. И чиято поема "Месо" накарала московчанина да възкликне: "България има невероятни поети. Толкова различни са от нашите, при които социалната ориентация просто липсва..."

- Все още ли си на същото мнение за поезията на Клисуров, Денис, след като се видяхте на живо и след като си превел и записал на диск 46 негови произведения?
- О, да! Иначе не бих превел толкова много негови стихотворения. Просто това е друга, различна от нашата, съвременната руска поезия, където метафизиката е взела връх. Освен това разговорите ни с Клисуров ме карат да видя и други неща, които не бях забелязал. Както е казано: можеш да прочетеш сто пъти едно стихотворение за планината, но истински ще я разбереш, когато я видиш. Все още ми е трудно да систематизирам видяното и чутото тук, толкова много и пресни са впечатленията, че не мога да ги отделя. Радвам се, че се запознах и с други български поети, като Георги Константинов, чийто стихове възнамерявам да преведа след завръщането си в Зеленоград. В лицето на Васил Николов имам невероятен гид, който успя да ми покаже толкова много неща в България, че сигурно на моменти съм изглеждал като изпуснато в зоопарка дете.
Тук се "вмъква" и мълчаливо слушащият комплиментите по свой адрес Клисуров. Със забележката, че просто е имал "шанс" пловдивската позната на Денис да се окаже фенка на поезията му. И да го "снабди" със сборника. Е, сега било негов ред "за реванш", да пробва как ще звучат стиховете на Карасьов, разпилени в различни литературни списания и в сайтовете за изящна словесност. Колкото до поемата "Месо", тя просто била отклик на събитията в България от водоразделната 1989-а насам. Години, в които все повече се превръщаме в "пушечно месо", а поезията отива на заден план. И в които издаването на книги е... ходене по мъките, независимо че се множи броят на писателите, членуващи в съюзи и сдружения. Тук е ред на Денис да "успокои" българския си колега, че и в Русия отдавна е в миналото гледката на препълнени стадиони и рецитиращи от трибуната поети.
Всъщност и за това си има обяснение, категоричен е Карасьов, като напомня, че харизмата на автори като Евтушенко и Рождественски съвпаднала с момента на "затопляне" след сталинските репресии. Когато пък поетеси като Марина Цветаева и Анна Ахматова не смеели да си записват строфите.
Неусетно стигаме и до въпроса за някогашните "самиздатски" книги и днешните им "наследници" - творбите в интернет блоговете. Карасьов се замисля, след което пуска каламбура за "Сам- и Тамиздата", при които разликата е в броя... години от присъдата. При всички случаи за участие в "Тамиздат" (разбирай, в списание отвъд Желязната завеса!) присъдата била доста по-сурова от разпространяването в циклостилен, но роден формат. Сега, разбира се, има интернет, където всеки, поназнайващ азбуката, може и публикува каквото му хрумне.
- Но нашите, руските блогъри са по-скоро на ниво интелектуално заяждане, остават на повърхността на събитията, липсва истинска, стойностна литература. Може би причината е, че съответните служби много отблизо следят какво се пише и от кого. И не са изключения съдебните процеси срещу волнодумците... За разлика от онова, което лично аз чета в българските литературни сайтове, коментира Карасьов, който е сред първопроходците в интернет списанието "Органон" и водещ на рубриката му "Скобки". Точно в него той се надява скоро руските читатели да прочетат последните преведени стихове на Клисуров и бъдещите преводи на Георги Константинов. А до няколко месеца да стане факт и книжното тяло на сборника "Сказано глазами" на старозагорския майстор на мерената реч. Което ще си е истински "пробив" за времето, в което масово се издават криминалета и "розови" романи.
За финал остават въпросите за традициите и приемствеността в съвременната руска поезия, за бардовското начало и уникалния Зеленоград, където ядрени физици и програмисти пишат стихове.
Събеседникът ми е пределно лаконичен:
- Висоцки няма наследници, колкото и да се опитват някои да се нареждат до него. Той е просто неповторим. Виж, Булат Шалвович Окуджава приживе окуражаваше някои автори, опитващи се да творят като него. Но истината е, че истинските бардове са малцина. Защото не е важно дали ти се определяш като тях, а дали публиката те признава. Колкото до феномена Зеленоград: наша, руска традиция е да се пишат стихове и от хора, чиито всекидневни занимания са далеко от поезията. Дори моят баща, който е носител на Държавна награда за постиженията си в областта на ядрената физика, имаше тетрадка със стихове. Но никога не е претендирал да бъде наричан поет. За разлика от някои мои връстници с по десетина стихотворения. Но със сигурност това не е само наша, руска особеност. А, Таньо?
Въпросът на Денис увисва сред цигарения дим, редом с прозвучалите от диска строфи на поемата "Месо":

"Жестокость - наш сегодняшний герой,
Жизнь превратилась в экшн беспросветный.
Где хэппи-энд? И кажется порой,
Что не проснемся мы с дыханьем ветра,
Что каждый движется своим путем..."