Българите - бранители на Европа

Спирането на варварите

Когато през 681 г. Аспарух създава Славянобългарската държава, той мисли, че главната опасност за нея идва от Византия, защото тя претендира, че земите до Дунав са нейни изконни владения. Затова той укрепва проходите в Хемус (тогавашното име на Стара планина) и настанява в тях отряди да ги охраняват. Те са съставени от прабългари и славяни от седемте племена, които сключват договор с Аспарух.
Малко неочаквано обаче опасността се появява от север. През 696 г. печенезите стигат до левия бряг на Дунав. Те са многобройно племе, наброяват към 50 хил. души, от които 20 хил. са мъже, годни да носят оръжие. За сравнение през 690 г. Аспарух довежда до Онгъла около 25 хил. прабългари, от които 8 хил. са бойци.
Печенезите са номадско племе, което не търси земи за уседнал живот. То се препитава чрез грабежи на други племена и народности. През 697 г. започват да преминават през Дунав с конете си и да нападат поселищата на прабългарите и славяните. Аспарух разполага стражи по десния бряг, създава конни гранични отряди, но това не помага. Печенезите стават все по-дръзки и техните набези стигат все по на юг и на запад. Главната им цел обаче са преди всичко византийските градове Бонония (Видин), Триадица (София), Пауталия (Кюстендил) и други, както и околностите им.
Ромейските наместници в тях искат помощ от Тримонциум (Пловдив) и Тесалоники (Солун), но не я получават. В същото време един от хазарските ханове - Кърсумлай, достига до устието на Дунав и се съюзява с печенезите. Уговарят се те да нападат и грабят северозападните византийски земи, а хазарите - черноморските градове.
Император Константин IV Погонат моли хан Аспарух за помощ. Уговарят се да му даде 4000 коня, брони и оръжие, а ако се справи с печенезите и хазарите, ще плати 6 товара злато. Изпраща му и един летописец. Ето какво е записал той в неговата хроника:
"През 700 г. хан Аспарух премина Дунав при Нове с 15-хиляден конен отряд от прабългари и 4000 славяни. Насочи се към река Олт, където е главният аул на печенезите. Мислеше да стигне незабелязано до него и да ги изненада, но съгледвачи го открили и следели още при преминаването през Дунав. Предупреден, вождът на печенезите изпраща съобщение до хан Кърсумлай и той идва с цялата си войска от 20 хил. конници и 5 хил. пешаци. Заедно с 20 хил. печенези на коне те посрещат отряда на хан Аспарух при притока на Олт - река Слон.
Аспарух с личната си стража се врязва във вражеските редици и започва да ги коси. След него се понасят и другите. Печенезите и хазарите са натикани в реката, там се давят и биват пронизвани от българските стрели и копия, но въпреки това упорито се съпротивляват. Оставеният резерв на другия бряг на реката обсипва със стрели българите. Аспарух, който ги предвожда, е пронизан с три стрели и пада от коня си. Настъпва миг на стъписване сред българите, но тогава синът му Тервел взима меча на баща си от изстиващата му ръка и повежда бойците. По залез слънце битката е приключена. Останалите оцелели към 4000 печенези и хазари се предават в плен.
Според обичая тялото на Аспарух е изгорено на клада и той се пренася във вселенията на бог Тангра. Лявото поречие на Дунав става територия на България. Тервел получава благодарствени послания от императора и патриарха за спасяването на цивилизована Европа от варварите."

Арабското нашествие

Наследникът на Аспарух - Тервел, установява доста близки връзки с византийския император Юстиниян II, на когото през 705 г. помага да си върне престола. За благодарност василевсът отстъпва на хан Тервел областта Загоре. Така южната граница на България се премества по р. Тунджа. През 717 г. над Византия надвисва голяма опасност. Халиф Ал Карданиб обединява арабските племена, населяващи поречията на реките Тигър и Ефрат, и напада византийските владения в Мала Азия. Само за два и половина месеца сломява съпротивата на ромейските крепости и достига до Черно море при Щиле. Започва усилено да строи кораби, като използва труда на пленници, а по принуда са докарани и 5 хил. мъже от околностите. Гъстите гори в този район са подложени на поголовна сеч, за да се набави материал за построяването на корабите. Работи се от изгрев до залез слънце.
В края на юли са построени 50 кораба и с тях започва прехвърлянето на арабската войска през Черно море в европейската част на Византия. Малко преди това от Египет е тръгнала друга арабска флотилия от 70 кораба и тя стига до Дарданелите. Там войниците слизат на сушата и по брега на Мраморно море се придвижват на север.
Двете арабски армии се срещат при стените на Константинопол. Сключват плътен обсаден обръч около крепостта. Положението е критично, защото малоазиатският бряг също е зает от арабите. Стените са високи и дебели, така че устояват на напорите на обсадителите. В града има 15 хил. войници, но и 80 хил. цивилно население. Ако обсадата продължи повече от 3 месеца, хранителните запаси ще свършат и градът ще бъде принуден да се предаде. Единственият изход е да се търси помощ и тази помощ може да дойде само от българите.
Юстиниян изпраща свои хора при Тервел и го моли да дойде с войската си, като му обещава богати дарове и териториални отстъпки. Ханът успява да събере 15 хил. конници и се отправя на юг. Наближава околностите на Цариград в края на август и в първия момент се стъписва от видяното. Предполагал е, че арабите са не повече от 20 хил., но с един бегъл поглед установява, че те са поне 60 хил., а може би и повече. Същото виждат и боилите, и съветват хана да се върнат. Тервел обаче е на друго мнение. Според него там, където силите не достигат, трябва да помогне умът.
Арабите не знаят, че българите се намират наблизо. Два часа след залез слънце те се прибират в шатрите си. Тогава върху тях се изсипва дъжд от запалени стрели. Шатрите, колите и обозите пламват и в огъня намират гибелта си хиляди арабски войници. Това се повтаря четири нощи поред. На петата ги сполетява ново бедствие. Малко сред полунощ тайнствени конници се впускат в лагера им, носейки огън и гибел.
Какво се е случило?
Тервел е наредил всеки ездач да тегли с въже запалени вършини или слама, така че да се пали всичко в арабския стан. Воините на аллаха и до този момент не знаят, че това е дело на българите. Разбират го едва на седмата нощ. Тогава Тервел разделя отряда си на три части и всяка една се врязва като меч сред арабите с викове "Тангра е всемогъщ!", като сече наляво и надясно. В този нощен набег са избити 15-17 хил. арабски войници. С това загубите им вече възлизат на повече от 30 хил.
Тервел има намерение да проведе такива набези и през следващите нощи и да изтреби до крак арабите. Те обаче преценяват, че е по-добре да запазят каквото е останало и преминават с корабите си на азиатския бряг. Всички хронисти в християнския свят отбелязват ролята на българите за предотвратяването на арабското нашествие в Европа и в десетки свои летописи ги обявяват за спасители на Европа!

Ювиги хан Крум разширява политическата карта на Европа

При идването на прабългарите Византийската империя на север се разпростира до Дунав и това се смята за граница на цивилизована Европа. Василевсите не обръщат внимание на скитническите племена отвъд голямата река и смятат за достатъчно да не им позволяват да се прехвърлят през нея.
Когато Аспарух създава Славянобългарската държава, той правилно разбира опасността от тях. Те стават все по-многобройни и по-дръзки. Наследниците му се придържат към византйската политика, т.е. да не им позволяват да преминат Дунав. Едва когато хан Крум застава начело на държавата, той решава да се справи кардинално с проблема.
Създава 30-хилядна конна войска, която разделя на три отряда. Централният от 15 хил. конници оглавява лично, а другите два поверява на братовчедите си Сабул и Крабун. Това става през 895 г., две години след като Крум е наследил трона от баща си Кардам. Тогава той е около 30-годишен.
Възпирани от силно укрепените от българите граници по Дунав, аварите нападат източните владения на Франкската държава, но след първоначален успех претърпяват поражение и се оттеглят отвъд Дунав. Крум решава, че това е благоприятен момент окончателно да се разправи с тях.
Във военно-племенната аварска държава са включени печенези, скити, хазари, кумани, даки, остготи. Въпреки поражението си от франките, те разполагат с 40-хилядна конна войска и са създали укрепени селища. Крум разбира това, едва когато навлиза в земите им. В открити сражения той громи конницата на противника, но среща трудности при превземането на тези укрепени селища. Отначало ги обсажда, но така губи време, а не разполага с много време, защото вече е септември - започват да валят дъждове и да застудява. Затова когато приближава следващото укрепено селище, провожда пратеници с предложение защитниците да се предадат и той ще запази живота и имуществото им, но те трябва да предадат оръжието и конете си. Същото прави и с другите укрепени селища. Някои приемат предложението му, а останалите той опожарява лесно, защото те са укрепени с дървени стени.
Военният поход продължава 9 месеца. В края му цялата военна сила на аварите и другите съюзни племена е почти напълно унищожена!
Трите български отряда се срещат на река Прут. Крум нарежда да се поставят погранични знаци и обявява, че дотук се разпростира българската държава. Разделя новозавоюваната територия на Западна и Източна и за наместници назначава двамата си братовчеди Сабул и Крабун. Преселва в тях славяни от поречието на река Тимок, а разселва аварите и другите племена в различни краища. България установява граница с Франкската империя от течението на река Тиса до Карпатите. Така хан Крум разширява политическата карта на Европа.

Татарската угроза
 
Татарите възникват като племенна група в степите на днешна Русия в средата на IХ в. и прерастват в орда, която включва и близки на тях етноси. За техен обединител се смята Камилай хан. Той повежда ордата срещу славянските градове-държави Киев, Нижни Новгород. Основната им база е Кримският полуостров. Оттам те организират походи към Подунавието и отвъд него.
Първата цивилизована държава по пътя на техните набези е България. Набезите започват през 1270 г. Царската власт е слаба, войската е малобройна, лошо въоръжена и лошо обучена. След първите неуспеши опити да се справят с многобройната татарска конница царят и болярите се затварят в крепостите и оставят населението на произвола на ордата на хан Ногай. Тогава се появява Ивайло, който организира селяните за борба с нашествениците. След като им нанася сериозни поражения, през 1278 г. ги изгонва отвъд Дунав.
Това дава отсрочка, но не премахва татарската угроза. Хан Ногай възстановява войската си и през 1285 г. неговата "Златна орда" нахлува в българските земи. Тогава не само царската власт е слаба, но и Ивайло го няма. Татарите безпрепятствено вилнеят вече не само в земите между Дунав и Стара планина, но и в Източна Тракия. Набезите на ордата достигат Византия, Сърбия и Унгария. Опитите на тези страни да се справят с нашествениците са неуспешни.
Най-тежко обаче е положението на България. Този път и крепостите не помагат. Хан Ногай влиза, когато си поиска в Търново, разполага се в царския дворец заедно с любимия си син Чака. При едно такова "посещение" Чака вижда дъщерята на цар Георги I Тертер - Десислава, харесва я и иска да я вземе за наложница. Когато узнава това, тя се затваря в една кула и заявява, че ще се хвърли от нея, ако я принудят да стане наложница. След тази заплаха Чака се отказва от намерението си и предлага да му стане съпруга.
Десислава се съгласява, при условие че няма да променя вярата си, ще се венчаят по православен обичай, а децата им ще носят български имена. През 1299 г. Ногай възкачва на българския престол сина си Чака и Десислава става царица. До този момент тя не му е позволила да се възползва от съпружеските права, докато не се съгласи на нейното искане да приеме православната вяра.
През това време в "Златната орда" става преврат - Токту убива хан Ногай и заема неговото място. Царица Десислава с подкрепата на брат си Тодор Светослав организира заговор срещу Чака. Той е свален от трона и убит, а главата му изпращат на хан Токту.
Отначало Токту е много благодарен и отстъпва на българите Бесарабия. Още на следващата година обаче се отмята от дарението си и нахлува през Дунав. Тодор Светослав, който е станал български цар, за кратко време е успял да укрепи царската власт, като се разправя с непокорните боляри. Събрал е значителна войска и пресреща "Златната орда" при днешното село Гулянци. В разразилата се битка татарите са сразени. Една част са убити, а другите са разпръснати. По пътя на отстъплението те стават лесна плячка на организираните отряди за преследване.
Според цар Светослав обаче това не е пълното решение на проблема. Той си поставя за цел завинаги да отстрани татарската угроза. Като събира още по-голяма войска, вече към 16-17 хил., добре въоръжена, обучена и дисциплинирана, в края на пролетта на 1302 г. преминава Дунав и напада главния стан на татарите в околностите на днешния град Клуж. Посрещнат е с дъжд от стрели, но яките щитове на българите ги отразяват. Срещу тях се спуска 25-хилядна татарска конница. Светослав престроява бойците в кръгове с насочени копия. Падат хора и коне. Тогава от две страни излиза българската конница и започна сеч с мечове. Татарите запалват стана си и под прикритието на огъня и дима се опитват да се спасят с бягство. Войската на Светослав обаче ги преследва неотлъчно до река Днестър, където повечето от оцелелите се издавят.
"Златната орда" е ликвидирана. Светослав с основание смята, че завинаги е отстранил татарската угроза за България. Той едва ли си е давал сметка, че по този начин е спасил и цивилизована Европа от татарското нашествие...


Хан Аспарух в поход

Българите минават Дунав

Карта на младата държава

Византийски дарове за великия хан Тервел

Хан Тервел

Крепостните стени на Константинопол

Крум Страшни

Татари в бой