Българинът е добър и е готов да помогне

МАРИЯ ХРИСТОВА е на 24 години. Членува в Българския младежки Червен кръст (БМЧК) от 2008 г., а от 1 март т.г. е негов председател. Тя е и координатор за София-град. Втора година е студентка в специалността специална педагогика в СУ "Св. Климент Охридски". Преди това е приета журналистика, но след няколко семестъра преценява, че със специалната педагогика може да е по-полезна на обществото.

"Доброволчеството в Червения кръст дава възможност на младия човек да получи удовлетворение от свършената работа и да се почувства значим"

- Мария, какво ви провокира да станете доброволка в БЧК?
- Както най-често се случва в нашата организация, всичко стана много случайно. Приятел ме заведе на среща на доброволци, останах да видя за какво става въпрос и... "вирусът веднъж като те хване, няма пускане". Повече от седем години живея с този "вирус". Трудно е да кажа какво точно ме е провокирало. Вероятно, както за повечето 14-15-годишни, съм имала нужда да намеря смисъл на живота си. Едва ли съм го осъзнавала преди повече от седем години, но сега мисля, че е било точно това. На тази възраст човек изпитва нужда да докаже себе си, да докаже, че вече е голям. Мисля, че на този възраст хората търсят начини да помагат на другите. Вероятно всичко това ме е провокирало.
Доброволчеството в Червения кръст дава възможност на младия човек да получи удовлетворение от свършената работа и да се почувства значим, да почувства, че животът му има смисъл. Знаете какви са тийнейджърите - все се бунтуват срещу всички и всичко, и в същото време всичко им се струва безсмислено. Подобни организации дават смисъл на това, което прави един подрастващ, дават му вяра в нещата, които прави, и в нещата, които останалите хора около него правят.
- Спомняте ли си първата акция, в която участвахте?
- Първите неща, които съм правила, бяха свързани с деца - предимно посещения на институции за деца, лишени от родителска грижа или с увреждания. Оттам остана слабостта да помагам най-вече на деца. За мен това е приоритетна дейност, нещо, на което съм се посветила и в доброволчеството, и в живота си.
- Да разбирам ли, че доброволчеството е провокирало избора на професия?
- Да, така се случи. Следвах журналистика, но осъзнах, че онова, което искам, обичам и мога да правя най-добре, е да помагам. Това е същността на социалната работа. Затова реших, че няма смисъл да уча нещо, само за да имам диплома. Мисля, че съм късметлийка, защото намерих лесно онова, което обичам да работя... Предполагам, че организацията ми повлия за избора.
- Може ли всеки да бъде доброволец в БЧК?
- Да, и при нас, и във всяка друга организация всеки, който желае да е доброволец, може да стане. Моят опит в тази дейност доказа в годините, че хората, които нямат време, хората, които нямат средства, хората, които имат други грижи, обикновено стават най-прекрасните, най-всеотдайните доброволци. Това проличава най-много по време на бедствия или в кризисна ситуация, в която трябва да се реагира бързо и адекватно. Хората, които идват да помогнат, са именно тези, които досега са се оправдавали с липсата на достатъчно време. И най-често точно те първи откликват в кризисна ситуация. Същото важи и при големи кампании...
Така беше и когато започнахме работа с децата на бежанци и със самите бежанци. В кризисни ситуации и при бедствия всеки доброволец намира мястото си - и по-млади, и по-възрастни, и учещи, и неучещи, работещи, неработещи. Тогава е без значение за колко време и къде точно ще си - важното е да си до някого, който точно в този момент не би се справил без помощта ти.
- В последните години у нас бедствията зачестиха, а в същото време имаше и сериозна вълна бежанци. Кое е различното за доброволеца в тези ситуации?
- Преживявала съм и едното, и другото. И бедствията, и бежанската вълна изкараха на повърхността най-лошото и най-доброто у хората. В началото на най-силната бежанска вълна реакциите на обществото бяха много силни и в голямата си част - негативни. Когато се случиха бедствията, реакцията и към организацията, и към държавата също бяха много остри и крайни, и пак много негативни. В същото време всеки ден виждахме хиляди жестове на добро - по-малки или по-големи, макар че доброто е добро, за него няма количествени измерения. Всеки ден виждахме какви добри неща прави човек за човека или доброволец за хората, изпаднали в беда. Дори човек да е загубил вярата си в доброто, когато стане свидетел на подобни жестове, отново започва да вярва, че хората може да са добри и да си помагат. Такива ситуации поне по няколко пъти на ден ни връщаха вярата.
Друго предизвикателство на доброволчеството е, че всеки ден може да видиш най-лошото, на което са способни хората. Но е достатъчно веднъж да видиш нещо добро и представата ти да се промени.
- Достатъчна ли е добрината у българина?
- Достатъчно е интересна дума. Доброто никога не е достатъчно. А ако беше, нас - доброволците, нямаше да ни има. Нямаше да има и организации като нашата. Щом ни има, значи има нужда от още добро. Въпреки това не е вярно това, което често си мислим за българите - че са изморени от грижите си, че са забързани и нямат време да се погрижат за другия. Нашата работа всеки ден доказва обратното - българинът е добър и е готов да помогне, когато някой е изпаднал в беда. Красноречив пример за това е и БЧК. Доброволците в БЧК са близо 18 900 души, а 52% от тях са под 32 години. Само в младежката ни организация членуват около 10 хил. души. Това са млади хора, които въпреки стереотипа, че младите у нас не знаят какво да правят с живота си или просто напускат страната, или злоупотребяват със себе си и със здравето си, идват при нас. Тези млади хора прекарват часове, дни, седмици и години в БЧК, за да направят нещо добро за някого. И не получават никакво възнаграждение, освен благодарността на хората, на които са помогнали.
- Има ли случки или хора, на които сте помогнали и никога няма да ги забравите?
- Тежките моменти не са малко. Няма как да не се връщаш към тях от време на време. Може би първите ни посещения при деца в неравностойно положение, при деца в институции или със специални потребности... В моя случай бяха и двете. Първият сблъсък с тази реалност е шокираща за млад човек. Когато осъзнаваш, че има хора, които са на твоята възраст, но са принудени, без да имат вина, да живеят по този начин - изоставени или болни, боли! След това обаче започваш да мислиш как можеш да помогнеш... Когато влязох за първи път в институция, видях дете аутист, без родители, без особена грижа, с много други деца с подобни проблеми... Тогава или осъзнаваш, че искаш да направиш нещо, за да облекчиш живота на тези деца, или си тръгваш и никога не се връщаш! Аз пожелах да направя първото.
После дойдоха всички незабравими моменти: децата на бежанци, когато учеха български език, центровете за временно настаняване. Имаше невероятно куриозни и сладки случки с деца. Те бързо попиват чуждия език, но и чули-недочули повтарят думи, без да са сигурни какво означават. Веднъж детенце, много усмихнато и добронамерено, когато бяхме на вратата, ми каза: "Хайде, марш!" Каза го с много добро чувство и определено не беше наясно какво означават думите. Хубавите и весели моменти са много, а на мен често ми се случват. Имам и удовлетворението от свършената работа. Постоянно.
Имам късмета вече да съм на позиция, от която координирам останалите доброволци. Само в Софийската организация вече са над 750. Това са членовете, младежи, над 14 години, които имат членски карти. Те отделят от свободното си време, за да помогнат на нуждаещи се.