Българин в заглавието

Естествено е и в политиката, и в държавното управление да има хора, които ще ги наречем, без да влагаме капка негативен нюанс, добри занаятчии. Те знаят как и в каква последователност се вършат нещата, изучили са законите, реда, последователността, логиката на функциониране, машинариите на властта. Процедурните хватки не съставляват за тях загадка, умеят да избягват всякакви бюрократични капани, движат се безпроблемно из съответните лабиринти и решават респективните ребуси с повишена трудност. Те разполагат с необходимите познанства по инстанциите с цел улесняване напредването на документацията в срок и по никой начин не допускат неприлично често да бъдат неприятно изненадвани от "живия живот".
Другото название на въпросните лица е професионалисти. Рутината им е безспорна, също такава е и обществената потребност от тях. За справка, политически несменяемите "втори" в английските министерства.
Визионерите съставляват значително по-рядката и с друга ценност група във визираната сфера. Креативните идеи и хрумванията по принцип не са от категорията на общодостъпните. Отиващите напред в бъдещето, обоснованите прозрения относно насоките за ревизията на установилото се нормално, изискват не само усилия, но и съответен интелектуален капацитет. Като обаче

нито първото, нито второто е заложено у всекиго

И още, както е известно, изключително рядко се срещат автори на повече от една голяма книга. Само несравними гении от калибъра на Толстой, Балзак, Дикенс и Достоевски имат по три. Грандиозните Дюма-баща, Джоузеф Хелър, Жан-Пол Сартр, Джером К. Джером, Хайнрих Бьол, Джон Брейн и Илф и Петров "са се задоволили" с по две. Великият Ярослав Хашек е само с една, при това недовършена, но затова пък каква! Джойс също го четем заради едно произведение. При Булгаков може да се спори, но, така или иначе "Майсторът и Маргарита" е с една глава над всичко останало, създадено от него. В допълнително потвърждение на казаното, когато се замислим примерно за Гьоте, Селинджър, за Екзюпери, за Камю, за Робърт Харис, Вапцаров или, да речем, за Виктор Суворов, наум ни идва по една тяхна "изпъкващо главна" книга.
С горното имам предвид, че всеки един талант по необходимост се вмества в някакви конкретни, нему дадени, "отсъдени от Бога и от съдбата" (което може и да е едно и също) времеви и пространствени граници. "Отреденото време на всеки от нас" (Недялко Йорданов) е иманентно строго лимитирано, фантазията за съжаление се явява индивидуално изчерпаем ресурс. От един момент нататък, житейски погледнато,

не става въпрос за наличност на сили, а само за силици

Така интелектуалните пробиви обективно не могат да бъдат с безкраен брой. А в частност, поне за България, видно е отвсякъде, няма открита действаща рецепта как тези пробиви да могат да бъдат "обществено усвоени", сиреч да осигурят предпоставения в тях социален принос.
Още по-неутешително изглежда ситуацията, когато политическото късогледство лъсва вече на ниво Европейски съюз. Най-лошият възможен свят е, щом се оказва, че безвъзвратно са пропуснати ценни години, че развитието е могло да бъде в различна посока, че нещо се е объркало почти изначално, за да се отклони от разумното, да се възпроизведе абсолютно безконтролно и да достигне до състоянието на опасна хипертрофия в аспект икономическа обвързаност и зависимост.
Проблемите за актуалността на един енергиен съюз на ЕС бяха повдигнати още в рамките на предишните, през 2009-а година, избори за европейски парламент, и то, забележете, точно в нашата провинциална България. "Сюрприз, сюрприз" - в "най-изостаналата по стандарт на живот държава в Евросъюза"! Тогава още публично говорих за належащата необходимост от изграждането на единна европейска газопреносна система, която да може при потребност да доставя природен газ, да кажем, от Норвегия до Балканите. Пак тогава лично повдигнах и въпроса, че преговори по цената на енергоресурсите трябва да се водят не от всяка от страните членки поотделно, а посредством единно делегирано представителство на интеграционната общност, на ЕС. Така че комисарят Йотингер фактически, но най-вероятно без да го подозира, днес само повтаря онова, за което публично, може да се провери, телевизионно, радио и всякакси документирано, но безплодно, обсъждахме преди пет години у нас.

Интелектуалното задоволство в стил "аз ви казвах"

колкото и да е изконно българско и човешко, все пак, модерно европейски преценено през призмата на неотменимата ефективност, е твърде слабо убедително. Във въздуха понастоящем като Дамоклев меч увисва без възможност за удовлетворителен официален отговор въпросът, защо при наличието на такова равнище на предвидливост, капацитет и научна проницателност не успяхме да предложим и наложим съответна позиция, да лансираме възгледа в Брюксел, там да възбудим поне една, ако не поредици от дискусии? Може би защото въпросното равнище бе индивидуално, а не политическо и национално?
Хайде аз тук да не давам по-подробен и окончателен отговор на зададения въпрос, не защото не разполагам с такъв, а защото неизбежно отговорът ми би прозвучал, първо, като надуто самочувствие, и второ, като умишлена обида по отношение качествата на българската политическа класа, в частност на представителството й досега в Европарламента.
А погледнато под друг ъгъл, с оглед чистата съвест, както се казва, "толкова мога, толкова правя". Загубите обаче от системното у нас политическо неразбиране на онова, което заедно би трябвало да правим и да сме го направили, и което далеч не е по силите на един човек, се касират задължително от цялото общество.
Особено за по-младите, много от резултатите от споровете и сблъсъците, "вече попаднали в миналото", тоест погледнати от дистанцията на годините, се вписват най-точно в контекста на култовото Колумбово яйце. То

дали самият Колумб е открил Америка не е ясно

даже дали той самият е разбрал какво и с какви измерения е открил, не е докрай исторически прецизирано. Но така или иначе, след въпросната именно притча не съществува друг всеобщо признат за откривател на Новия свят.
Та тогава какво ни пречи на нас, освен с Кристо, който с неособена охота и доста рядко споменава за произхода си, и със Стоичков, ние, българите, да станем известни в Европа и с още някое име, име на автор на състоятелна европейска реформа, да ни узнаят и припознаят с визионерски проект от общоевропейски мащаб? Нещо, разбирайте, от сорта на (супер) "план Фишлер", но този път не с австриец, да е жив и здрав последният, а с българин в заглавието.
Да, наистина, какво ни пречи? Освен че ние самите си пречим. Организирано и неорганизирано, колективно и индивидуално, системно и спорадично, циклично и ациклично, грамотно и неграмотно, европейски перфидно и с балкански номера, злонамерено, партизански,  институционално, всякакси въобразимо и невъобразимо ...
Ако трябва да направим някаква, откровено нелишена от снобизъм аналогия с автомобилния свят, като нация все пак не е реалистично да разчитаме да произведем поредица от шедьоври като 

студиото на Джуджуро

(от "Голф" през куп запомнящи се "Алфи" до купето "Брера"), на Пининфарина (многолетни поредици модели на "Пежо" и "Ферари") или на Бертоне ("Алфа Ромео Монреал", "Фиат 850 спайдър", "Изо Грифо"). Ще останем далеч и от "движещите се скулптури" на Харли Ърл ("крилатите", покрити с хром коли на Дженеръл мотърс от 50-те години на миналия век и "Шевролет Корвет", първо поколение), на Бил Мичъл (дизайнът на класическите "Корвети" от 60-те) и на Върджил Екснер (стилистът на "Крайслер" през 50-те). Да се очакват от нас да дойдат неща като "изпод перото" на Анри Шапрон (ред модели на "Делаж", откритият "Ситроен" DS), на сър Алек Исигонис ("Морис Майнър" и "Морис Мини") или на Джовани Мичелоти ("Триумф Хералд" и "Рено Алпин") също изглежда твърде пресилено. Дай Боже, на първо време, и не само на първо, а въобще, българин да създаде с интелекта си "икона" само приблизително толкова забележителна като тези на Престън Тъкър ("Тъкър"), Фламино Бертини ("Ситроен" DS), Гордън Бюриг ("Корд 812"), Хауърд Дарин ("Кайзър Дарин") или Малкълм Сейър ("Джагуар...").
Финалът на текста определено се получи пренатруфен. Но така е, както и да е. Една от пиесите на любимия Станислав Стратиев показателно, сатирично, иронично, скептично се нарича "Максималистът". Но въпреки и парадоксално, също заради нея, продължавам да си мисля, че общонационално имаме потенциала успешно да правим това, което си пожелаваме, стига достатъчно и по съответстващ начин да си го пожелаем.