23 Септември 2019понеделник18:28 ч.

Калин Коцев

Антология

Поезия

Българиада

Поема от Калин Коцев

/ брой: 162

автор:Дума

visibility 1107

Читателю великодушен, прости ми!

История българска разказах в рими.

В мерената реч реших да я възпея,

доколкото мога и както умея.

С моя скромен и непретенциозен стих

от историята частичка споделих.

Благодарен съм на Господа, съдбата!

Точно те ми направляваха ръката.

Пред народа свой смирен благоговея!

Нашата история е епопея!

И не смятам аз от никого да крия,

че България за мене е магия!

Ще разкажа аз само сърцевината,

там е скрита истината, същината.

Времето безспир епохи цели ниже...

Народи велики неуморно движат...

Появяват се и чезнат от Земята

и на всички тях еднаква е съдбата –

да се раждат във величие и слава,

а накрая да горят в руини, лава.

Но народа наш е сякаш богоизбран,

в мирни дни и във времена на люта бран,

тъй както от началото се е зовял

и днес зове се, жив е и не е умрял.

Знаят го небето, земните угари,

първите хора Господ кръстил Булгари.

Историята страници къса, жалко,

но истина се разбира и от малко.

Вечни са творенията на Господа!

Това е истината, дами, господа!

Живял народ прекрасен и най-възвишен,

дъха на Бога в гърдите му е дишал.

Богът Слънце и Небе му бил бащата,

майка му била Богинята, Земята.

Тез деца Вселената си изпроводи

начало да бъдат на всички народи.

Убоги, Ора, Деца на Бога-Майка,

на човечеството те са първа гайка.

Носители на божествена духовност,

те Бог питали за своята виновност.

Защо тук заточени са на Земята

като рожби на греха на божествата?

И разгневили своите родители,

преминали по пътища мъчителни.

За любопитството им непризнателно

заляло ги небето най-старателно.

Когато водата стигнала до гуша,

призовавали и молели за суша.

Земя, Небе, не искали да слушат.

С вода решили децата да издушат.

Е, таз история знае се от всички.

Аз ще кажа отговорно, не в кавички,

не знам за зле ли е било или добре,

но случило се всичко туй в Черно море.

В Стария Балкан и тук в земите родни

първо бродили са хора богородни.

Все пак Бог смилил се над чедата свои,

от дървета по-големи от секвои,

сковали лодки, кораби и салове

за да открият новите си домове.

Човеците тъй бързо се разселили

и на земите нови се поселили.

Така божествените, славни българи

се превърнали в номади и чергари.

Но всяка група търсела, избирала,

на прекрасно място държава зидала.

Формирали се народи най-различни

върху основа здрава, родствена, лична.

А когато тука се отлял потопа

диви коне с копитата затропали.

Растителност избуяла буйна, сочна.

Усмихнала се Земята непорочна.

Завърнали се синове горделиви

и полетели върху конските гриви.

Хората намерили приятел вечен,

сдружили се с коня, изковали меча.

Появил се и Херос - славният герой,

зверовете, враговете съсичал в бой.

В степи, в планини, сред морета и гори

българският огън не секвал да гори.

Създавали се кралства и империи,

строяли се дворци със златни двери и

чезнела божествеността на хората,

богатствата им станали опората.

Цивилизовал се светът, но озверял,

скрил се Бог при хора-варвари с морал.

Българи - скити, сармати и алани

и много други били богоизбрани.

Тюрки и хуни, авари и хазари,

препускали бясно през степите стари.

Готи и гали, гепиди и германи,

сразен бил Рим след векове на тирани.

Гърци и римляни подобно на свраки

грачили грозно: “Всички вие сте траки”.

Това означавало варвари диви,

завиждал света, че сме горди, щастливи.

От племена, народи, станало каша,

нека се върна на история наша.

Предания разказват за отец велик,

в степта откърмен от сърна в размирен миг,

години триста растял неговия ствол,

наречен в "Именника" кан Авитохол.

Към майката родина канът търсел брод,

произлизал той от Дуло - най славен род.

Силен, смел и мъдър - на Бога бил любим,

прародината си търсел неустрашим.

С Атила, казват, били като близнаци,

в тях шамани виждали небесни знаци.

Предводители, войни, мъже сурови,

за род и чест на всичко били готови.

Единият е водил хуните страшни,

другият проводил българи безстрашни.

Български конници препускали без страх

и при Авитохолов син – Ирник(Ернах).

Велик и могъщ е българският корен,

това го вижда и поглед най-злосторен.

Колело е историята, кръговрат,

живеят хората днеска, а утре мрат.

От просяк до царя си тръгват без възврат,

Велика България родила Кубрат.

Препускали войните му без да се спрат

и бранели своята държава и град.

Били жестоки и размирни времена,

тюрки, хазари, авари, куп племена,

напирали бясно и от всички страни,

притискали българите много врази.

На север от Черно и Азовско море,

в годината шестотин тридесет и две,

успял Кубрат, със свойте оногури, да,

да създаде Велика Оногурия,

с главен град и столица Фанагория,

това е Стара Велика България.

Син на Албури, племенник на Органа,

Кубрат се превърнал в лъжица голяма

за авари, хазари, за тюркски каган,

племената български сплотил този кан.

А брат му Шамбат Кий дори създал оба

и в чест на род Дуло нарекъл Дулоба.

На негово име наречен е Киев.

Българският път къде ли не се вие.

Но след смъртта на Кубрат, великия мъж,

синовете му се пръснали изведнъж,

нарушили те бащината заръка

и станали жертва на тежка разлъка.

Най-големият син Батбаян(Безмера),

приел хазарската власт, сила и вера.

Котраг се заселил по Волга и Кама

и отново създал държава голяма,

съществувала дълго в радост, в неволи.

Края и сложили татаро-монголи.

Кубер пък стигнал Македонско, Битоля.

Аллцек влязъл в ботуша на Италия.

Най-важният за нас трети син - Аспарух

пренесъл в бъдещето българския дух.

И от бесарабската област Онгъла

българска орда Византия погнала.

Аспарух постигнал отколешният блян

да се върне българинът в родния храм.

Стремлението му не било случайно,

в прародина свята завърнал се трайно.

Със своите българи уногундури,

преминал през летен зной и зимни бури,

в шестотин осемдесет и първо лето

на юг от Дунава завладял полето.

Византия признала старата страна,

имало България от преди това.

Сключили гърци хитро съглашение

за български щит срещу нападение

от многобройните варварски племена –

личи си от Изворите всичко това.

Но дошла седемстотната година,

в погранична битка с хазарска дружина,

пронизан от стрела, погинал Аспарух,

на Тангра, на Небето, предал своя дух.

Изгрял на небосклона синът му Тервел,

досущ като баща си - умен, горд и смел.

От християни тачен Мавроубиец,

спасил Европа от ислям кръвопиец.

Вярата трябва да ни прави по-добри,

а не в нейно име да се водят войни.

Защото вярата е птица свободна,

любов я окриля, човечност огромна.

Това бил разбрал и кан Тервел – мъдрецът,

света тук спасил на араби от мечът,

за светец го признал християнски канон.

В скалата изсекли победител на кон.

След Тервел настанали тежки години,

редували се ханове с нощи и с дни.

От Кормесий, Севар, Кормисош, до Паган,

дошъл реда на кан Телериг и Кардам.

Историята стигнала до Страшний Крум,

разширил България със сила и ум,

вдигал наздраве с Никифорска кратуна,

прокарал закони не само на дума.

Изводът прост бил: "Като не искаш мира,

на ти, глупако, мойта остра секира".

Крум щял да превземе дори Цариграда,

но Смъртта му изпяла сетна балада.

В момент най-решителен, пред вражия двор,

поличбата зла довела до заговор.

Извършва се цареубийство сакрално,

а щяло да стане нещо епохално.

Голямата му мечта умряла с него,

бленувал с цяла душа, с огромно его:

Право в сърцето на Константинопола

да забият българите копията.

Отровен, удушен, от болест починал,

едно ясно било: Крум Страшни погинал.

България раждала юнак след юнак

и на престола се възкачил Омуртаг.

Затуй, че били сме сила стремителна,

свидетелства дейността му строителна.

Сгради, църкви, дворци, каменни надписи,

към бъдеще мостове правил. Спомни си!

Философът строител гледал напреде,

да го помнят искал и след дъх последен.

След Маламир и кан Пресиян - витяза

изгряла звезда - Борис Михаил - княза.

Приел Християнство, прокарал култура,

за четмо и писмо, и литература.

Солунски братя създадоха азбука,

духовността дойде, на двери почука!

Князът жадувал образовани мъже,

приел ги с отворени сърце и ръце.

Само където изтрепал родовете,

стари, езически, без милост в сърцето.

Наложил Христа със силата на меча.

Дали грях е? Това Бог знае, човече.

Извадил дори на сина си очите,

душата гори и в църковна обител.

Всяко добро дело върху пепел лежи,

грехът броди смело сред нашите души.

Човек мъдро избира по-малкото зло,

но си тегли синджира след всяко добро.

Добро за един е, а за другиго не,

съвестта манастир е, където поне

тлее надежда за любов благородна,

а душата моли за прошка Господна.

Единствено Бога нас може да съди

и в адска бърлога навек да пропъди.

Когато пред Него човек се изправи,

дали всяко зло ще прости и забрави.

Затова князът, не намерил утеха,

в манастир облича монашеска дреха.

Разбрал, че човекът на Земята е гост,

до смъртта се отдал на молитва и пост.

На престола застанал третият му син –

Симеон Велики, царя неповторим.

Разширил България до три морета,

спечелил ни той на света пиетета.

В Преславска и Охридска книжовна школа,

азбука Кирилица гордо набола.

Настъпил книжовен и културен подем,

който с гордост голяма Златен век зовем.

След това при Петър настанал тежък век.

Завоевател не бил, а мирен човек.

Недоволството срещу Дълбокия мир

до въстания довело, наместо пир.

Неуспешни били войните с маджари.

Разбунтували се размирни боляри.

Притъмнели съвсем небесата сини.

Княз Светослав нахлул от руските блини.

Благата земни и целия келепир

били за властта и духовния клир.

Горкият народ, с участта му проклета,

вече не щял на феодалите гнета.

Средите онеправдани и немили

родили мъдри и дръзки богомили.

Техните възгледи и смели идеи

се превърнали в Европейски модели.

Патарени, албигойци и катари

са били всъщност богомилите стари.

Та богомилската ерес и структура

е основа на възрожденска култура.

Византия използвала всичко това

и овладяла половината страна.

Не се предали комитопули горди.

Воювали смело със своите орди.

Давида, Арона, Мойсея, Самуил –

достойни синове на Никола боил.

След смъртта на първите трима,

през пролет и лято, през есен и зима,

цар Самуил с армия непобедима

освободил източната половина.

Но проклети нека са предателите!

Зарад тях погиват съзидателите.

Превели тайно Българоубиеца

по тъмните пътеки на Беласица.

И в гърба на Самуиловото войнство

Василий постигнал най-подло геройство.

Когато видял ослепен своя елит

от удар внезапен умрял царят комит.

На Първа Българска държава дошъл край.

Почнало византийското иго, комай,

траяло сто и седемдесет години.

Непосилно тежки били, несравними.

Но българите били непримирими.

От слепи, незрящи станали пак зрими.

Делян, Войтех, Бодин, богомил Василий

отдали и последните си сили и

със саможертвата си за свободата

духа народен повдигнали в страната.

А с въстанието на Петър и Асен

зора зазорила на ден освободен.

От Търновграда духът на свободата

политнал смело със силата крилата.

Но предател Иванко по тъмна доба

пронизал с меч Асен в царската му роба.

Същата съдба споходила и Петър.

Над страната пак надвиснал черен Петър.

За малко Византия пак да пороби.

Не щяла свободни българи, а роби.

Но съхранен останал българският блян.

На престола се възкачил цар Калоян.

Въстановил българска слава и блясък

разбивал византийците с гръм и трясък.

Мразен жестоко от всеки византиец,

нарекли го Кучето, Гръкоубиец.

Константинопол паднал под рицарска власт,

създала Латинска империя със страст.

Усетил надвиснала нова угроза,

Калоян предложил мир в учтива проза.

Но алчния и дързък рицар Балдуин

нападнал, мислейки се за непобедим.

Гегата на Калоян сринала с грохот

войска на четвърти кръстоносен поход.

Това било нечувано събитие.

България била в подем, в развитие.

Той сключил и "уния" с римския папа,

царската корона му била призната.

Но отново в успеха предател се крил.

Калоян бил измамен от злия Борил.

Жесток, некадърен, измил си ръцете,

в огъня хвърлил богомилите клети.

Прогоненият син на стария Асен

в далечните руски земи бил възвестен.

Когато се върнал настанал светъл ден.

Борил бил ослепен от цар Иван Асен.

Един от най-великите държавници,

мъдри дипломати, военачалници,

които историята ни познава,

да сведем глава в негова чест и слава.

Примерът му трябва да ни заразява.

Еталон за всяка човешка управа.

Всяка една хроника го възхвалява.

Величието му навеки остава.

Нека само накратко да си припомним

постъпката му с алчния деспот Комнин,

нарушил мира и нападнал страната.

Но при Клокотница получил отплата.

Иван Асен постъпил великодушно,

пленената армия пуснал радушно.

Този мъдър владетел за мир жадувал,

с дълбока почит всеки го поменувал.

Той бил сякаш от съвсем друга планета,

ярко блестял със светлина на комета.

Миналото, казват, учи настояще

как уверено да крачи към бъдеще.

Но забрави ли се това що е главно,

зле научени са уроците явно.

За жалост една птичка пролет не прави.

Народът е стадо от овце и крави.

И колко е важно какъв е пастира.

Добър или лош все накрая умира.

И старата песен започва на нов глас.

Вместо думата "ние" звучи само "аз".

Търпелив народа зачакал нов витяз.

Боляри се вкопчили отново за власт.

България губела своята слава.

От могъща станала бедна държава.

Измъчен народа от тежки неволи

бил окован във феодални окови.

Борби се водили за един и друг цар,

накрая му писнало на бедний свинар.

Ивайло се казвал и армия събрал

и справедливост на всички взел, че раздал.

На византийци и на орди татарски.

Също на алчните мераци болярски.

Но оцелява се трудно в змийско гнездо,

сложили прът и в неговото колело.

Било невъзможно с феодалния гнет

да се пребориш дори с огромен късмет.

България се разпокъсала на три:

Добруджански, Търновски, Видински земи.

На Балканите таквиз били съдбите,

разпокъсани си пазели хазните.

Всеки се свирал в своята дупка тясна.

Османски турци дошли със сила бясна.

Средновековният монах Исай Серски

пише и плаче от пълчищата зверски:

Никога ухо не е слушало или

око не е виждало таквиз неволи.

Никога подобни тежки злочестини

не е имало по тези покрайнини.

Както ято птици, летящи в небето

така от турци почерняло полето.

Избивали всичко живо без жал, до крак.

Над Балканите се спуснал вековен мрак.

Земя опустяла, погинали люде.

И по-лошо сякаш не могло да бъде.

И нямало ни княз, ни вожд, ни владетел,

който да стане спасител, благодетел.

Сърцата смели на доблестните мъже

от страх умрели, увиснали на въже.

Тела, кости от ятаган накълцани.

Живите били изядени от вълци.

Грабители скверни на вяра и живот

на всеки "неверник" наденали хомот.

България имала огромна слава

на книжовна и просветлена държава.

Много българи и образован народ

зад граница открили по-добър живот.

Там те разнесли за робството мълвата

и палнали на духовността искрата.

А тук в теглото си народа мъченик

излял в народни песни духа си велик.

В анонимната поезия народна

се пази българщината самородна.

Вяра, народност, култура, език и бит

са съхранени в песен, легенда и мит.

Момчил войвода, Иван Шишман, Евтимий

народа възпявал чрез песни любими.

Вятърът свирел за родните юнаци

с безстрашни сърца и големи мустаци.

България горда била, че родила

мъжища бойци с Крали Марковска сила,

образовани люде и книжовници,

големи, мъдри, велики духовници.

Дори и децата там в майчиния скут,

юнашки били кърмени, без страх, без смут.

Дете Дукадинче, дете Голомеше,

Секула детенце османци громеше.

Страшни хайдути и жени воеводи

турчина свиреп не можа да пороби.

Навек ечи непобедимото слово

на гордия планинец балканджи Йово,

останал труп, но скъпа вяра опазил,

достойнство, чест и род докрай не погазил.

Надежда искряла в този тежък хомот

помощ да дойде от руски братски народ.

Но преди това бая вода изтекла

и хиляди съдбата на смърт обрекла.

Чавдаровци, Страхиловци, Стояновци,

Жельовци, Радановци и Вълчановци,

хванали гората и сбирали чети,

да найдат свободата били заклети.

Негодувал народът и често въставал

и на черкези справедливост раздавал.

Животът човешки се бързо минува.

Цели пет тежки века робство върлува.

Но в мъки, в неволи човеци израстват.

Та нали и Христос на кръста бил разпнат.

Вярата в Господ за пореден път била

спасителен мост от героични дела.

Заредили се люде ярки кат слънце,

в народа пробуден посяли те зрънце.

От уста на уста вървяла мълвата,

че на свободата се вижда зората.

Каравелов, Раковски, Стефан Караджа,

Хаджи Димитър, Бенковски, с цяла душа,

бленуват свободно Отечество славно,

това ги терзало основно и главно.

Филип Тотю и Панайот Волов с чети

тръгнали смело срещу турци проклети.

Левски и Ботев – великите синове,

свободна България вовек ще зове

като пример за дух, саможертва, слава.

Тяхното дело не ще знае забрава.

И братска Русия на дядо Ивана

със своята роля велика, голяма.

Безкрайно много жертвали своя живот

за свободата на един велик народ.

Българийо млада, Българийо древна,

от гордост направо ми идва да ревна,

защото си жива и още те има,

Българийо скъпа, Родино любима!

Посрещаме есента

автор:Дума

visibility 138

Почина проф. Юлиан Вучков

автор:Дума

visibility 518

Пакетът "Мобилност" няма да се преразглежда

автор:Дума

visibility 477

/ брой: 181

Тол системата може да не тръгне и на 1 март

автор:Дума

visibility 368

/ брой: 181

БДЖ отменя влакове, няма локомотиви

автор:Дума

visibility 569

/ брой: 181

Вносните цигари задължително с дата на производството

автор:Дума

visibility 206

/ брой: 181

Най-старият туроператор фалира, предизвика паника

автор:Дума

visibility 122

Откриха нови доказателства за произхода на човека

автор:Дума

visibility 314

Нов Ньой?

автор:Юри Михалков

visibility 832

/ брой: 181

Връх на невинността

автор:Павлета Давидова

visibility 685

/ брой: 181

Много шум и... нищо

автор:Галина Младенова

visibility 542

/ брой: 181

Новите "Кучета" откриват сезона на Арт театър

автор:Надежда Ушева

visibility 559

/ брой: 181

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ