Бъдещето е... сега

Писател, журналист и копирайтър. Автор е на два публикувани романа: "Справедливост за всички", ЛИК, 2007, и "Душа назаем", КОМ, 2008. Последният му труд е сборник с разкази, озаглавен "33 любовни истории", който все още не е издаден на хартия и се разпространява само онлайн, като е-книга. Споделя лично творчество, мисли и идеи в интернет пространството на адрес http://asktisho.wordpress.com/. Пише разкази, есета, пътеписи и статии за периодичния печат. Живее в Добрич.

- Ти си от по-младото поколение писатели. Как виждаш ситуацията в момента на писателското поприще в България?
- Да си писател е престижно в България. Тук уважават писателите. Уважават ги толкова, че цял живот ги държат гладни, а после печатат банкноти с техния лик. Това е в кръга на шегата, разбира се. Е, не бива да забравяме, че в основата на всяка лъжа има и капчица истина. А истината е, че технологиите помагат, при това - много. Те осигуряват пряка връзка с читателите и технически грамотните писатели вече знаят как да се възползват от нея. Разбира се, трябва да имаш талант, за да те четат. Трябва и да си трудолюбив. Но, за да имаш портрети на твои починали "колеги" в джоба, се налага да упражняваш и друга професия, освен писателската. Дори повече от една. Погледнати от този ъгъл, истинските писатели в България сигурно са по-малко от пръстите на едната ми ръка.
- За популяризиране на творчеството си използваш голяма част от модерните технологии. Блогът ти е един от най посещаваните. Според теб дошло ли е бъдещето на електронните книги и четци?
- "Бъдещето е сега!" Това е любимият ми слоган. Що се отнася до електронните книги, те дори вече са минало за мен. Имам цели три зад гърба си. Четците все още трудно навлизат у нас, защото цената им е сравнително висока. За момента повече хора четат на мобилните си телефони или на лаптопа, когато пътуват, отколкото в специализирани устройства за четене на книги. Но и това е въпрос на време.
- Какво е отношението ти към парите?
- Положително. Опитвам се да ги превърна в свой приятел. Парите са смислени единствено като инструмент на свободата. Останалото е загуба на време и трупане на "спестявания" в една илюзорна банка. От този свят ще си тръгнем точно както сме дошли на него - с празни ръце.
- За или против емиграцията?
- Писал съм много против емиграцията преди, но с течение на времето позицията ми се промени. Едва ли съм станал по-мъдър. Просто се запознах с хора, които за кратко време навън постигнаха неща, които тук щяха да им отнемат десетилетия. И сигурно пак нямаше да успеят. България е прекрасна малка страна, но тя е прекалено тясна за големите умове.
- Вярно ли е онова, което казват за писателите, че се радват на огромно внимание от страна на читателките си?
- Не е вярно. Писателите не са рок звезди. Това е тиха и самотна професия. Ако си много богат, ще привличаш огромно внимание не само от страна на жените, но и от страна на мъжете, които се интересуват от твоите пари. Алчността е заболяване, превърнало се в пандемия. Същото важи и за богатите писатели, независимо откъде идва тяхното богатство. При повечето е резултат от някакъв бизнес или наследство, между другото. Един на сто милиона пишещи достига славата и хонорарите на Стивън Кинг, Джоан Роулинг, Ан Райс. Има по-голяма вероятност да спечелиш от лотарията. Но ние не пишем заради хонорарите или заради жени. Ние пишем, защото не можем, без да пишем. Популярните писатели са просто известни графомани.
- Кое е онова, което те дразни най-много в съвременна България?
- Дразни ме фактът, че сме на последно място по заплати в Европа. Това е абсолютен позор! Дори в Албания и Сърбия човешкият труд се цени повече, отколкото тук, а тези страни са икономически по-притеснени от нас и живеят в по-голяма политическа изолация. Говорим за лоша черта на българския манталитет по принцип, а не за стопански проблеми. Има еснафи, които инвестират сто хиляди евро в продукт на немската автомобилна индустрия и после бавят месечното възнаграждение от по 200 евро на своите служители, защото е "криза". Докато продължаваме да избиваме комплекси по този начин, немската автомобилна индустрия ще продължава да се развива, а българските фирми ще продължават да са аутсайдери на европейския пазар. Що се отнася до служителите, които получават 200 евро с три месеца закъснение и продължават да ходят на същата работа всеки ден, да си мълчат и да се надяват, аз мисля, че най-добрият начин да им се помогне е като заплатата им се намали двойно. Очевидно са доста богати, щом могат да си позволят лукса на душевния комфорт, в който живеят. Средният французин получава 4000 евро на месец, но не изпитва душевен комфорт. Той излива мляко по магистралите и обръща коли по булевардите, когато е недоволен. Защото се е преборил за правото си на достойно заплащане - никой не му го е подарил. Той вярва, че заслужава качествен живот на европеец и не е съгласен с теб, опиташ ли се да му го отнемеш, дори да си президентът на Франция. А тук май сме доста съгласни и доста, по кравешки, спокойни. Затова мисля, че заплатите на хипотетичните служители в нашия пример трябва да се намалят. Тогава може би най-после ще предприемат нещо - не срещу държавата, не срещу работодателите, а срещу себе си, срещу импотентното усилие да поддържаш блатния комфорт на нищетата, в която живееш, срещу липсата на вяра в собствените ти способности, срещу страха от промяната, закодиран в посланието "от лошо по-лошо има".
- Световната финансова криза ли е най-големият ни проблем?
- Съвсем не. Най-големият ни проблем са ограниченото мислене, песимизмът, ниското самочувствие, завистта и съзнанието за недоимък, което внимателно култивираме у себе си, а после насаждаме и у своите деца. "Поуки" като "наведена главица сабя не я сече" и убеждения в стила "парите се изкарват трудно, с пот и лишения, но никога не стигат, за сметка на това" - ето го най-големия ни проблем. Стиснатостта като черта на характера също е проблем. Не бива да забравяме, че изобилието се постига с даване. Ние правим точно обратното. Може би затова сме толкова бедни като нация. Тук дори няма благотворителност като хората. Телевизионните шоута не се броят за благотворителност. Богатите нации също имат телевизионни шоута, но те се различават от бедните по това, че там хората обичат да дават - обичат да споделят благополучието и просперитета с другите около тях - не само с крайно нуждаещите се, а по принцип с хората. То иначе е доста скучно, като се замислиш. Но тук не мислим така. Тук казваме: "Като ти дават - еж, като те гонят - беж". Е, няма как да избягаме от себе си!  Бил съм в много държави по света и трябва да ти кажа, че България наистина прилича на късче от Рая, погледната от страни. На много малко места по света природата е толкова безумно щедра към своите чеда, както у нас. Много малко нации по света са надарени с такъв потенциал и духовност, каквито има заложени у българина, но за съжаление са приспани от угнетения му, инатлив ум. Очевидно най-големият ни проблем не е кризата. Той се намира в главата. В "не на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле" се крие най-големият ни проблем.
- Ако в момента се изправиш на една трибуна пред 10 000 млади българи, какво е първото, което ще им кажеш?
- "Никой няма да се измъкне жив оттук!" После ще поясня, че това са думи на Джим Морисън и ще си поговорим за The Doors. След това ще ги помоля да пилеят по-малко време и усилия в тревоги, завист, омраза. Ще им препоръчам да ги заменят с радост и ентусиазъм. Лесно ще послушат съвета ми, защото това са естествените състояния на младостта. Просто не бива да им пречим сами.
- Наричаш себе си 32-годишен "полуидиот". Самоиронията начин за оцеляване ли е?
- Хрумна ми от онзи виц за "полупроводниците" и понеже третата ми книга се нарича "33 любовни истории", се надявам на 33 да бъда вече цял, завършен "идиот". Самоиронията е начин за оцеляване, да. От душевната гибел. Самоиронията пречи на егото да придобие чудовищни размери. Последното никога не свършва добре.
- Защо на младите не им пука за политиката?
- Може да им е омръзнало да гледат едни и същи лица по телевизията, знам ли? Човек обича разнообразието, особено младите. Естествено, звучи несериозно. Шегувам се, защото не мога да говоря от името на други хора. Предполагам, че 10 000 млади българи ще ти дадат 10 000 различни отговора на въпроса защо точно не им пука за политиката. Ако трябва да посоча моя личен отговор, той би звучал така: политиката все още е средство за препитание, а не инструмент за управление на обществото в България. Нека всеки да си гледа бизнеса тогава. Не виждам смислена причина да губя ценно време с напъните на някакъв човек да облагодетелства себе си. По-добре да използвам това време, за да помогна на друг, който наистина заслужава вниманието ми - някой, който прави нещо и за останалите, примерно.
- И за финал - коя е любимата ти дума?
- Хе-хе! Все едно да питаш дете кой му е любимият шоколад. Обичам ги всичките и може би най-вече: "обичам".