Аз ли съм този човек?

Марин БОТУНСКИ

На 10 юли 2016 г. дългогодишният кореспондент на в. "Работническо дело" и в. ДУМА Илия Борисов навършва 85 години.
В предговор към книгата му "Врачански летописи", която излезе от печат през 2011 г., съм писал: "...Той седи пред компютъра у нас, чете преписаните за книгата отзиви от колеги журналисти, от писатели, композитори, общественици, сините му очи се зачервяват, по бузите се търкулват сълзи. Изрича: "Аз ли съм този човек?! За мен ли са казани тези думи?"
Там, в отзивите за Илия Борисов, има и позасилени оценки (може би и заради солидната 80-годишнина), но няма неистини. Има недоизречени неща. Но общият портрет - това е портретът на Илия Борисов, такъв, какъвто се е съмосъздал с труда, с морала, с духовните си ценности.
Юлия Пискулийска харесва "естествеността му", отбелязва, че Илия Борисов "не само  най-близките си хора дарява с обич и сила. Не само приятелите могат да разчитат на него. Всяко най-дребно дело е белязано с една своеобразна, негова си всеотдайност и чиста помисъл."
Драгомир Шопов доверява: "...Много интересен е този човек. Вълнува се от всичко."
Тодор Коруев оценява чутите "похвални думи за бай Илия от всички кметове, нищо че се сменяха цветово, от дядо Калиник, от местни общественици, развяващи различни партийни знамена, от врачанските журналисти, от приятелите му... А това е богатство, което не се придобива току-така."
Илия Борисов е роден на 10 юли 1931 година в с. Брусарци (днес град), Ломска околия. Семейството е бедно, но многолюдно, четири деца - две момчета и две момичета. Основната борба била - да се превъзмогне беднотията и "тъмницата" на незнанието, да се изучат децата. Илия завършва ломската мъжка гимназия "Найден Геров", три години служи в гранични войски, част от които във в. "Граничар". След уволнението си работи две години във в. "Народна младеж",после във врачанския в. "Отечествен зов". Тридесет години непрекъснато е окръжен кореспондент на "Работническо дело" и ДУМА.
Член бе на редакционната колегия на в. "Отечествен зов" и на литературното приложение "Дъга". Дълги години - председател на журналистическото дружество във Враца. Създател е на в. "Първа атомна". Избиран е за член на Управителния съвет на СБЖ.
Петнадесет години бе председател на Клуба на дейците на културата, една от най-демократичните институции по онова време. Храм на духа! Най-дейният клуб в България.
По неговите дописки, кореспонденции, фоторепортажи и проблемни материали, отпечатани в "Работническо дело", ДУМА, "Икономически живот", "Строител", "Рудничар", "Учителско дело", "Поглед", както и във врачанските вестници, може да се съди за развитието, въздиганията и падовете в родния край. Те са искрен и истинен летопис за Враца и Врачанско в един отрязък от половин век. "През всичките тези времена - преди и после, и после... четях твоите писания по вестници и списания - ще напише поетът Йордан Милев. - Където и да бях из този наш чуден, но недотам добре уреден свят! И всичко, което научавах - добро и зло за нашия орисан роден край, разхвърлено по страници и площади, и "тайни вечери" в Клуба на дейците на културата - беше от сълзата на твоето честно и талантливо перо..."
В периода 1982-1990 г. Илия Борисов бе отговорен секретар на литературно-художествения алманах "Околчица". В годините на прехода създаде Вазовия музеен кът в Черепишкия манастир и доскоро пътуваше всяка събота и неделя, да посреща българи и чужденци, интересуващи се от народния ни поет.
Не се е "възползвал" от нищо. И днес живее в малък апартамент. Съпругата му Радка почина през 2014 година, но до последно работеше, за да си помагат в несвършващия преход. Никой не ги е чул да се оплакват, да се молят, да искат помощ. Сега "най-светли" са почивните дни, в които идва дъщерята Боряна. Или когато прозвъни, тук, във Враца, или по телефона, гласът на внука Петър.
В часовете на усамотение или на равносметка осъзнава:
Не е бил интелектуално острие, но добротворец е бил.
Не е бил политически водач, но е водил след себе си хора, грижил се е за  професионалното им и човешко развитие...
Вървял е между "блюда", но не е бил нито блюдоедец, нито блюдолизец. Не осребри кореспондентството си в партийния орган, не се "пребоядиса" след 1989 г., не пренаписа биографията си...
Не се е бил в гърдите, не е изтъквал заслуги, не е искал нищо в замяна на извършено добро дело. Труд - на обществени начала. Не платен. 
С добри дела е наспорен животът на този  открит, достъпен, умеещ да благославя трудолюбието, хляба и истината участник в градежа на духовността на Врачанския край. И съвсем естествено в 2011 година му бе присъдено  званието "Почетен гражданин на Враца".
...Врачани често могат да го видят в следобедните и привечерни часове на площад "Христо Ботев". Той не живее далеч, но му трябва много време, за да измине близо четиристотинте метра от дома до площада - защото среща стотици, които поздравява и го поздравяват, хора, с които е работил, но по-често деца и внуци на приятели. Той, освен бонбони и многоцветни химикалки за децата, има дума и усмивка за всеки.
- Откъде е дошъл Илия Борисов в този хубав град... да върши такива хубави неща? - ще запита Катя Ахмад, съпругата на големия арабски поет Ахмад Сюлейман Ал-Ахмад, впечатлени при посещението си във Враца от многообразната дейност на Клуба на дейците на културата.
И докато съпровождащите поета се мъчат да преведат на арабски името на село Брусарци, лауреатът на Международната Ботевска награда Ахмад Сюлейман Ал-Ахмад на чист български език изрича:
- Не е важно откъде идва човек, по-важно е закъде пътува!
Може би покойният Александър Лилов, в пропити от истинско приятелство думи, е предугадил отговора: "Той старее красиво. Като катедралите. В мир със себе си. В хармония със съвестта си."
Доайенът на врачанските журналисти старее като добрите хора, уверен, че добродетелта определя бъдещето на света, че истината не се подменя и не се купува, че верността е сред най-скъпите качества, че стореното добро ще проживее дълго, че слънцето, звездите, изворите, огънят, въздухът и земята са на всички и за всички.