Айседора Дънкан възславяше свободата...
Нейната дръзновеност в отношението й към музиката разкрива пред танцовото изкуство нови хоризонти
/ брой: 115
Сред вечните ценности на световната цивилизация е и танцът, придобил в различните земни пространства национална самобитност. Но към танца като израз на душевността и най-чистите емоционални пориви като песента на птиците, като непринудената детска усмивка или избликващ бистър извор, танцът - освободен от регионална характерност и многолетни школски традиции - към този танц се обръща в творческите си пориви Айседора Дънкан (1877-1927). И му се посвещава завинаги, разнасяйки по света повика на освободената личност, отхвърлила революционно всички и всякакви традиционни ограничения. Възгледите й взривяват общественото отношение към жената. Съдържанието на нейното танцово изкуство може да се формулира с една дума - свобода! Дънкан се връща към праначалното движение в природата и го поднася освободено от корсажа на балетната пачка, от сковаващите палцови пантофки, от розовото трико, обезличаващо изразителността на мускулите. Айседора, "великата", "святата", "божествената", разкрива простор пред движещото се тяло, покрито само с прозрачна гръцка туника. Тя танцува боса, открила потока на естествеността, пресъхнал в пясъците на вековете. И възславя свободата, родена от революционните пориви на народите. Със своя танц тя изразява радостта и тъгата, болката и възторга, и неподражаемо възпява борбата за свобода. Мечтаният от Дънкан танц превръща "хаоса в хармония". Той не носи нищо от раболепността на менуета, от сантименталността на валса, от суетното кокетство на старинния балет, нито от чувствените гърчения на африканските негри. "Танцът трябва да бъде висок полет, израз на красота и сила, която никоя цивилизация не е познавала" - мечтае Дънкан.
Със съпруга си Сергей Есенин
Родена на 27 май 1877 г. в Сан Франциско, тя произхожда от съвършено бедно семейство, но закърмена от майка си с музика и поезия, самостоятелно развива своята дарба и изключителна индивидуалност. И достига върховете на световния духовен елит. Изселването на семейството в Англия е нейното първо пътешествие по света. "Четиримата изоставени, които виждам да блуждаят по лондонските улици, пише тя в книгата си "Моята изповед", можеха да съществуват само във въображението на Чарлс Дикенс. Но Парижкото изложение от 1900 г. донася първото признание на актрисата, за която часовете, прекарани в Британския и Кенсингтънския музей, са училище, а Лувърът, музеят Карнавале, Нотр Дам и библиотеката на Операта са университети. Архитектурната красота на Лондон разтваря пред нея вратите на непозната в Америка наслада. Париж я кара да танцува пред статуите в Тюйлери, да прекарва цели следобеди пред гръцките вази в Лувъра, да тича възторжено из Люксембургската градина и гората Сен Жермен.
Сред своите учители Айседора поставя на първо място Бетовен, създал танца на могъщите ритми, и Вагнер - на скулптурните форми. Сред любимите й автори са Молиер и Флобер, Метерлинк и Жан-Жак Русо, Мопасан и Теофил Готие. Тя учи немски, за да чете в оригинал Кант и Шопенхауер, интересува се от философията на Бергсон, признава Ницше за първия философ на танца, дружи с Ернст Хекел. Дружбите й са истински притоци на знание: художници, поети, новатори в театралното изкуство, композитори и диригенти, артисти... Достатъчно е да споменем Роден и Станиславски, Елеонора Дузе и Гордън Крейг, Ханс Рихтер... И печалната й любов със Сергей Есенин... В неговите стихове се прокрадва образът на онази, "която с величава походка всички чувства възбуни у мен..." Любопитно е описанието на В. А. Рождественски за първата среща между двамата велики творци - Дънкан и Есенин. За тази среща има немалко легенди, но ето как я пресъздава Рождественски: "...Айседора Дънкан, великата възродителка на античния танц, идва в Русия по покана на А. В. Луначарски. Те се срещат зад граница на един прием. Дънкан, опознала Русия по време на свои пътешествия през 1905 и 1913 г., успява да убеди Анатолий Василевич, че танците на древна Гърция, хармонията на здравото тяло и дух са възможни и осъществими само в младата Русия, а не в остаряващата Европа.
В Москва тя се заселва на ул. "Поварска" и открива занятия в своята студия по ритмика. Веднъж със своите приятели имажинисти идва там и Есенин. На естрадата танцували ученичките на Айседора. В антични туники, боси, те изпълнявали ритмически танци, възпроизвеждащи рисунки от чернофигурните гръцки вази. Есенин гледал равнодушно. Техните гъвкави, ритмични движения като че ли не затрогвали душата му. Но след тях започва своя танц Айседора. Необичайно лекият полет на тялото й, тънката изразителност на жеста, покорили присъстващите. Диханието на истинско изкуство се понесло над притихналата зала. Есенин широко разтворил очи. Той, руският човек, в тази минута се почувствал като че ли на щастливите брегове на древна Елада, родителка на богове и герои. След края на танца скокнал от мястото си и на огромното огледало, обхващащо стената, с острия камък на своя пръстен написал две кратки думи: "Обичам Дънкан!" И поставил три огромни удивителни.
Любовта между двамата велики творци е узаконена с брак, в който те приемат фамилията Дънкан-Есенин. През 1923-1924 г. предприемат дълго пътешествие в Западна Европа. Посетени са Германия, Франция, Белгия, Италия. И САЩ! Там прекарват четири месеца. За посещението на великата актриса и нейния съпруг съобщават всички вестници. Но след тържественото им посрещане на кораба те са задържани в каютата, а след това и на остров Елис Айланд. "Таймс" отбелязва: "Айседора Дънкан е задържана на острова на сълзите! Боговете могат да се смеят! Артистката, на която светът е задължен за създаването на новото танцово изкуство, е зачислена към най-опасните имигранти!" След освобождаването им започват шумните признания на Айседора. Три спектакъла на Дънкан в Карнеги хол завършват благополучно. Успехът е огромен, независимо от речта на Айседора за съветска Русия. На дванадесет от спектаклите, обгърната в червен шал, Дънкан пластично пресъздава "Интернационала". И е отведена в полицията. Луначарски, смеейки се, показвал изрезка от нюйоркски вестник: "Три департамента - на правосъдието, на труда и на международните отношения, са възбудили следствие против Айседора Дънкан и разследват нейните отношения със съветското правителство. Лишена е от американско поданство и била длъжна незабавно да напусне родината си. "Аз не съм анархистка, нито болшевичка, откликва тя. Ние с моя мъж сме единствено революционери в изкуството, каквито са били всички художници, оставили следа в своето съвремие."
Как е изглеждала тази жена? Според едно описание на "Сънди таймс" (от 1908 г.): "Тя има вирнато носле, сиво-сини очи, тъмна коса, навита на врата и разделена отпред като косата на мадона. Казват, че е висока и величествена като статуя, но това е величието на изкуството.
Критиката не само възвеличава, но понякога и отрича Айседора. Публиката я обожава! Студентите в Берлин след всеки концерт се впрягат в каляската й, за да я отведат до хотела. Не само животът й е низ от контрасти. Айседора изповядва, че за нейния танц е подходяща една флейта, по-скоро старинна цафара, а е първата танцьорка, пресъздала ненаписана специално за балет музика. С оркестър от 80 души тя танцува в Метрополитен Седмата на Бетовен, мечтае да превъплати Деветата. Най-често интерпретира Глук и Менделсон, Шуберт и Шуман, Моцарт и Чайковски. Нейната дръзновеност в отношението й към музиката разкрива пред танцовото изкуство нови хоризонти. Балетмайстори-новатори възприемат естетическата й платформа, като запазват богатството на класическата лексика, но го съчетават с разчупени движения на корпуса и ръцете, хореографират спектакли без палци и най-главното - обръщат се към пресъздаване на сериозната симфонична музика, към дълбоката съдържателност на танцовото изкуство, наложена от революцията на Дънкан.
Една злощастна случайност отнема през 1927 г. в Ница живота на жената, която твърдеше, че "всички материални блага са верига за човека", на актрисата, чието изкуство революционизира благодатно света на танца.