Автопортретите на Любен Зидаров

Близо тридесет години след нашумялата навремето изложба "Автопортрети" на Любен Зидаров (1979) издателят Иван Гранитски е събрал известните (и неизвестни досега) "автошаржове"  на художника в луксозно оформен албум, което само по себе си може да се определи като находка. Находка, тъй като в изданието оживяват познатите ни    автоперсонажи на популярния живописец и илюстратор в миналото на "Приказки на Шехеразада", "Том Сойер" на Марк Твен, "Български народни приказки" и др. И нещо много важно - като остава верен на точната си естетическа мяра, Ив. Гранитски е дал преднина на един творец, без да робува на личните си убеждения и идейни пристрастия. И съвсем правилно, тъй като само изкуството не е подвластно на идеологията. Стига да не е роб на новата политическа, или каквато и да е друга, конюнктура.
А със своите "Автопортрети" Любен Зидаров превъзмогва условностите именно на конюнктурата. В албума са събрани 40 от неговите известнии творби, като се започне от първия автопортрет от 1942 г., излъчваш добродушен наивизъм, и се свърши с най-новите му автошаржове "Суетен портрет" (2008), "В плен на музата" (2009), "Не се увличай, приятелю..."(2009), които навяват на тъжни размисли за преходността на човешкото житие-битие. Но, рисувайки себе си, Любен Зидаров осмива самите нас, както вярно е забелязал това Светлин Русев: "Любен Зидаров се подиграва с нашата сериозност, с нашия страх да бъдем малко по-истински". Верен на своята ексцентричност, Радой Ралин вижда в автографите на Любен Зидаров "лаоокоонови стопкадри на съвременния многохарактеров и многоявлениев човек", чрез които можем "да противостоим на всичките си превъплащения". Атанас Нейков пък смята, че "неподправеното чувство за ирония и хумор" е най-силното качество на илюстратора-живописец.
Така веднъж художникът вижда образа си в проекцията на познати митове от изкуството и литературата: "Старецът и морето" (2002), "Зидари Зограф" (1979). Друг път - в сянката на тоталитарния управник "ТАТОлитарен автопортрет" (1993) и политическото парвеню "Тържествен автопортрет" (2008) визира персонажи от вчерашния и днешния ни ден. Трети път в "Човекът с шлема" (1979) неволно се прокрадва дори алюзия с наши съвременни управници.
Тъкмо затова изкуството стои над идеологиите и конюнктурата, защото може да бъде "прочетено" в зависимост от реалния контекст на времето. А иначе, както е написал в послеслова си към албума Светлин Русев: "О свишнем мире и спасение душ наших Зидарову помолимся!"
А иначе наистина си струва да се вгледаме в автопортретите на Любен Зидаров, така както си  струва всеки път - отново и отново -  да се вглеждаме в "шаржовете", които са ни завещали Бешков и Ангелушев, Димовски и Тодор Цонев, откривайки себе и своите "лаоокоонови стопкадри".