Автобус номер 11

Петко Ганчев

В горещия следобед на един юлски ден старият професор стигна до началната спирка на автобусите и като видя на таблото, че автобус № 11 би трябвало да тръгне след десетина минути зачака в сянката на козирката на магазина зад спирката. Отдавна ги нямаше неговите приятели бездомните помияри, които лежаха тук преди години. Но групата от десетина безработни мъже и двама авторитетни пенсионери, която от години заемаше пространството между магазина и кафенето, продължаваше своите неизменни спорове за футбол и политика. Този път темата бяха милионите за Неймар, дадени от Пари Сен Жермен. Един на около 40 години здрав мъж по потник се отдели от групата и като мина край професора, в познат стил извика: "Само Левски! Само Бойко Борисов!" След което се скри зад задната стена на магазина да се облекчи. След минута, уригвайки се от изпитата бира и ракия, мина край мълчаливия стар професор, повтаряйки: "Само Левски!" Разбира се, ставаше дума за футболния клуб "Левски". Дотам беше стигнало в юношеството му и се беше консервирало патриотичното съзнание на този примат. Беше забравил за Борисов.
Но за Борисов не бяха забравили други. Само минута след сеанса на привърженика на "Левски" на автобусната спирка дойде изрусена слаба циганка на средна възраст с метла и лопатка за събиране на боклука. Беше напрегната и пушеше цигара след цигара. Джиесемът й извъня и тя нервно завика: "Какво да направя ма, закъснявам. Онази я извика шефът и аз чаках. Господ да я убие! (И тук професорът чу най-грозната клетва, която беше чувал през живота си)... Да я "оправи" Бойко Борисов!!!"
В този момент автобусът дойде и тръгна с няколкото пътници. На следващата спирка се качи голяма група цигани, облечени с червени работни комбинезони, на които се виждаха буквите "Заубер" ("Чистота"-нем.)също

с метли и лопати

Работният им ден беше свършил. Какво бяха чистили професорът не разбра. Навсякъде по спирките и по тротоарите се въргаляха найлонови пликове, цигарени кутии и фасове.
На следващите спирки по невидими пътеки покрай новопостроени бизнес сгради от разположения успоредно с обиколната улица на микрорайоните на "Овча купел" - 1,3,4,5 квартал "Факултето" се качваха млади циганки с малки деца. Една, вероятно на около 13-14 години, държаше сукалче на гърдите си, а друго - на около година и половина-две, водеше. Направиха й място. На следващата спирка в автобуса се качи друга група циганки, едната от които на малко по-голяма възраст от качилата се на предишната спирка майка, водеше едно, а самата тя беше в напреднала бременност. Стара жена, неестествено любезничаща, отстъпи мястото си на тази майка. Вече на изхода от комплекса в автобуса се качи циганин на неопределена възраст с няколко вързопа картони и тенекии. Дали от боклуците му или от самия него в автобуса се разнесе тежък смрад. Млада госпожа му направи забележка, че автобусът не е товарен камион за боклуци, на което циганинът безцеремонно я напсува и каза да си е взела такси, като не й харесва. Другите мълчаха.
На следващата спирка влязоха две госпожи - контрола. Те подминаваха мълчаливо циганите и просто

формално извършиха проверката

Същата млада госпожа им направи забележка защо не проверяват циганите, които всичките са без билети. На което те отговориха: "Госпожо, категорично сме предупредени да не се разправяме с ромите. Обвиняват ни в дискриминация и расизъм..." Вече от спирките на "Красна поляна" в автобуса се качи младо семейство с две момчета на 7 и на 5 години. Жената плачеше и обясняваше, че на спирката някой й откраднал документите и парите. Съпругът й вместо да я успокои, се обърна към по-големия си син и му казва: "Виждаш ли какво става в тази скапана държава? Порастваш и да те няма тук. Хващаш Европа, света..." "И на тях ли ще оставим тази държава, която са ни завещали предците ни", попита госпожата, която беше направила забележка на циганина с боклуците. Въпросът й беше не само към разстроените майка и баща, но и към останалите мълчащи пътници.
Сега вече професорът не издържа и като стана от мястото зад шофьора, се обърна към всички: "Скъпи ми съграждани, сънародници, не мълчете и не цъкайте само, а мислете и се борете! Вие отдавна не сте рая, а свободни хора, които трябва да защитават достойнството си!" "Как господине, властта ги крепи, те гласуват за управниците и не плащат ни данъци, ни такси, ни билети", чуха се гласове от отделни места в автобуса. "Властта не ги крепи, а се крепи на тяхната глупост и мизерия, и на вашата страхливост.

Само когато вдигнете глас

властта сама ще се уплаши, защото престъпниците са страхливци", като каза това, кой знае защо в съзнанието си професорът сравни ставащото вероятно всеки ден не само в автобус № 11, но и навсякъде в автобусите на България с Чеховската "Палата № 6". Това общество беше дълбоко поразено и трябваше да се лекува от добри хирурзи и психиатри.
В това време автобусът спря на спирката на "Женския пазар". Слязоха много. Още на спирката професорът трябваше да си проправя път между група араби пред прозорче, откъдето взимаха дюнер-кебапи. Малко зад тях един негър държеше таблета си и говореше с някой: "Ай донт кам ин Джермани. Хиир ис гут. Ес хед мо пуур енд олд пиплс. Ай рест хиир." (Няма да дойда в Германия. Тук  е добре. Има много бедни и стари хора. Аз оставам тук. -лош англ.).
Да, както за този негър и стоящите недалеч от него араби, така и за онези от "Факултето", които на 12-13 години раждаха и на 25 вече ставаха баби и дядовци, България беше станала добро място за бъдещето им. Но можеха ли вече българите да се надяват на бъдеще в собственото си Отечество?