20 Май 2024понеделник13:56 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Антология

Апостолът отвори очи...

Разказ от Николай Савов

/ брой: 61

автор:Дума

visibility 997

Апостолът отвори очи. 

"Не може да бъде" - помисли си той, после бавно се изправи в леглото и се опита да стане. Не успя. Докато събере сили за втори опит, се озърна. Бе в стая, не много голяма, но изключително чудата. Срещу него имаше миндер, върху който бе поставена някаква черна кутия, в чийто край имаше сребърен надпис по ингилизки "SONY". На стената бяха окачени странни картини без рамки, на които имаше изобразени хора, облечени във всякакви нетипични дрехи. На една от чудатите картини Апостолът успя да прочете "Щурците". Другите бяха пак на чужд език и той се отказа да ги чете - не му говореха нищо.

След голямо усилие успя да се изправи и тръгна да разглежда мястото.

Това, което му направи впечатление, бе, че във всяка от стаите имаше по една такава черна кутия. Но не бе само тя чудна за него. В друга една стая имаше голяма, този път бяла кутия, най-вероятно от метал. Още повече се удиви той, когато реши да я отвори и отвътре лъхна хлад.

След около половин час Левски реши да излезе и да види какво има навън. С мъка успя да отключи голямата кафява врата и се озова на стълбище. Отсреща имаше още една врата като неговата, а по средата друга една, особена такава, цялата надраскана с всякакви надписи, до нея - копче. Дочу иззад вратата силно бучене. Макар и любопитен, той реши да я остави за после и заслиза по стълбите. Не след дълго се озова на улицата, а зад него се извисяваше огромната сива фасада. Големите му сини очи разглеждаха с интерес всичко наоколо. Сградите до една бяха много високи, а по калдъръма вместо коне и каруци, се движеха много странни файтони, без кочияш и кон. И бяха стотици. По тротоарите имаше още повече хора, които бързаха нанякъде. Той тръгна нагоре по улицата.

Макар и да недоумяваше какво се случва и защо е жив, Левски успя да запази самообладание и реши да разбере къде е.

Опита се да спре един човек, но онзи, без да забавя крачка, махна с ръка и продължи из пътя си. Апостолът опита с втори, после с трети, четвърти, но винаги отговорът бе един и същ. Накрая видя едно дюкянче, пред което бяха изкарани много и различни видове цветя.

- Здравейте - приближи се той до продавачката, сетне продължи - Искам да ви попитам, кое е това място? Или поне как се казва? - продължи внимателно, виждайки недоумението на жената отсреща. Реши, че тя не го разбира и извика в съзнанието си същия въпрос, само че на френски. Преди обаче да успее да си отвори устата, жената изведнъж избухна.

- Абе я веднага да се махаш оттука, луд! Ти да не си мислиш, че не знам вие какви сте, а?! Дошъл си тука кодош да си правиш със старата жена. Я веднага да те няма, че ще извикам полиция.

Жената говореше странен език. "Но все пак не ми се струва като руски" - помисли си. Звучеше много близко до българския и Апостолът реши, че най-вероятно е просто диалект.

Той продължи да крачи по тротоара, опитвайки се да спре някого, за да го попита. В края на улицата имаше градинка. Из нея бяха насядали много хора, повечето млади. Апостолът се приближи до една пейка, на която бяха седнали момче и момиче. Той учтиво ги поздрави, сетне повтори въпроса от цветарницата.

- Не знаеш ли бе, човек? Да не си спал последните 13 века? - засмя се момчето, след което погледна искрените очи на Апостола. Отнякъде му беше дяволски познато това лице, но младежът не можеше да си спомни откъде. 

- Да не си от новия ВИП-брадър, брат, познат си ми? 

- От кое? - объркано го попита Левски.

- Се тая - каза момчето, после отпи глътка от бутилката, която държеше, запали си цигара и поде - Намираш се в България, брато, най-тъпата държава, евър, - рече младежът и изпусна кълбо дим.

- Как така държава? - с недоумение попита Левски. - Кой сега е султан?

- Яко си мръднал, брат, честно! - сопна се младежът. - Няма султан, България се управлява от... Хм-м. Как беше бе?

- Главен министър - каза уверено момичето, после обаче и тя нещо се зачуди.

- Няма значение - продължи младежът. - Управлява се от някой си там, който ние го избираме на всеки... ами... няколко години.

Изведнъж лицето на Дякона се озари:

- Искате да ми кажете, че българите сами избират кой да ги управлява, от своите собствени, от сънародниците си?

Момчето кимна с неохота.

Невиждана радост обзе сърцето на Апостола. Скочи от пейката. Слънцето огряваше огромната каменна джунгла... 

Левски вървеше по улиците и гледаше грамадните постройки, файтоните без коне, хилядите бързащи хора. "И всички са свободни!" - мислеше си той. Нещото, на което бе посветил живота си, бе факт. Чистата и свята република. Нямаше край неговата радост и той обикаляше ли обикаляше дивния град. Спираше ли спираше хората наред, в главата му имаше хиляди въпроси, но всички го подминаваха или му се извиняваха, че бързат и продължаваха нататък.

Апостолът се спря пред една сергия, върху която имаше десетки книги и вестници. Той взе един и се зачете. Разбираше с труд, но все пак достатъчно... "Това е ужасно," - помисли си той. "Какви са тия страхотии, за които пишат тук?" Сетне реши, че е от вестника и взе втори, после трети. Всичките бяха еднакви. Пълни с истории за убийства, корупция, за загинали по пътищата, за бедност. На заглавната страница на един от вестниците с големи черни букви бе изписано: "България - най-бедната страна в Европа!"... 

"Ама как е възможно това?" - недоумяваше Апостолът. - "То нали вече го няма султанът, а на негово място има наши, собствени управници?"

С мъка на сърцето Дяконът влезе в едно заведение и се озърна. В полумрака се виждаха тук-таме заети маси, но повечето бяха празни. По средата имаше голям тезгях, а зад него добре облечен младеж редеше бутилки на някакъв рафт.

- Добър ден! - поздрави младежът. - Какво ще желаете?

- Ами-и... - неуверено проточи Апостолът.

- Имаме бира, немска, много е хубава. А това е истинско шотландско уиски, но то е скъпичко, да знаете.

- Не, не. Не пия - каза Апостолът. - Чаша вода ми дайте.

Младокът изгледа човека срещу себе си странно, с леко недоумение, сетне с бързи, тренирани движения извади една чаша, метна я във въздуха, после майсторски я хвана отново и сипа вода.

- Е, какво ви води насам, господине, още повече, че не пиете, а това е кръчма, така де, бар - поправи се младокът. 

Дяконът не отговори. Той самият не знаеше какво търси тук, но сега на сърцето му тежеше друго. Мислеше си за вестниците, за всички ужасни неща, които пишеше в тях. Тайно се надяваше вътре да са пълни измислици. "Е, все пак по-добре лоши журналисти, отколкото лоши управници. Въпреки, че често двете вървят ръка за ръка". Апостолът се обърна към момчето и проговори:

- Как ти се струва животът тук, добре ли живееш, свободен ли си?

- Ама ти да не си някой журналист - погледна го недоверчиво момчето. - Виж, аз не се оплаквам, нормално живея. Е, смените са малко тежки, ама не се оплаквам. Поне има какво да ям, някои хора тук нямат същия късмет.

Последните думи като че ли прободоха сърцето на Левски. Значи беше вярно, значи всички тези вестници казваха истината.

Двамата стояха в мълчание. 

- Е, какво се омърлуши такъв. Дай да пием по едно, аз черпя! - наруши тишината момчето.

Дяконът отказа, благодари за водата и излезе обратно навън. Облаци се бяха надвесили и по всичко личеше, че скоро ще завали. Апостолът поде обратно надолу по улицата, този път обаче помръкнал и умислен. 

- Извинете господине, - чу той и после усети леко дръпване. Обърна се и видя, че срещу него стоеше дете на не повече от 7-8 годинки. Гледаше го с големи, умни сини очи.

- Извинете господине, аз май ви познавам от някъде... - каза детето. - Да, да! Много приличате на един чичко от учебниците по история! - възкликна умно то. - Какво важно нещо сте направили, че да бъдете там?

- Ами - исках много Българите да бъдат свободни... - неуверено каза Апостолът, но преди да успее да продължи, една жена издърпа детето и взе да му се кара:

- Къде ходиш ти, бе? Колко пъти съм ти казвала с непознати да не говориш! Тръгвай веднага!

- Ама мамо, този чичко е...

- Казах - веднага! - кресна майката и зашлеви детето зад врата. И преди Апостолът да успее да реагира, повлече детето към един от странните файтони, тикна го в него, сама се качи и файтонът отпраши, оставяйки облак задушлив пушек след себе си.

Изведнъж нещо привлече вниманието на Дякона. Недалеч напред, на жълтия калдъръм, се бяха събрали много хора, с табели с надписи и крещяха нещо. Заинтригуван се заслуша. Хората викаха задружно заедно: "Оставка!", "Вървете си!"...

Като че ли обаче гласовете им заглъхваха в огромната пустош на големия град. Срещу тях по улицата, като по нишка, един подир друг се търколиха четири-пет от файтоните без коне. Дяконът не бе видял още такива. Тези бяха особени, различни от останалите файтони по улицата. По-красиви някак, по-скъпо изглеждащи. Лицата на хората се отразяваха в кристално полираната им боя. Тълпата крещеше подир тях, а те, глухи за хорските мъки, почти без шум се изнизаха по жълтия калдъръм... 

Апостолът легна на леглото и затвори очи. От ума му не излизаха надписите от вестниците.

Не му бе мъчно за неговата саможертва. Той знаеше, че и сто живота да имаше, и стоте за България щеше да даде. Бе му мъчно за хората, отказващи да погледнат чудния свят около тях. Нима се бяха отрекли от тъй жадуваната свобода? А тя бе тук, пред тях, около тях, ръка да протегнеш само...

Постепенно сънят се прокрадна в съзнанието на Апостола.

А недалеч оттам, на оскъдната светлина на нощната лампа, две сини детски очи разлистваха страниците на учебника и яростно мечтаеха за свободата... 

Николай Савов, 23 години, студент

Енергетиката катастрофира при ГЕРБ и ПП-ДБ

автор:Дума

visibility 177

/ брой: 92

"Булгаргаз" продава капацитета си в турските терминали

автор:Дума

visibility 179

/ брой: 92

Харчим най-много за храна и жилище

автор:Дума

visibility 179

/ брой: 92

Майдан в Грузия?

автор:Дума

visibility 178

/ брой: 92

Косово подобрява социалното подпомагане

автор:Дума

visibility 172

/ брой: 92

Накратко

автор:Дума

visibility 143

/ брой: 92

Порои и наводнения в Западна Европа

автор:Дума

visibility 177

/ брой: 92

Странни статистики

автор:Евгени Гаврилов

visibility 168

/ брой: 92

Не разпилявайте гласа си

автор:Дума

visibility 203

/ брой: 92

Проповедниците на лъжата

автор:Александър Симов

visibility 163

/ брой: 92

Не харесвам привилегиите на политиците

автор:Дума

visibility 206

/ брой: 92

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ