Антарктида

На 7 януари в 23 ч. наше време проф. Христо Пимпирев заби българския трибагреник на Южния полюс. Факт, който учестява дъха ни от повишено национално самочувствие. Защото родният флаг е на географския Южен полюс, редом със знамената на 12-те държави, учредителки на Антарктическия договор през 1959 г. (България е член от 1998-а). Пътуването дотам не е "екскурзионно летуване в сняг". Проф. Пимпирев и монголският учен проф.  Дугержав бяха в състава на международна експедиция, посветена на стогодишнината от великото географско откритие на Амундсен и Скот. Групата е стигнала до полеви лагер в подножието на най-високия връх на Ледения континент - Маунт Винсънт (4892 м), където са нощували в палатки при минус 30 градуса, нищо, че там е лято, и са се аклиматизирали, след което с малък самолет "летяща щайга" са се приземили (по-точно приледили) на 10 км от Южния полюс и оттам са продължили на ски до американската база "Амундсен-Скот", която се намира на 2835 м надморска височина, а дебелината на леда там е 2700 м. Някои побързаха да "омаловажат" направеното от проф. Пимпирев, други двама българи - журналистът Стефан Груев и пътешественикът Стефан Пашов, били стъпили преди него на Южния полюс. Така е, но кой развя байрака! Което любопитно (а и странно!) стана възможно не благодарение на българската държава, а на спонсорството на спътника на професора - монголеца, който е учил у нас и години наред работи заедно с нашите полярници.
На покорителите на Южния полюс не им е било до знамена. На 14 декември 1911 г. норвежецът Руал Амундсен достига до най-южната точка на земята, след като петте смели мъже и впряговете с кучетата с много страдания преодоляват ледената пустош, и оставят там знаци - малка палатка и писмо. Но светът научава за подвига едва на 7 март 1912 г. Героичният Робърт Скот и спътниците му загубват манджурските кончета, а по-сетне и кучетата, и сами теглят шейната си към заветната цел, но там разбират, че норвежците са ги изпреварили. Обратният път се оказва смъртоносен. А знамената се появяват по-късно. Майор Бърд през 1927 г. покорява Южния полюс по въздуха и хвърля знамето на САЩ, а така също норвежкия флаг - в чест на Амундсен, британския - в чест на Скот, и френския - от приятелски чувства към страната.
След няколко дни проф. Пимпирев ще си бъде "у дома" - в българската полярна база на остров Ливингстън, където го очакват участниците в 21-ата национална антарктическа експедиция. Чест е, че България има там "територия, придобита в мир и не с оръжие, а с наука". Ще ми се да отговоря на "фотьойлните граждани", които продължават да каканижат: "К'во дирят на края на света!" с нахалната добавка: "Защо се троши народна пара?"
Там сме, защото на ледения континент има златни възможности да се прави наука (учени от Софийския университет първи усетиха това) - има хляб за климатолози, за геолози, за геодезисти, за биолози, за медици, за еколози... И те на 13 000 километра от "тропика на топлата къща" работят по различни проекти, някои от които заедно с чуждестранни учени. Какъв по-добър шанс от този България заедно с всички велики нации да управлява и изследва "последния девствен, недостатъчно изучен и неексплоатиран континент на Земята". А годишната субсидия на полярната експедиция е 350 000 лева. Толкова брои един български олигарх за рождения си ден.
Антарктида е континент на мира и разбирателството. На него няма място за войни. Не зная само дали тюлените не враждуват помежду си. И през Студената война тук е нямало Желязна завеса и Берлинска стена. А сега се открива път на полярния туризъм и находчиви туроператори вече са завъртели колелото. Континентът все повече се населва. В американската база Макмърдо през лятото живеят над 15 000 души.
Антарктида влезе и в родната книжнина. Христо Пимпирев и Димитър Балабански издадоха "Ледена магия" - удивителен разказ със слово и фотоси за "единствената исторически неподвластна на homo sapiens земя". А през 2011 г. излезе "Антарктида - окото на Космоса" на проф. Боян Биолчев, който определи книгата си като реалити роман. С право, бил е в "три транша" във "фризера на земното кълбо", описал е героите си с истинските им имена. И в нея има редове като тези: "Гледам го и си мисля: през ония години беше едновременно геройство и цяло чудо да построиш барака в България, а тоя до мене е спретнал виличка на тринайсет хиляди километра разстояние. Същият този. Шантавият ми приятел, един от ония луди, благодарение на които България все пак минава за нормална". А "тоя до него" е професорът със знамето - Христо Пимпирев.