Амбицията

Гонен от неувяхващата си амбиция за повишаване на доходите на населението, социалният министър Тотю Младенов за пореден път ни вдъхна надежди, че ще се намерят пари за повишаване на минималната заплата и за еднократни добавки към пенсиите от 1 юли. Този път надеждите може и да не са напразни. Идват избори. Това май вече осъзна и един друг, не по-малко амбициозен министър, та даже и вицепремиер - Симеон Дянков. Който вчера не посмя да отсече дежурното: "Няма пари!", а подходи като човек с тежко английско възпитание и кротко рече: "Оптимист съм за много неща." Той беше оптимист и за приходите в хазната, които май не се състояха. Поне засега. Но амбицията му за изборна победа може и да надделее над оказалия се безпочвен оптимизъм и току-виж ни подхвърлил по някой и друг лев.

А не може ли пък да стане връх на нашата  амбиция да си извоюваме всяка година да има избори. И по възможност те да са през март, та да ни вдигат предизборно заплатите още от 1 януари. Еха, всеки 1 януари! Така по-лесно ще определяме и за кого да гласуваме. Примерно предната година са вдигнали заплатите с 20 лева. Видяло ни си е малко и затова сме гласували масово за друга партия. Тя обаче сколасва да ни даде само по 10 лева. Затова ние я порязваме и гласуваме за предишната или пък за някоя от следващите партии. С амбицията, че ще ни пусне малко повечко.

Амбицията е последното убежище на неудачника, пък било то редова електорална единица, министър или пък вицепремиер.