Алтернативни пътища и позната безпътица

Проф. Кръстьо Петков

Дискусионният форум се състоя на 2 февруари 2012 г. в сградата на английския парламент, по инициатива на Фондация "Фридрих Еберт" и списание "Социална Европа". Ключови говорители бяха Хенинг Майер, редактор на списанието, политически лидери и парламентаристи от Германия, Англия, Шотландия. За участие в дискусията бяха пристигнали експерти от цяла Европа. Странно е, че двата полюса в европейската социалдемократическа общност не бяха представени подобаващо - скандинавският (където левоцентристките партии успешно защитават своите позиции) и източноевропейският (където лявото движение се развива на приливи и отливи).
Няма спор: политическата ситуация на Стария континент поставя на изключително тежко изпитание привържениците на лявата идея. Европа изживява най-сериозната и взривоопасна криза след Втората световна война. Но за разлика от следвоенния период, европейската социалдемокрация в наши дни не бележи възход, а упадък.
"В криза сме - като идеология и политическо влияние. Кризата не е от вчера!" - с това изявление започна дебатът. То беше подсилено от емоционалното признание на Andrea Nahles, генерален секретар на Германската социалдемократическа партия: "Хората ни подозират, че политически сме импотентни, защото не можем да предложим решения на техните проблеми и искания!"
Защо се стигна дотук? В моите бележки съм отбелязал няколко причини за социалдемократическата криза, които се споменаваха най-често от говорителите.
Първата причина е идейният завой - вдясно(!), който водещи партии в Западна Европа (Англия, Германия и др.) направиха през 90-те години. Техният стратегически избор получи амбициозното название "Третият път". Само че "третият" път се оказа копие на втория, защото управленските идеи и практиките на Блеър и Шрьодер бяха приложени като

смекчени и леко напудрени варианти

на глобалния неолиберализъм. На същия този милтън-фридмъновски неолиберализъм, чийто постулати, претворени от десни и леви правителства, превърнаха ЕС в епицентър на финансовата криза. "Защо в Германия правителството на социалдемократите през 90-те години оказваше натиск върху профсъюзите да не настояват за повишаване на заплатите? А днес очаквате работниците да ви подкрепят!" - този риторичен въпрос, зададен от английски трейдюнионист към представителите на Германия, увисна във въздуха. Но същата политика беше характерна и за други "модернизирани" социалдемократически партии, когато из Европа шестваше модата "Блеър-Шрьодер". 
Избирателите помнят кой, кога и как е управлявал; днес те гледат на социалдемокрацията като на част от системата, наречена "Финансов капитализъм"; като стожер на 20-годишното статукво, наречено "Неолиберализъм" - независимо от опитите им да се разграничат от провала на Вашингтонския консенсус. Останалото е известно: верига от изборни загуби на европейската левица в периода след 2008 г.
Втората причина е изоставянето на социалдемократическите традиции на общуване със социалната база: средната класа, хората на наемния труд, синдикатите. В миналото класическите леви партии в Западна Европа печелеха влияние заради близостта си до всекидневието на гражданите и не бягаха от откровен диалог с тях. През периода на "модернизацията" същите тези партии се затвориха в бюрократична черупка, демонстрирайки шлифован управленски "суперпрофесионализъм".
 Това удължи дистанцията между базата и ръководното тяло и породи политическо отчуждение сред традиционно верния ляв електорат. Опитите с пазарен политически маркетинг и фокус групи да се улавят настроенията на избирателите доведоха до кратковременен успех. Финансовата криза пресече възходящата траектория, по която се движеха социалдемократите в продължение на десетилетия на икономически и социален просперитет.
Третата (най-важната) причина е от морален характер. Доколкото може да се се съди от изказванията на лондонския социалдемократически форум, тя вече е осъзната (поне на експертно и теоретично равнище). Дали обаче констатацията, която обедини повечето участници във форума: "Загърбихме ценностите, гледаме само властта!" ще бъде приета и трансформирана в нов курс и автентични леви програми от политическите лидери, е спорен въпрос. Достатъчно е да проследим какво се случва в четирите краища на европейския континент (особено след 2009 г., когато започнаха трусовете в еврозоната), за да се убедим, че класическите и реформираните леви партии все още не са готови да отговорят на доминиращото искане на народите:

искането за справедливост

За справедливост днес говорят протестни движения и нови кандидати за властта; млади и възрастни; мнозинства и малцинства; хора с леви и десни възгледи; националисти и популисти. Този ренесанс на социалния морал не се генерира директно от духа, а от битието. Механизмът, който отключи обществената енергия и изкара гражданите на улиците и площадите в световните финансови, енергийни и суровинни центрове, е икономически: цикличната криза, която вече навлиза във фазата на Голяма рецесия.
За съжаление точно в тази област и именно в този критичен момент европейската социалдемокрация се оказва обезоръжена (и импотентна като идеен арсенал - както сподели Андреа). Хенинг Майер беше безпощадно точен в диагнозата: "След Жак Делор и неговата "Социална Европа" не разполагаме с друг стратегически проект". Не че няма атрактивни идеи - някои поизтупани от праха на историята; други - нови и екстравагантни. Съмнявам се обаче, че ще проработят на полето на политиката и конкурентните изборни битки.
Един пример - концепцията "Good Society", която вече е в центъра на теоретичния дебат. Звучи добре, но как и кога европейските граждани ще достигнат

до бреговете на обетованата земя

наречена "Добро общество"? Никой от европейските политически центрове и мозъчни тръстове не предлага практически рецепти. Засега е ясно само едно: кризата срина перспективата на реалното "Welfare Society", което беше запазена марка на социалдемократите в Европа след Втората световна война. За нас, източноевропейците, този срив означава ново отлагане на надеждите за постигане на по-добро благосъстояние в близките години.
Също така безплодни ми се виждат опитите за освежаване на понятия от политическия лексикон на социалдемократите през 90-те години. Например самоопределянето им днес като "нови прогресисти"; или заменянето на блеъровия "New Labour" c " Blue Labour". В подобни случаи нашият народ казва: "Преоблякъл се Илия - пак в тия". Всъщност ако искат да окичат с нова емблема партийните знамена и щабквартири, социалдемократите би трябвало да заимстват най-атрактивните понятия от политическия оборот през 2011 г.:
- "99% срещу 1%" - ясен и мобилизиращ слоган, който показа дълбокото разделение между богати и бедни;
- "Протест" - инструмент, който дава в ръцете на губещите шанс за промени;
- "Окупирай Уолстрийт" - призив да се атакува финансовото сърце на морално деградиралия капитализъм.
Ако направят тази стратегическа маневра, социалдимократите имат шанс да се превърнат от партии, попаднали в плен на неолибералното статукво, в социални движения на недоволните граждани - интелектуалци, работници, младежи, предприемачи.
Моралните апели и норми са важни, но възприети и практикувани без връзка с икономическите реалности, се превръщат в социална религия. "Блеър е лъжец! Той съсипа всичко!", отсече на раздяла пред мен една активистка от Лейбъристката партия в Англия. Права е, но разочарованието на английските избиратели от един политик, послужил си с измама при обявяването на войната срещу Ирак, едва ли е първопричината за отлива от "New Labour". Отлив, който продължава и днес, въпреки масовото социално недоволство и безпрецедентните синдикални протести срещу правителството на консерваторите.
Първопричината се корени в икономиката и социалната (главно данъчната) политика. Там се решава битката за надмощие между европейската левица и десница, която се води от началото на кризата. Отговорът на ЕС, изцяло доминиран от неоконсервативни партии и лидери, е ясен: безкомпромисна Austerity политика и прехвърляне на тежестите върху редовите данъкоплатци - средната класа и нискодоходните групи.
Готова ли е социалдемокрацията в Европа да предложи алтернатива? Този път алтернативата е само една:

преразпределение на тежестите

и диференцирана цена за пораженията от кризата. Имам предвид както първичното преразпределение - чрез заплатите и бонусите, така и вторичното - чрез налозите. Което ще рече средната класа и работният народ да внасят в държавната хазна по-малко, а богатите слоеве - значително повече. Що се отнася до институциите и субектите на спекулативната финансова система, там преразпределението би трябвало да има санкциониращ характер. Политика от този род, която води до възстановяване на справедливостта и смекчаване на неравенството, поразили социалната тъкан на обществото, може да разчита на масова подкрепа.
В нито една партийна програма, както и в рамковите документи на ПЕС (като изключим кампанията за финансовите транзакционни такси), не се срещат подобни политически ангажименти. Давам си сметка, че звучат доста радикално, дори намирисват на революция, а както е известно, този тип политически акции са недолюбвани от историческата социалдемокрация. Само че революциите, противно на оптимистичните прогнози от края на 90-те години, днес спонтанно шестват по света, без да чакат одобрението и без да търсят водачеството на класическата социалдемокрация. Нещо повече, левите лидери и партии (социалисти, социалдемократи, лейбъристи, синдикалисти) ги няма на полето на новите социално-класови сблъсъци. Което значи, че или са загубили политическите си рефлекси, или продължават да мислят инерционно, очаквайки, че все някога махалото ще поеме обратно и те отново ще се окажат във властта.
Политиката, както и природата, не търпи празно пространство. Щом левицата отсъства от арената на социалните битки, друг излиза начело. Виждаме кои са по-сръчни: етнонационалисти, демагози и популисти, авторитаристи и откровени диктатори. Когато гражданите са гневни, те не подбират лидерите си според техните академични степени или социален произход, а тръгват след онези, които предлагат (и продават!) персонална харизма. Този род политически продажби вървят доста успешно, както писах в "Дума", коментирайки ситуацията в Унгария, Румъния и България.
За съжаление темата за десния популизъм и авторитаризъм, шестващ в Източна Европа,  отсъстваше от лондонския форум. Факт, който ме тревожи. Той напомня онези драматични моменти в историята, когато левицата е закъснявала да реагира на спонтанното социално недоволство и е била смазвана задълго от реакционни режими.
----------------------------------------
ПП: Приключвайки с анализа, бих искал да попитам чрез "Дума": Къде са сериозните идейни спорове между левите в България? Защо открито, без притеснение, не се дебатира каква да е лявата алтернатива на очевидно безплодната и дори контрапродуктивна антикризисна политика на сегашното дясно правителство, хванало се най-отпред на хорото на неоконсерваторите в ЕС? Струва ми се, че въпросите са уместни.