Альона Бикулова: Поп музиката превзе ефира

Альона Бикулова е театрална и филмова актриса, известна и с изявите си на певица и композитор. Родена е на 8 март и е една от ярките представителки на младото поколение изпълнители на руски романси, шансони, народни и военни песни, както и на известни мелодии от филми и прочути руски и чуждестранни музикални произведения. Альона има няколко награди, които приема като признание на таланта й като певица. Изнася самостоятелни концерти в Москва, Санкт Петербург и много други градове. Наскоро гостува с минитурне и в България, а първата й изява бе в Руския културно-информационен център в София.


"Стремя се да бъда себе си"

"Вярата е източник на нашата духовност"


- Имате много интересна фамилия, госпожице Бикулова...
- Тя е татарска. Моят дядо - от страна на баща ми - е чистокръвен татарин.
- И как се чувствате в България? За първи път изнесохте концерт в София. Как според вас самата мина изявата ви?
- Много добре. Беше ми интересно какви песни ще бъдат най-сърдечно приети от публиката. Хората във всяка зала, във всяка страна са различни и артистът не знае какво ще им се хареса. Опитах се да съставя програмата за изявите ми в България така, че да включва и познати руски песни, и мои авторски парчета, и френски шансони... Забелязах, че те предизвикаха доста положителни емоции у тукашната публика, която ме прие много добре и с голяма топлина. А това за един артист винаги е важно и приятно.
- По какъв начин разбирате отношението на публиката към вас - по аплодисментите, по виковете "Браво!" или най-важен е финалът на концерта?
- Всичко е важно - и началото, и краят на всяка артистична изява. Мисля, че финалът на концерта ми в София бе наистина прекрасен - образува се голяма опашка от желаещи да вземат картичка с автограф за спомен, доста хора си взеха и моя компактдиск с избрани произведения. През целия концерт усещах, че на публиката й е приятно. Някои песни така въздействат на хората, така ги хващат за душата, че те дори нямат сили да викат "Браво!", защото истински преживяват чутото. Чувствах, че въпреки липсата на бурни реакции, изпълненията ми се приемат с не по-малко емоции. Просто в определени случаи те са спотаени в сърцата на зрителите. А споделянето между душите на публиката и артиста се усеща винаги. Хората искат светлина, радост, топлина, душевност, копнеят за истинските неща.
- Как подбирате репертоара си?
- Смятам, че изпълненията трябва да докосват душите, затова подбирам репертоара си така, че да се усеща драматургията на песните, те да имат собствена съдба. Защото само да изпееш нещичко с хубава мелодийка - е нищо. Трябва да умееш да разкажеш историята. За мен най-важното е, че се опитвам на сцената така да представя изпълненията си - и песента, и музиката, че да изглеждат като малък спектакъл.
- А бихте ли направили концерт само с авторската си музика или само с френски шансони, или само с лирични песни?
- Пеенето в различни жанрове е като корона, в която блестят различни скъпоценни камъни - и сапфири, и диаманти, и рубини... И всичко това създава неповторимо усещане за красота и богатство. Ако изпълнявам единствено авторски песни, каква ще е тази корона само с един камък? (смее се) Не бива артистът да се страхува от многожанровите си изяви. Трябва просто грамотно да съчетава уменията си, правилно да изгражда драматургията на концерта и всичко ще се получи.
- Смятате ли се за звезда? Разпознават ли ви хората по улиците?
- Често се случва - най-вече в Санкт Петербург и в Москва. Но не харесвам думата "звезда", както и "кариера". Не разбирам дори кой ги е измислил и защо.
- От кого вземате пример за сценичните си изяви?
- Изпълнители от старата школа като Анна Герман, Валентина Толкунова за мен са образци на духовността, на сърдечността, на човещината, които трябва да притежава един артист. Вземам пример от такива хора.
- Какво е най-важното нещо за един изпълнител, когато излезе пред публиката?
- За мен е много важно на сцената да има хармония - между музиката, текста, гласа... Дори облеклото и външният вид на артиста са от изключително значение... Трябва публиката, която идва на спектаклите, да вижда красотата.
- Вие май успявате да я подарите на хората...
- Веднъж след един от концертите ми в Санкт Петербург (там съм на сцената с жив ансамбъл - което е изключително въздействащо за публиката) една жена ми каза, че я е довела нейна приятелка. Преди да дойде, е имала ужасно настроение, дори е искала да се самоубие. И ми сподели, че благодарение на моите песни е усетила живота, видяла е колко разнообразен и красив е той...
- Знаете ли, че ви наричат Валентина Толкунова на ХХI век? Как се отнасяте към подобно сравнение?
- Гордея се, че ме оприличават с тази прекрасна певица, както и с Людмила Сенчина, и с Евгения Смоленинова, и с много други известни и обичани от поколението на моите родители изпълнителки. Това е голяма чест и щастие! Но същевременно с това се стремя да бъда вярна на себе си, да съм Альона Бикулова. Мирей Матьо също е сравнявана с Едит Пиаф, въпреки че са абсолютно различни, но пееха на един език и носеха в себе си неповторим дух и сърдечност.
- Вие сте възпитаничка на театрална академия, играли сте и в киното. Налагало ли ви се е да избирате между професията си на актриса и пеенето?
- Никога! Винаги съм знаела, че за мен музиката е преди всичко! Наясно съм, че в драматичния театър е много голямо натоварването, което се отразява най-напред на гласа, а това е изключително опасно за човек като мен. И съм от хората, които държат да правят нещо свое. Всичко организирам почти сама, решавам и какво ще пея на концертите си, не съм ангажирана и с някакви непосилни договори... Бавно, но сигурно вървя по своя път и привличам собствена публика, без да се страхувам от каквито и да било грешки, от възрастта си, от това дали ще успея. Най-важното е на концертите ми да има хора, които да харесват онова, което правя.
- Кога се чувствате неудовлетворена?
- Усещането за непълна зала оставя вътрешно неудовлетворение, чувство на непълноценност. Публиката носи своята емоционалност и сила, можеш много да й дадеш и също така много да получиш. Колкото повече хора има в залата, толкова по-лесно се работи.
- Казват, че един артист става наистина популярен, когато се появи на телевизионния екран...
- Наистина е така. Хората започнаха да ме разпознават повече след участието ми в телевизионни сериали. Но онова, което всъщност е основната съставна част на истинската култура, днес за съжаление трудно си пробива път в ефира. Говоря за романсите, народните песни, авторските изпълнения, за които казват, че са "извън формата". И телевизията, уви, не ги подкрепя. Е, има и изключения, разбира се. Например руският канал "Култура" от време на време кани творци като мен в някое от предаванията си. Но възможностите за изява в централните телевизии са ограничени. Моите почитатели редовно ми пожелават по-често да се появявам на екрана, но поп музиката тотално превзе ефира.
- Наричат ви и "различната певица"...
- Предполагам, че тук голяма роля изигра фактът, че моят глас е пластичен. В началото дори бях комплексирана от тази вокална особеност, смятах я за проблем. Но моите педагози ме убедиха, че това е достойнство, от което трябва да се възползвам максимално, да жонглирам с всички цветове на гласа си.
- А кои песни никога не бихте се съгласили да изпеете?
- Не разбирам много добре така нареченото съвременно изкуство. Понякога си мисля обаче, че трябва да се опитам да изпея нещо, както казват, естрадно. Но не мога да си представя, че просто ще се движа на сцената и безсмислено ще тананикам "Ла-ла-ла..." или онова, което се смята за модерно. Не съм против поп музиката - това е отделен жанр, който има своето огромно място в културата. Но не се асоциирам с такъв тип изпълнения, не мога вътрешно да ги оправдая за себе си. Песента за мен е преди всичко драматургия.
- Започнали сте да пеете в черковен хор на 14-годишна възраст. Какво означаваше за вас такъв тип изява и доколко човек трябва да е вярващ, за да се посвети на подобен род изпълнения?
- Наистина, в началото пеех в лютерански храм, където ходеше моята майка. Тя ме заведе и в черковния хор. Тогава бях дете, нямах особено усещане за вярата, за религията... Но когато кандидатствах в театралния институт, преди всеки изпит влизах в православна черква, палих свещ и се молих. Много исках да стана студентка по актьорско майсторство и да се науча да поднасям песните си по драматургичен начин. Влязох в театралния от първия път, именно защото изпълних една от авторските си песни, въпреки че, представете си, 50 души (!) кандидатстваха за едно място. Оттогава може би осъзнах и значението на молитвата. Мисля, че във вярата е нашата сила, тя е източник на духовността ни.