Алфонс дьо Ламартин - голям приятел на България

Алфонс дьо Ламартин, роден в благородническо семейство в гр. Макон, Франция (1790-1869 г.), е френски поет-романтик, член на френската академия, пътешественик и политик, член на Камарата, министър на външните работа, а през бунтовната 1848 г. съставя временното републиканско правителство. Определя отношението си към българите още по времето на първото си преминаване през българските земи - 1832-1833 година.

През лятото на 1833 г. известният френски поет със съпругата Елиза Мариана, англичанка, и дъщеря им предприема пътешествие към Ориента и на връщане минава през българските земи. На 2 август 1833 г. влиза във Филипополис (Пловдив) с ескорт от пет каляски, във всяка от които са впрегнати по четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, а и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги.

Новината, че в Пловдив ще отседне височайша особа бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улиците и прозорците. Французинът гостува в дома на богатия и виден пловдивчанин Георги Мавриди. Това е възрожденска къща на Джамбаз тепе. Остава очарован. Описва я като изящна и просторна с 28 прозореца и европейска мебелировка. Още по-впечатлен е от градината, откъдето се открива "една от най-хубавите гледки на света". Там остава 4 дни, като приема и връща визи.

На 6 август кортежът потегля на север. В Татар-Пазарджик е посрещнат от управителя на града, син на бившия везир Хюсеин паша. Оттам продължават към българското село Йеникьой (сега град Ветрен), Пазарджишко, "където още извън селото всички по-изтъкнати жители ни очакват и ни завеждат в бедното село. Къщите, разпръснати по склоновете и билото на два хълма, са заобиколени от красиви овощни градини и ливади. Тези български къщички са построени от плет и покрити с клони заедно с листата им".

Град Ветрен, Пазарджишко, е разположен в подножието на Ихтиманска Средна гора, на изхода на прохода при Траянови врата. Създаден е като дервенджийско село през 1403 г. на главния път, свързващ Западна и Централна Европа с Ориента.

В село Ветрен Ламартин се разболява от опасна треска и 

получава натравяне на кръвта 

В продължение на дни се намира между живота и смъртта в една къща-колиба без прозорци. Хората от селото проявяват голяма загриженост към чужденеца. За онези дни той пише: "Моята жена, която 15 дни и нощи стоеше на пост до леглото ми, помоли селяните да намерят пиявици из блатата. Те донесоха 60, които поставят на гърдите и слепоочията ми. Това намали опасността, моето състояние се подобри". Мавриди научава и тръгва с чанта медикаменти към Ветрен, придружен от лекар. С общи усилия болестта е победена.

При тръгването си от Ветрен големият поет казва: "Напускам Йеникьой и приветливите му и добри селяни с тъга: това беше очарователен летен престой. Цялото село ни придружи една ливга навътре в планината и ни засипа с пожелания и благословии."

Кортежът достига старата крепост Паланка, цялата охрана е вдигната накрак и преминават благополучно мрачния и обвеян в страховити легенди проход при Траянови врата. Продължават към родината си.

Престоят в нашите земи дава възможност на Алфонс дьо Ламартин да опознае бита и живота на българите и тяхната участ. Впечатленията си споделя откровено: "Аз успях тук (в село Йеникьой) чрез общуване с местните хора да изуча в самите семейства, нравите на българите, това са нравите на нашите, швейцарски и савойски селяни и да опозная техния начин на живот". Силно впечатление му прави тяхното гостоприемство.

Той пише, че българите са работливи, скромни, добродушни, изпълнени с уважение към свещениците и усърдни към източноправославната религия. Свещениците също са обикновени, работливи селяни. 

Българите са няколко милиона 

и се увеличават непрекъснато, те живеят в големите села и малките градове, отделно от турците. Мъжете са облечени като селяните в Германия. Носията на жените и момичетата прилича на тази от швейцарските планини". Французинът се възхищава на българките и на техните чисти нрави. Прави му впечатление, че "българките не ходят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете". И пише: "Видях селските хора и танци, които са както в нашите френски села. Българките са красиви, живи и грациозни."

По-късно, през януари 1834 г., Ламартин произнася речи пред френските депутати за живота на българите под турско иго. В тях той изтъква своите възгледи в полза на българската кауза. Френският политик отбелязва, че "българите ненавиждат турците, които събират данъци по селата". Въпреки симпатията си към Турция, критикува нейното правителство и счита, че неговата политика е "пълно отрицание на всякаква възможност за общение, това е варварщина в цялата и грубост. Това е постоянно и организирано убийство на човешкия род". Ламартин остро критикува и френското правителство.

В неговите очи "турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени предимно в градовете. Те се издържат като ограбват труда на християнското работливо население".

Френският политик подчертава, че българската природа е богата и красива и дава всичко необходимо за приличен живот, но селяните не могат да се ползват от благата на своя труд, защото са безмилостно ограбвани от чуждоземните поробители.

Големият дипломат признава политическите и духовните качества на българите и прозира тяхното по-светло бъдеще. "Страната, която населяват, ще стане скоро възхитителна градина, ако безогледното и групово потисничество - на турската администрация - ги остави да обработват земята с малко по-голяма сигурност, те са влюбени в земята."

Още по-конкретен и ясен е Ламартин в друга реч на трибуната пред френския парламент пак през 1834 г. "Това е една многобройна нация, честна, работлива, която вече не възприема турците и се надява да ги отхвърли веднага." Френският политик стига до прозрението, че българите са напълно

узрели за своята независимост 

И още: "Този неукротим и патриотичен народ, не може да бъде заробен за още дълго време, той подобно на швейцарския народ, от самата природа си е създаден да бъде свободен."

Ламартин е първият френски политик, който поставя официално въпроса за свободата на българите и правото им да имат свободна държава. Той твърди, че българите са напълно готови и достойни за свободата си. Едновременно с това възхвалява добродетелите на българите.

Българите и тяхната участ присъстват в трудовете му: "Пътуване в Ориента (1835 г.), "Възгледи, речи и статии върху Източния въпрос" (1840 г.), "История на Турция" (1854/1855 г.) и други.

Алфонс дьо Ламартин дълги години се занимава с политика, но през 1848 г. мечтата му за република рухва окончателно и се оттегля в родните си земи в областта Бургундия.

През 1923 г. в Пловдив е първото официално честване на великия французин. Осветена е паметната плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал. Официално тя става музей на Ламартин през 1960 г. Ползва се и като писателски дом. В града отдавна е известна като "Ламартиновата къща".

И сега жителите на гр. Ветрен пазят добри чувства към Ламартин, големият приятел на България. В центъра на градчето е поставена паметна плоча, а в читалището е обособен кът на поета-романтик. През 1991 г. тук пристига делегация от френското министерство на Народната просвета и потомци на Ламартин, донасят знаме с образа му и оставят снимки, негови произведения и урна с пръст от гроба му.