АЛЕКСАНДЪР ПУШКИН В ЛАДИЯТА НА ЛЮБОВТА*

В лодката, плаваща по водите на неумолимата Лета, съзирам свита от млади красавици, облечени като за императорски бал. Там са всички нежни създания, сърдечно свързани с поета Александър Сергеевич Пушкин. Най-близо до него стои Наталия Николаевна Гончарова, по съпруг Пушкина. Нали е майка на децата му. Пък и нейната красота затъмнява останалите.
Мълчалива е не защото няма какво да каже, а защото очаква да чуе още за себе си. И за своя велик съпруг. И за злощастния дуел - краят и на нейното лично щастие. Чула е немалко истини, полуистини и неистини за краткия си семеен живот с Пушкин, търпяла е людско неразбиране и злословие. Имала е време - след гибелта на Александър Сергеевич - да осъзнае своя дял от жестоката интрига. Приела е и упреците за недостатъчната си проницателност в драмата, започнала невинно като усмивка от любезност към дължимите й комплименти, и прераснала в трагедия на честта. В онзи свят на суета един необмислен жест на благосклонност е придобил гибелни последици. Останалото е известно на любознателните - дуел край Чорная речка и ранна гибел на един рядък творец.
На това място неволно се питам: дали някога Пушкин мислено се е връщал в онези щури свои години, когато е прелъстявал не само девици, а и чужди съпруги?
Нека се върнем към преживяното от него не по хронология, а според въздействието му върху любимите!

И така - в представите ми напред излиза Анна Полторацкая, по мъж Керн, за да ми припомни, че на поета - по Божия милост - всичко е простено.
И оживяват картини от друга драма.
Първата им среща е още в далечната 1819 г. в дома на семейство Оленини, в Петербург - нищо необещаващо запознанство. Анна Керн дори не харесала Пушкин тогава - видял й се грозноват и необуздан в проявите. После в Тригорское, в имението на леля й Прасковя Осиповна, Анна едва възпирала ухажването му, защото била влюбена в симпатичния кадет Алексей Вулф. Вече зреело лятото на 1825 г., Пушкин се бил върнал от Крим с богата на чувства биография, Анна била напуснала омразния си съпруг и се подготвяла да обича истински и безпределно. Но едва подир две години в Петербург Пушкин ще даде на увлечението си към нея ново значение и ще й посвети вече написаното за нея стихотворение "Я помню чудное мгновенье" - един великолепен паметник на красивото чувство, образец в световната любовна лирика.
Това обаче не му пречи само след месец да се шегува с името й в писма до приятели и да я нарича "нашата вавилонска блудница Анна Петровна"...
А Анна Петровна го вместила в сърцето си така дълбоко, че понесла спомена за нежния поет чак до гроба си. (Не само заради силата на поетичното слово и посвещението му, навярно.)
След като любимият й поет се оженил за Наталия Гончарова, Анна страдала известно време, но наложила волята си и потушила огъня на болката. Как? С нови болки - вече чисто житейски. Междувременно генерал Керн, с когото нямала официален развод, се споминал и оставил солидно наследство, което тя пренебрегнала пред брака с двадесет години по-младия от нея кадет Саша Виноградски. Оженила го за себе си, въпреки бедността му и потресаващите й материални загуби, учила го да се люби, родила му дъщеричка и я кръстила Олга - като Пушкиновата сестра Олга Сергеевна. А когато се сдобила със син, дала му името Александър. На рождената дата на поета всяка година посещавала дома на Пушкини и оставяла букет цветя. Крайната бедност, в която изпаднало семейството й обаче, я принудила да продаде писмата на своя обичан поет по... пет рубли едното.
И това не я спасило от недоимъка - умряла през 1879 г. бедна и забравена.

х х х

Във въображаемата ладия с красавиците на Пушкин отделям още една Анна, била любима на поета, - Анна Оленина.
Пушкиноведите се отнасят с особено уважение към името й, заради трайността на чувствата й към великия поет.
Анна Оленина е дъщеря на влиятелния в началото на XIX век културен деец Алексей Оленин, който заедно със съпругата си основал в своето имение (в Приютино, до Петербург) известните "Оленински кръжоци". Там Алексей Николаевич предоставял на творците възможността да живеят в природосъобразна среда.
Идвал и младият Пушкин.
За всеки от творците имало самостоятелна стая с всички условия за работа. И за да са сити гостите, стопанинът поддържал ферма от двадесетина млечни крави и обширна градина с плодни дървета. 
Често при забавляващите се именити творци в салона слизала и малката Анет - дъщеричката на Оленин. Пушкин запомнил такъв детайл: седи тя на пианото, мърда пръсти по клавишите, а под столчето се клатушкат малките й крачета. 
След не много години, в периода на своето първо заточение в Михайловское, там той ще види една красива девойка на име Анна, в чието миловидно лице ще се влюби веднага и ще поиска ръката й. Ще му я откажат обаче: с гуляйджия и пройдоха, та макар и известен вече поет, изпаднал в царска немилост, Оленини не искали да се сродяват. Анна се подчинила на родителската власт и потиснала чувствата си.
Изглежда тя още не била узряла за велика обич, защото сравнително леко понесла разлъката с Александър Сергеевич. Той обаче тъгувал...
Какво се случило с Анна Оленина после?
Омъжила се за лейбгвардейския офицер Фьодор Андро де Ланжерон, французин по произход, чак през 1840 г., когато Пушкин е спомен, майка й е покойница, баща й е тежко болен, а тя е уморена от досадните предложения на кандидатите за ръката й. След смъртта на баща й последвала мъжа си в Полша, където той бил назначен за адютант на царския наместник там. Когато след доста време той си отишъл, тя живяла незабележимо, в пълна самота, със спомените от младостта. Разгръщала някогашни писма и албуми и все се спирала на строфата:

"Я вас любил: любовь еще, быть может..."
 
Навлязла Анна в дълбока старост, но едно име в съзнанието й не стареело. Всеки ден съзерцавала бележките, рисунките и автографите на Александър Сергеевич, особено дълго очите й се застоявали на стихотворението му "Ты и Вы". Там избелявала с годините една нейна приписка: "Аз сбърках и вместо Вие му казах Ти, а следващата седмица той ми донесе стихотворение за това".
Подир години старицата се преместила в Свято-Троицкия женски манастир край град Корец, отдала на манастира земите си, подарила на църквата всичко, което имала, дори брилянтената си фрейлинска награда - царска била наградата, но от времето на неизживяната й обич към поета Пушкин.

х х х

Чий ред идва? - питам, затруднен от "тежестта на събитията", свързани с няколко изключителни по своето влияние върху великия поет особи. Две Пушкинови писма (намерени чернови на френски език) обаче измъкват на преден план полската авантюристка Каролина Собанска, по баща Ржевуска, (по-голямата сестра на Евелина Ржевуска-Ханска, любовната мъка на Балзак).
Александър Сергеевич се запознал с Каролина още през зимата на 1821 г. на бала на киевския губернатор. В очите на всички присъстващи кавалери полякинята изглеждала красавица с магнетично въздействие, а онези, които вече я познавали, знаели, че тя притежавала и остър ум, разностранно образование, несекваща жизненост; че била веща ценителка на изкуството и превъзходна пианистка.
Не бил без значение и произходът й. Каролина е правнучка на френската кралица Мария Лещинска, съпругата на Людвик ХV.
На онзи бал в далечната 1821 г. поетът успял да танцува с нея четири пъти, което означавало  възможност да й каже не малко думи. (А притежаваме достатъчно свидетелства за силата на думите му.)
Какво се случило с Пушкин обаче? Има сведения за въздействието й върху него: след две години, щом разбрал, че Каролина е отседнала в Одеса, веднага се втурнал нататък. Там, в дома й,  Пушкин сварил друг литературен гений и стар свой познат - Адам Мицкевич. Той също се оказал във властта на домакинята. И двамата обаче не подозирали, че в същото това време техният блян Собанска била любовница и агентка на генерал Вит - шефът на политическата тайна полиция, но и предана боркиня от полското освободително движение. Според биографите на тези велики мъже Каролина Собанска давала надежди и на двамата, но истински не обичала никого от тях. 
Собанска забавлявала и двамата гении с изискано кокетиране, с погледи, обещаващи вълнения, и с многозначителни слова. Така умело подчинила своите обожатели, че всеки от тях й станал роб. Ето какво пише на Каролина Александър Сергеевич през януари 1830 г., малко преди да встъпи в брак с Наталия Гончарова:
"Аз понесох върху себе си цялото Ваше могъщество..."
Каролина се съгласила да му гостува, но пристигнала с компания. И през цялото време се държала хладно с него. Все пак помолила го за автограф. Сред многото автографи от световно известни мъже Пушкиновият бил 41-ви поред и носел дата 5 януари 1830 г. В този албум Пушкин вписал своето посвещение от няколко реда, изпълнени с тъга и съжаление за това, че толкова малко значел за нея:  

Что в имени тебе моем?
Оно умрет, как шум печальный
Волны, плеснувшей в берег дальний,
Как звук ночной в лесу глухом.

Както се казва в такива случаи, коментарът е излишен!                 

х х х

В Одеса Пушкин преживял и друга голяма любов - с Амалия Ризнич.  
Коя е Амалия Ризнич?
Полунемкиня, полуиталианка, дъщеря на виенски банкер, омъжена за търговеца на едро, мецената Иван Ризнич, който от Триест я довежда в Одеса. Била стройна, с дълги бедра и подчертано висок бюст, носела се по виенски и владеела няколко западноевропейски езика. Обичала да се развлича и неуморно танцувала на светските балове. Пиела почти колкото мъжете край нея, пушела повече от всички в компаниите й.
Още в началото на своя брак Амалия успяла да си извоюва пълна свобода. Плавала над всяка чувствена обвързаност обаче. Младият по онова време Пушкин вече имал известен опит с жените, но срещата му с тази разкрепостена във всяко отношение европейка го зашеметила. И какъвто си бил влюбчив, не признавал граници... Дори границите на приличието. Започнал и да я ревнува. Сякаш не Иван Ризнич, а той бил съпругът й. Документирал чувствата си и в стихотворението "Простишь ли мне ревнивые мечты", което завършва така:

    Мой милый друг, не мучь меня, молю,
    Не знаешь ты, как сильно я люблю,
    Не знаешь ты, как тяжко я страдаю.

(Да, гениите смятат, че всичко им е позволено.)
В Одеса Пушкин се изживявал като неразбран от Амалия мъж - искал да й внуши, че голямата му обич към нея трябва да властва и над волята й. Той не подозирал, че волята й не можела да търпи никаква власт. Дори властта на великото чувство - любовта.                                                                       
След раждането на сина си, Амалия се разболяла от туберкулоза и се наложило съпругът й да я изпрати спешно на лечение в Италия. Много скоро там намерила смъртта си. А била само на 22 години! За трагичната й кончина поетът узнал след време. И ето как реагирал:

Из равнодушных уст я слышал смерти вест.
И равнодушно ей внимал я.    

Остава да разберем в какво се е трансформирало дълбокото му чувство към Амалия. 
В обич към следващата.
 
х х х

Красивата Амалия Ризнич Пушкин заменил с привлекателната и много влиятелна дама - графиня Елизавета Воронцова, съпруга на чувствително по-възрастния от нея прославен в миналото генерал, а по-късно и наместник на Кримска област - княз Михаил Воронцов. Всъщност Александър Сергеевич забелязал нейното "меко очарование" още в разгара на любовната си страст към Амалия, но графинята с полски корен (по баща Браницка) - като жена на генерал-губернатора по императорска повеля - изглеждала "далечна и недостъпна" за младежките му въжделения.
Успял да се сближи с нея едва след като тя износила второто си дете и, изтерзана от майчинското си отшелничество, отново се втурнала в светския живот. За два месеца Елиза Воронцова уредила десетина маскарада, в които взела водещо участие. На някои от увеселенията присъствал и Пушкин. А на 8 февруари 1825 г. тя го поканила в дома си на разговор за поезията и музиката. Той рецитирал свои нови лирични творби, тя му акомпанирала на рояла с класика. Получило се нещо като спектакъл за двама в отсъствието на третия... (Съпругът й пътувал по държавни дела.)`                                                   
След няколко месеца, когато зимата ще си отиде, графинята ще организира нова поетична вечер, на която тя волно ще се наслаждава на яркия му талант. И ще го обгради с почти майчинско внимание (Елизавета Воронцова била със седем години по-възрастна от него, което означава и житейски по-зряла).
Никак не е случайно съвпадението, че по това време съпружеските отношения между Воронцови се влошили. Одеският управител не без основание започнал да се дразни от честото присъствие на поета, от подчертаното внимание към жена му.                                            Много скоро княз Воронцов започнал да изпитва открита неприязън към Александър Сергеевич. От този период са известни няколко негови писма до двора, в които той настоявал Пушкин да бъде преместен от Одеса:
"Отървете ме от неговото присъствие!" - писал на придворния министър Неселрод.
И когато "отърваването" се забавило, сам решил проблема: използвал нашествието от скакалци по полетата на Новоросийска област и изготвил командировъчно на държавния чиновник Пушкин - да посети бедстващите места и установи пораженията в цифри и факти!
С циркуляра в ръка поетът се отправил не към унищожените от скакалците посеви, а към имението на един приятел, където отпразнувал своята 25-а годишнина. И вместо с отчет за земеделски щети той се върнал в Одеса с епиграма за княз Воронцов - известната

Полу-милорд, полу-купец,
полу-мудрец, полу-невежда,
полу-подлец, но есть надежда,
что будет полным наконец.
 
В увлечението си поетът забравил, че "обидата към царя обижда и царицата". На приемите, които графиня Воронцова давала с благотворителна цел, тя вече го заобикаляла.
Ако решим, че това е краят на благоволението й, ще сбъркаме. Чувствата, които изпитвала към него, изглежда не били повърхностни, щом като само след по-малко от месец пак се решила да подновят поетичните срещи. Този път във вилата й на морския бряг недалеч от дома на приятелката й Вера Вяземска.                            
Било мекото лято на 1825 г. и двамата приели с радост възможността да се борят с вълните на страстта вместо със своите честолюбия. Не са тайна нощните им срещи в крайморската пещера до вилата на Вера. Тогава именно Пушкин осъзнал качествата на "каката". И разбрал, че никога няма да я забрави. (И нея?) Вбесен, княз Воронцов изпратил заповед до одеския градоначалник: Пушкин да бъде изваден от списъка на чиновническите имена в международната колегия и незабавно изпратен в Псковска губерния. 
Най-сетне двамата влюбени разбрали, че това е краят на играта им.
А поета Пушкин отново интернирали.  
На последната им среща Елиза му подарила портретчето си в златен медальон и пръстен с кабалистични знаци и надпис на староеврейски:
"Синха, син на почтения рави Йосиф, да бъде благословена неговата памет".
Тя му показала своя, който изглеждал по същия начин. Поръчала му да не се разделя с пръстена. И той спазил поръката й - носил го до самата си смърт. (Пръстенът станал повод поетът да напише стихотворението "Талисман".)                                                                                    
Всъщност историята на тяхната любов не свършила тук. Те дълго време продължили да мислят един за друг. Елиза му изпращала тайно писма.                                        Според написаното в последното, девет месеца подир онези няколко летни нощи в пещерата до вилата на морския бряг, Елизавета Воронцова родила момиченце и го кръстила София.
Случило се така, че насетне злощастие отнело две от децата й, но София оцеляла. (Нали рожбите на любовта са покровителствани от Бог.)

х х х

В обзора ни попадат и по-бледи очертания на някогашни любими на поета, някои от които той помнел, а други бил забравил, защото изобщо не се постарал да ги запомни.
Ето, разпознаваме Катя Бакунина - сестрата на приятеля му от лицея, обект на първите му тръпки по нежния пол. Седемнайсетгодишният Пушкин пише стихотворение, в което декларира готовността си да умре за нея.
Съвсем от друго естество е чувствената му връзка с вдовицата Мария Смит - тя му разрешавала да опитва вкуса на всички плодове на трапезата й.
Тук е и петнадесетгодишната Мария Раевска - с мил почти детски образ, който ще заседне в поетичното му съзнание и ще се появи по-късно в романа "Евгений Онегин" като въздишка:
 
Я помню море перед грозою.
Как я завидовал  волнам.
 
Съзирам и лика на 36-годишната Екатерина Карамзина, съпругата на историка Н. М. Карамзин, в която юношата Пушкин се влюбил още от прага на дома й, който прекрачвал за първи път. На нея къдрокосият хлапак ще надраска любовно послание, което насетне ще развеселява, но и тревожи семейството. 
В лодката на любовта му са и героините на киевските му нощи: Люда Шекора, певицата Калипсо, Пулхерия Варфолова, Виктория Вакар и още цяла дузина жадни за любов дъщерички и съпруги на молдовански боляри. Тук са заради името Пушкин - иначе биха си останали незабелязани от Времето редови пътнички.
Господи, излиза, че от пробуждането на нагона му, та до самата му гибел, всяка красива жена е предизвиквала у него чувствени изблици! Е, как да съдим тогава Наталия Гончарова за нейното поведение спрямо един-единствен Дантес!
Спирам "огледа" и се връщам в дните преди дуела - не да разрешавам спорни дилеми, защитавайки истината, а да реша за себе си логичен ли е този финал. Ето, на едното блюдо на везната е поставена накърнената Пушкинова чест, а на другото - цялата му любовна биография... И везната не е безпристрастна. Гибелта, която ще погълне поета в онези мразовити дни на 1837 г., толкова тежи, че нищо не може да олекоти болката ни. И понеже иде реч за гибел на гений, загубата е така велика и неотменима, че си остава и необяснима.
Останалото е разказ от нас за вас. И от вас за следващите.

- - - - -
* Из сложената под печат книга "Тайните на вдъхновителките"


Александър Сергеевич Пушкин с "талисмана" на Воронцова


Анна Петровна-Керн


Младата Анна Оленина


Графиня Елиза Воронцова


Наталия Николаевна Пушкина