Александър Гочев: Докато има корупция, не може да има реформи

Александър Гочев е роден на 18.11.1942 г. в Шумен. Завършил е квантова химия в Софийския университет, работил е в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика при БАН. От 1985 г. е на работа в университети в Тексас и Индиана, а от 1989 г. е старши редактор и експерт по теоретична химия и физика в Chemical Abstract Service (Кълъмбъс, Охайо). Член е на Съюза на българските писатели, на българския ПЕН клуб и на американския ПЕН център. Читателите го познават от неговите публицистични и културоложки статии в българския печат. В края на миналата година той представи у нас книгата си "Далечни светлини", която съдържа пет многоактни и две едноактни пиеси.

- Господин Гочев, защо избрахте за премиерата на новата ви книга Магичния театър на Астор?

- Представянето беше на място, което е моят "офис" в София - ресторанта на Астор, с когото сме приятели от детските години. Там се чувствам у дома си.

- Как мина срещата със стари приятели и нови читатели?

- Половината присъстващи бяха литeратори, другата половина от научната кохорта - акад. Сендов, акад. Борис Тенчов, с когото сме работили три години в Америка, чл. кор. Димчо Кашчиев - шуменец, с него сме близки от студентските години. Имаше една група мои приятели съученици... балансирана аудитория. Мина много добре, нямаше официален характер. Аз съм в близки професионални отношения и с Никола Инджов, Георги Константинов, Андрей Андреев, Бойко Ламбовски, Тодор Коруев, Пламен Антов. Доста мои статии са публикувани във "Везни", "Словото днес", запознах се с главната редакторка Надя Попова, с Иван Есенски. Много богати и приятни срещи имах. Една седмица бях в Шумен - "офисът" ми беше в едно барче на главната улица, собственик е близък приятел.

- Колко често си ходите в Шумен?

- Идвам си всяка година и винаги отивам там, имам стари приятели, това е моят роден град. 

- Как ви се струва градът?

- Променен е, но основните неща, които съм запомнил, са си останали същите.

- Какви сюжети преобладават във вашите пиеси?

- Най-важни за мен са контактите с хората, а най-ценното е приятелството. Всички пиеси в главния си контекст са за приятелството. Скоро четох есета от Артър Милър - той казва, че древногръцката драма е социална, хората отиват да видят как да решат житейските си проблеми. Днес със същата цел ходят при психиатър. Което смятам, че е голяма грешка. По-добре да гледаш пиеси за това как трябва да си живееш живота, отколкото да ходиш при психиатър и да го питаш как да живееш. Милър добавя, че главната цел на пиесата е да направи човека по-щастлив, тоест по-малко самотен. Ако се преведе - това означава, че трябва да има контакти между хората. А психиатър ще става все по-търсена професия, за съжаление. В моята пиеса "Свободно падане" този въпрос е един от централните.

- Всъщност кои са допирните точки между квантовата химия и физика, от една страна, и драматургията и публицистиката - от друга?

- Зависи от случая. Науката е част от живота ми, особено точните науки. От 30 години работя с научни публикации в Кемикъл Абстракт Сървис, най-голямата агенция за научна информация в света, в която всяка научна статия се резюмира и като малък концентриран пакет информация се поставя в компютъра и после се продава. При точните науки няма политическа коректност, има верно или неверно. Така че при мен това дава някаква специфика на литературния текст и вероятно се отразява в стила ми. Предпочитам по-ясния стил, с пример или с цитат, особено ако нещо съществено се твърди. Винаги е имало някой преди теб и е редно да се цитира - не само за доверие, но да се покаже как се движат идеите. А в своята работа даваш собствен аспект на нещо, върху което и други хора работят. В литературата е същото.

- Интересът, пристрастието ви към театъра откъде тръгва?

- Няколко години през 1980-те бях каскадьор в Народния театър, в телевизионни филми също. В един полско-български филм - "Окото на пророка", играх една от главните роли (бодигард). Преди това, още в гимназията, драматизирах един разказ на Антон Антонов-Тонич - "Изпит по химия" (в САЩ), с която представихме кръжока по химия на училищен фестивал. Имах такива специални учители по химия и физика! Още поддържам връзка с тях. Изключителна е ролята на учителя, а образованието е най-важната роля на една държава. Защото младото поколение е източник на интелект - научен, на култура - духовен, и чисто физически. Не развиваш ли тези три неща, сриваш основите на държавата напълно, независимо каква идеология управлява.

- Започнали сте научната си кариера в БАН. През 1960-те-1980-те години институтите на академията имаха значителен принос в науката и практиката не само у нас, а и в международен аспект. Днес средствата все не достигат.

- Ако в една държава не се прави добра наука, няма кадри, които да държат нивото на по-ниските ешелони, това веднага се отразява и в образованието, при учителите и т.н., като домино ефект, който е необратим. Не може една държава да няма експерти, които да дадат мнение дали трябва нещо да се купи или не - за атомна централа например, а трябва да се слушат външни хора. При което не може да се изключи наличието на някаква друга цел зад определен съвет... Науката е базата на държавата - когато не е в добро състояние, веднага се удря по образованието. Ако то се провали, накъдето върви сега, държавата няма да има национален интелектуален елит, който да попълни всички ешелони на живота - наука, изкуство, производство, стопанство, военни... Започвате да каните експерти и държавата започва да се управлява отвън. При това положение няма нужда да гърмят пушки...

- Участвате с публикации в няколко български издания. Следите ли отблизо какво се случва у нас?

- Всяка сутрин, докато си пия кафето, преглеждам няколко български вестника, плюс американски, английски, руски. Това ми е навик и смятам, че е изключително важно човек да знае какво се случва по света. Заключението ми за България отдалеч е малко драстично, но е следното: Всички говорят тук за голяма корупция, което не е тайна от дълги години. Докато не се реши този въпрос, не смятам, че е възможно да станат съществени реформи. Решаването му е извънполитическо - въпрос на право, на спазване на законите и наказание. Като малкото наказание изобщо не работи, според Александър Зиновиев, с голяма лекота се пренебрегва. Ето ви и една позната филмова аналогия: имате богато село, в което се работи добре, но периодично го нападат бандити и го грабят. Който и да е кметът на селото и каквото и да прави, резултатът ще е един и същ. За да се оправят нещата, викате седемте самураи, няма друг изход...

- Твърди се, че американците много не се интересуват какво има извън пределите на тяхната държава...

- Общоприето мнение е, че средният американец се интересува само от местните проблеми, гледа да е икономически добре и ако политиката на правителството върви в тази насока, той е доволен. Републиканци и демократи не се различават много в това отношение, гледат си избирателния електорат, грижат се за него. Двете партии имат различия, но общо взето това са две крила на една бизнес партия, балансът е 50 на 50. За младите американци географията е малко тъмна, следователно и световната политика също. Това си има предимства за политиците - такъв електорат много по-лесно се управлява. Затова и Тръмп спечели - той обърна внимание, че икономическото положение на средния бял американец се влошаваше. И каза, че ще върне производството, ще намали данъка върху печалбата от 33 на 13% - това помага на белия американец и на бизнеса. И така той спечели, за голяма изненада на демократите.

- Успяхте ли да пообиколите София - как ви изглежда като столица, сравнено с Кълъмбъс, който също е столица - на Охайо?

- Там нещата са много организирани политически. Американецът е твърде чувствителен към близкото си обкръжение и условията на живот. Затова политиците са много внимателни как поддържат града, за да може да ги изберат отново. И този механизъм работи. Друго - зависи колко пари има градът. Например в Детройт, когато заводите на "Дженеръл мотърс" банкрутираха, градът много обедня, цели квартали западнаха, хората дори не можаха да си разпродадат жилищата. Подобни колизии в България в такъв мащаб няма, защото няма толкова големи заводи. Но това се вижда във всеки град в страната, където е имало някакво предприятие и то е закрито - хората отиват да търсят препитание на друго място. В Америка онези, които не са доволни от управлението на града, могат да го сменят, а тук не могат, решенията се взимат по друг начин - това е съществена разлика. Има един екзистенц минимум за живот, под който интелектуалното става второстепенно и се превръщаш в машина, която изкарва пари за елементарните нужди. Когато политикът обещае нещо, трябва да го свърши. Но тук не виждам особен проблем за някой, който да не е изпълнил обещанията си, та да не бъде избран отново. Значи има друг фактор, а не неговата ефективност.

- Вашите деца идват ли в България?

- Да, обичат да идват, имам две момичета и едно момче, и 6 внуци. Синът има три деца и живее в Ирландия, двете дъщери са в Америка. Те също водят децата в България, защото много им харесва.

- Какво от родината ви липсва в Америка?

- Липсват ми приятелите, но пък като си дойда, съм емоционално три пъти по-високо. Това си има и предимства, и недостатъци. Бих искал да прекарвам тук повече време, но още работя и нямам тази възможност.

- А как поддържате толкова добър българския си?

- Смятам, че е въпрос на елементарно достойнство да поддържаш и да говориш добре родния си език.