Акциите срещу Триполи са проба за следващи

Абдулхамид Алнасър е роден през 1962 г. в Иран. Завършил е арабска филология и литература в Ахваз, после право, д-р е по културология. "Съдбата води, който иска, и влачи, който не иска", цитира той римляните в отговор на въпроса как е попаднал в България. Тук работи с български адвокат по международни казуси и е член на катедрата по иранистика в СУ.

- Само преди седмица говорихме за революциите в арабския свят, а войната вече е факт. Беше ли неизбежна войната в Либия или можеше да има и друго решение?
- Войната, както казват, е продължение на политиката, но с други средства. Според Сергей Лавров революциите в арабския свят бяха "очаквана изненада". От една страна, имаше всички предпоставки за появата им - политически, културни, социални. Ако щете състоянието на духа на арабите, международната ситуация, регионалните конфликти, арабо-израелското стълкновение. Всички тези факти са предпоставки, обаче много хора не очакваха развоя на събитията да се задвижи по този начин. И това има обяснение в характера на арабските държави, там има 22 страни с различно историческо развитие. Поради това колкото е по-развито едно общество, толкова повече налага разбиранията си за това как правителството да реагира. По-цивилизованото общество в Тунис повлия върху решенията на правителството и там не видяхме танкове срещу въстаниците. В Египет конфликтът беше малко по-остър, защото спецификата е друга.
В Либия поради липсата на институции от 1969 г. досега и либерализацията на икономиката, водена от върхушката начело с Шукри Ганем, бивш министър-председател на страната, много от либийците не можаха да се адаптират в новите условия. Когато Кадафи идва на власт преди 42 г. съветник му е бил проф. Гамуда, френски възпитаник, попаднал под влиянието на философията на Русо, преподавател по философия в Тунис. Професорът бил привърженик на естественото право в управлението. Понеже Кадафи е бедуин, тези възгледи били много близки до неговия живот и виждания и той бързо "се освобождава" от гражданските елементи в управлението. На него му допада да стане едноличен лидер. Както казва един французин, в Либия се поражда нещо нетрадиционно - бедуинокрацията.
Войната в Либия беше подготвяна преди Резолюция 1983 на ООН. За това говори присъствието на военните кораби и самолетоносачите в Средиземно море, те бяха там две седмици по-рано. Преди началото на войната френското правителство поиска Международният наказателен съд да осъди ръководството на Либия и лично Муамар Кадафи. Те не му оставиха друга възможност за реакция. Освен това французите са първите, които признаха Временния съвет за събеседник и за единствения легитимен орган, ръководещ Либия. Това доказва тласкането на Кадафи в посока, изискваща радикални мерки - изведнъж сферата на войната се разшири, а на преговорите бе ограничена.
- Защо Франция се "нагърби" с ръководната роля в тази международна атака, г-н Алнасър?
- Войните в Афганистан и в арабския свят се водеха от неоконсерваторите в Белия дом, а новата война не може да се води от администрацията на Барак Обама, от демократите. Защото агресията е в противоречие с неговите възгледи за разбирателство между цивилизациите и изказването му за исляма в джамията на Египет. Тази война не съвпада с лозунгите му за човешките права и за върховенството на закона. Обама трябва да докаже по някакъв начин, че заслужено получи Нобеловата награда за мир. Следователно лидер в тази война трябва да е правителство, което има близки до републиканските, неоконсервативни възгледи. Държава, която има географска близост и не е спечелила от войните в Ирак и Афганистан никакви договори. А традиционно имаща конфликти с Либия - това е Франция. Помните конфликта през 80-те години между Чад и Либия, тогава Франция подкрепи ген. Хасан Хапре в Чад, помните и реакциите при свалянето на френския граждански самолет над Нигер. И най-важното - турското присъствие на либийския пазар, стълкновението на интересите между Франция и Турция, която има стокообмен с Либия за над 100 млрд. долара. Има и много фин личен елемент - аферата с финансирането на предизборната кампания на президента Саркози. И най-накрая - французите и италианците имат големи финансови задължения към Либия. Те се вслушаха в стария американски съвет: "Най-добрият начин да се отървеш от кредита, е като убиеш кредитора!"
- Е, тогава войната срещу Кадафи наказателна акция ли е, или е "износ на демокрация срещу петрол"?
- Започналата преди седмица война има няколко аспекта. Когато Франция призна Временния съвет като легитимен орган на управление, се очакваше, сред като паднаха няколко града в ръцете на опозицията, че той ще вземе инициативата със съдействието на либийската диаспора в Париж. Но стана обратното и коалицията започна да губи позиции. Тогава сезираха Съвета за сигурност на ООН чрез Арабската лига. Но кои са държавите, които им помогнаха? Онези, които нямат проблеми като в другите арабски страни, те са монархически държави - Катар, ОАЕ и Йордания. Чрез тази "врата" коалицията влезе, за да легитимира поведението си в Либия. Наблюдателите обаче смятат, че тази акция е сигнал, проба за бъдещите акции, които ще се случат най-вероятно в онези държави, които имат по-радикална външна политика - на първо място Сирия и Иран.
- Значи не можем да "подозираме", че Западът атакува Кадафи, воден от демократични подбуди и грижа за либийския народ?
- Появиха се слухове, че Съединените щати са обещали на участващите държави, че всеки ще вземе своя дял, съобразно своята тежест на присъствие. Затова германците не участват, не са удовлетворени от предложението. На практика във войната влязоха държавите, които обичат да "глобализират" съюзите, в които участват - САЩ, Великобритания, Дания, Холандия, Франция и Норвегия.
- Защо, стоящата в началото настрана Америка все пак се намеси? Американски самолет беше свален онзи ден...
- Едните казват, че е свален, другите - че имал технически проблем, нямам информация. Американците не са твърдели, че не участват, но искаха инициативата да дойде от Европа, защото САЩ имаха проблеми с репутацията си в арабския и ислямския свят и тези крайни действия не съвпадат с лозунгите на президента Обама и неговата администрация. Рано или късно американците ще бъдат принудени да вземат инициативата от французите.
- А какво ще спечели Франция от това, че се съгласи да стане острие на атаката?
- Ще се освободи от един стар исторически враг. Ще спечели своя дял от баницата Либия, защото за нея нямаше нищо от Ирак и Афганистан. Не на последно място това е свързано и с предизборната кампания на Никола Саркози. Може да се твърди, че Франция има сериозни интереси и най-важното - френските фирми ще имат тук сериозно присъствие. За тях най-удобна е Либия - само 1000 км през Средиземно море.
- Къде в цялата картина е либийският народ?
- Либийците нямат друг избор освен да дадат активна легитимация на Временния съвет - амалгама от бивши военни, племенни ръководители и интелигенцията от чужбина, в името на създаването на ред в тази държава. Защото от 1969 г. Либия не е държава в политическия смисъл на думата.
- Къде в цялата история стои Израел, г-н Алнасър?
- В арабските революции много интересно съвпаднаха вътрешното желание на народите и интересите на Запада. Западът не може да продължи сътрудничеството си с тоталитарни режими, които не изразяват волята на хората. Да се прави бизнес или инвестиции в държави, управлявани от такива режими, не е сигурно, те не отговарят на съвременните условия - едно младо, образовано население да се управлява от неграмотни, ретроградни, средновековни диктатори, които нямат капацитет.
Във връзка с интересите на Израел, в най-добрия смисъл на думата, отношенията му с арабския свят в бъдеще ще станат като днешните отношения с Турция. В най-лошия случай ще стане както отношенията на Израел с Иран, обаче война няма да има.
- Експертите твърдят, че сегашната война нямала нищо общо с войната в Залива, това не е ли само на пръв поглед?
- Онези, които го казват, базират аргументите си върху юридическата част на нещата. Войната в Залива не беше легитимирана от Съвета за сигурност и се водеше през призмата на събитията от 11 септември 2001 г. Докато сегашната война в Либия има цялата активна легитимация от Съвета за сигурност на ООН, подкрепата на Арабската лига и част от либийския народ. Явно е също, че общественото мнения в целия свят "симпатизира" на тази война. И най-важното - тя не се води от САЩ, а от европейска коалиция, начело с родината на демокрацията и човешките права, която има зад гърба си революцията от 1848 г.
В крайна сметка войната си е война - има губещи, има печелещи, изходът не е ясен обаче.