Ако повярвам, че съм известен, това ще означава, че полудявам

АРМЕН ДЖИГАРХАНЯН е роден на 3 октомври 1935 г. Известният руски актьор, театрален режисьор и преподавател е носител на многобройни награди. Вписан е в Книгата на Гинес за рекордно количество роли в киното - над 300. Последното посещение на Джигарханян у нас e през 2011 г., когато получaва отличието "Света София" за цялостно творчество на XVII годишни награди за изкуства "Золотая муза". Народният артист на СССР и Русия по покана на "Жокер медиа" гостува тези дни в българската столица с Театъра на Армен Джигарханян. Публиката ще има възможност да види днес, 5 ноември, в Държавен музикален и балетен център спектакъла "Театър от времето на Нерон и Сенека" с участието на прочутия артист, който ще излезе на сцената след почти 10-годишно прекъсване. Пиесата ще се играе на 6 ноември от 19 ч. и в Драматичен театър Пловдив.



"Актьорството е странно чувство"

"Питам се - мъж ли съм или все пак съм жена?"



- Армен Борисович, защо решихте да покажете на българската публика именно "Мона" и "Театърът от времето на Нерон и Сeнека"?
- Тези спектакли си струва да се видят. Много исках да дойда в София, защото обичам този град. Такова щастие се случва рядко - да ни предложат да играем там, където още не са ни гледали.
- Отличава ли се днешният зрител от публиката отпреди двайсетина години? Различни ли са хората, които идват на спектаклите ви в чужбина и в Русия например?
- Не! Публиката е абсолютно еднаква - винаги и навсякъде. Физиологията е една и съща. Както и хората, които искат да имат дете. Те се срещат, любят се и търпеливо чакат 9 месеца. В това е истината! А по-нататък вече всеки си изгражда свой собствен сюжет. Колкото и да си мислим, че сме подготвени за какво ли не, в живота ни всичко става неочаквано, изведнъж. Много е важно нищо да не си измисляме, а да живеем.
- Станиславски е казал, че някои актьори обичат себе си в изкуството, а други - изкуството в себе си. Вие самият от кои сте?
- Не зная. Нямам такава дилема. Това не е кокетство или непознаване на собствената работа. Актьорството е странно чувство. В моите представи дори физиологично. Театърът - това е състояние. Все едно да проникнеш в чуждо тяло, да засегнеш някого или да го пощадиш, да попиташ нещо или да спестиш въпросите... Това е гатанка или е нейният отговор. Затова си мисля, че в театъра няма нищо конкретно - ето тук легнете, а тук седнете и нещата ще са наред, ще разберете всичко. Актьорството е някакво определено или неопределено желание да се постигне нещо. Нещо, от което в началото се страхувам, разбирам, че никога няма да го достигна... И всеки път, когато ми попадне добра драматургия, ми се струва, че съм на път да получа това просветление. Ето, например, сега планираме да поставим "Васа Железнова". Драматургията на това произведение на Максим Горки е гениална! Той обаче жестоко ни е измамил!
- По какъв начин?
- Казал е, че това е соцреализъм! Аз пък си мисля, че това е друг реализъм. Фантасмагоричен реализъм. Защото произведението му е удивително. Аз съм на много години. И имам голям опит. Но когато изляза на сцената, не спирам да мисля, да си задавам въпроса чува ли ме зрителят, разбира ли какво искам да му кажа. Никой не знае!
- С какво трябва да играе актьорът - с думите, с ума си, със сърцето, с душата, с тялото...?
- Само ако знаех!... Никой не може да даде отговор на този въпрос. Това е нещо странно. И до днес не мога да разбера кой е по-добър актьор - този, който говори тихо, или онзи, който крещи от сцената? Който се обръща насам или натам, гледа така или иначе? Надничаме в театъра, за да видим какво става, търсим се един друг. Винаги си мисля - мъж ли съм или съм жена? Защото ако съм само мъж, никога няма да проникна зад очевидното и дори не ще убедя Дездемона да ме погледне и да изпусне сополивата си кърпичка (усмихва се).
- Къде според вас хората по-често казват истината - от сцената или в живота?
- Не зная. Аз нищо не крия. Честен съм. Искам да казвам истината, да не започвам да кокетнича. Много обичам онзи контакт, който се случва между зрителя в залата и актьора на сцената. Това е най-хубавото, което може да ни се случи. Особено ако играем в умна драматургия. Тогава разказваме онова, което ни вълнува. Търсим отговора на въпроса какво е любовта, защо обичаме или кога мразим. Така е и в живота - споделяме си един с друг и по този начин стигаме до истината. Въпреки че не може да се отговори на всички тези въпроси. Това е диалог, който никога не свършва. Както е казал Ницше, "Изкуството ни е дадено, за да не умрем от истината!"
- Хрумвало ли ви е някога да се откажете от киното, от сцената, да захвърлите всичко?
- Засега не.
- Кое е по-близо до същността ви - ролята на Гърбавия в "Мястото на срещата не се променя", образът на Сенека или някакво друго превъплъщение?
- Всичко това съм аз! Не мога да отделя едното от другото. Всички мои роли и образи искат да кажат нещо.
- Когато сте на сцената или в някоя от киноролите, изглежда, че това, което правите, ви носи удоволствие, че се наслаждавате на случващото се. Или все пак всичко опира до професионализма ви като актьор?
- Никой не е наясно с това. Онова, с което се занимавам, има определена физиологична проява. Когато оперните певци пеят вярно, очите им се насълзяват. Случва се непроизволно, има го и при най-големите като Лучано Павароти. Актьорството е желание. В живота също хората желаят един друг. Защо е така? Защо създаваме себеподобни? Защо раждаме деца? Всичко това е желание по този начин да изразим себе си. Друго няма! Затова този въпрос изобщо не е лесен.
- Подготвяте ли се по някакъв специален начин за ролите си?
- Не! Просто имам потребност да се превъплъщавам в други образи. Мисля, че това е присъщо на всеки нормален човек.
- И в какво се изразява при другите хора, които не могат да излязат на сцената, както го правят актьорите?
- Ако ти се роди дете, от жена ставаш майка, влагаш част от себе си в него. Ако до теб се появи нов човек, даваш му другата си част. Дори когато облечеш красив тоалет, се променяш, мислиш си, че си по-различен отпреди. Ето така, сред подобни неща, търсим себе си цял живот, задаваме си въпроса "Кой съм аз?" Децата ми винаги са ме питали: "Кой си ти - онзи, който на сцената играе Сенека, или нашият татко, който пие кафе в кухнята?" И на този въпрос не мога да отговоря. Защото също не зная в какво е истината и къде се крие тя.
- Кога за първи път усетихте, че сте известен?
- Ако трябва да бъда честен - никога! Защото ако изведнъж повярвам, че съм известен, това ще означава, че полудявам. А аз искам да съм с акъла си, искам да живея - да се разходя, да се огледам, да помисля, да разгледам София, след това да хвана самолета за Москва, да се срещна с приятелите си... Всичко останало са някакви сюжетни проблеми. Наистина. Животът не е в това.
- Къде е домът ви - в Ереван, в Москва или в Америка?
- Ако става дума за постоянния ми адрес - това е Москва. Ереван - това е моят живот, родният ми дом, там е енергията ми и моята любов. В Америка имах котарак. Фил. Бяхме заедно 20 години. Вече не е жив. Но все пак го има. И досега той е в живота ми. Понякога плача, като си спомням за него. Или се смея. И мисля, че ние ще бъдем щастливи дотогава, докато имаме правото да кажем: "А помниш ли?..." И ако си получил това право и можеш да изречеш тези думи, наистина си щастлив човек.
- Сантиментален ли сте? Или мъдростта на годините ви прави твърд като скала?
- Това е невъзможно! Никога! Не дай Боже! Чувствата са може би най-важното в живота.
- Какво ви доставя по-голямо удоволствие - да се сещате за миналото, да изживявате настоящето или да мечтаете за бъдещето?
- Всичко! Важното е да е хубаво! Харесва ми да си измислям, да искам нещо сега, да говоря, да се оглеждам, да се стремя да направя нов спектакъл, да си спомням, да мисля... И не защото желая да изиграя хубава роля или да получа поредна награда. А понеже по този начин пред мен изниква проблем. И трябва да го решавам. И искам да изразя себе си. Иначе всичко е история.
- Вашата фамилия - Джигарханян - може да се преведе като душевен човек или стопанин на душата. Кое повече ви приляга?
- Така е, "джигер" означава душа. Но все още не зная кое се отнася за мен. Търся отговора и на този въпрос. Важното е да има душа.
- Какво е за вас актьорството - призвание, своеобразен храм или начин на живот?
- Ще бъда циничен. Ще кажа - това е работа. Поминък. Но нали се разбрахме, че съм в ролята на циник (смее се)...