Африка между Запада и Азия

Икономическият облик на Африка през XX век не е особено лицеприятен. По-големият или по-малък растеж на дадена държава има преки последици за благосъстоянието на гражданите, а катастрофалните условия на африканския континент означават бедност за милиони жители. След толкова дълго време, през което западните сили се противопоставят една срещу друга на африканска земя поради богатите природни ресурси на континента, историческата фаза след Втората световна война доведе до официалното "освобождаване" от колониалното управление и получаването на независимост. Най-оптимистична е 1960 г., годината на независимост на 17 африкански държави, като повратна точка, от която да започне да намалява икономическата, структурната, политическата и социалната пропаст със Запада. Според закона на джунглата най-силният оцелява. А борбата за оцеляване е безмилостна. Африканският континент е в центъра на икономическата и геополитическа конкуренция на XXI век. С най-младото население на планетата и с най-голям потенциал за растеж, международните участници гледат алчно към африканските пазари. Това позволява на африканските народи да лавират и да избират най-изгодни сделки за своето бъдещо развитие. Борбата между Западната и Източната цивилизация за Африка вече е започнала, въпросът е кой подход е по-успешен и кой ще вземе лъвския дял от африканските пазари. 

Западът е представен от ЕС и САЩ. Техният подход към Африка е свързан основно с борбата срещу бедността, екстремизма, демократизиране на региона, проблемът с човешките права, опити за стимулиране на африканската икономика. Отношенията между ЕС и Африка са хладни. Те са белязани от тежка колониална история, но днес се основават на важен културен и търговски обмен и очевидни икономически и политически връзки. Европейските държави безспорно са важен партньор за Африка. Споразумението от Котону задава общата рамка на отношенията на ЕС с държавите от Африка, Карибите и Тихоокеанския басейн (АКТБ). То е подписано на 23 юни 2000 г. и официално изтича през февруари 2020г. В момента текат преговори по неговото подновяване. Споразумението от Котону на практика замества Конвенцията от Ломе от 1975г. и тази от Яунде от 1963 г., която обвързваше тогавашната Европейска икономическа общност и бившите колонии на някои от нейните държави членки. Въпреки че в споразумението се казва, че отношенията между страните по него ще се основават на равнопоставеност, това всъщност не е така. Потокът на ресурси между Европа и Африка остава в полза на Европа, независимо дали чрез неравностойни условия на търговия, обслужване на дълга или макроикономически политики, като същевременно се маргинализира по-голямата част от африканското население. За да има по-интензивен икономически обмен, инвестиции, инфраструктурни проекти, ЕС очаква на първо място африканските държави да вложат повече усилия за демократизиране на региона, гарантиране на човешките права, отхвърляне на едноличните и недемократични режими. Сред приоритетите на ЕС в Африка 

е борбата срещу бедността и нейното изкореняване 

Безспорен факт са усилията в тази посока, но те се представят по начин, който изглежда като предоставяне на милостиня. Неслучайно Жан-Клод Юнкер отбелязва в свое изказване, че "Африка не се нуждае от благотворителност, а от истинско и честно партньорство." 

Началото на 2020г. дава възможност за преосмисляне на политика на ЕС спрямо Африка и опит за нейното моделиране. Ето защо лидерката на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен започна да говори за "повече равнопоставеност на отношенията с африканските партньори". Проблемът с миграцията е също един от основните въпроси, който разклаща стабилността на отношенията между ЕС и Африка. 

Подобна е ситуацията в диалога между САЩ и 

Африка. Американската администрация се стреми да разшири пазарите на американски стоки и услуги в Африка на юг от Сахара и да инвестира  усилия за укрепване на африканското икономическо развитие чрез засилена глобална, регионална и двустранна търговия. Субсахарска Африка предлага много възможности за американския бизнес като един нововъзникващ пазар. По данни на МВФ много от най-бързо развиващите се икономики в света са в Африка на юг от Сахара. За разлика от ЕС, изглежда, че Африка не е сред приоритетите във външната политика на САЩ. Особено що се отнася до страните от Африка на юг на Сахара. Когато се говори за този регион, се набляга основно на партньорството с африканските правителства в борбата срещу насилствения екстремизъм и бъдещият потенциал на африканските пазари. Обемът на двустранната търговия между Африка и САЩ възлиза на $50 млрд. годишно и спада.  На фона на икономическата война с Китай САЩ обръщат поглед към Африка и търсят възможности да увеличат своето влияние в региона, но по-скоро в стремежа си да не изостанат от надпреварата. Към момента САЩ поставят фокуса основно върху развитието на търговията с африканските си партньори. Също както и другите сили, Вашингтон е силно заинтересуван от природните богатства на континента и ще се включи активно в борбата за ресурси. 

Изтокът предлага различен подход 

в своите отношения с Африка. Донякъде това се дължи може би на факта, че тези страни споделят сходна история и съдби. Към момента Китай бележи големи успехи на континента и популярността му расте. От една страна, това се дължи на факта, че Китай осъществява сериозна икономическа инвазия в Африка, инвестира в инфраструктурни проекти, в петролня бизнес, стоки за широка употреба. Част от поддържането на международния престиж и позитивен имидж на Китай е разгръщането на мека сила. От друга страна, в отношенията си с африканските лидери Китай се стреми да ухажва своите партньори и да демонстрира равнопоставеност. Липсват упреци и условия относно режимите и управлението, отпускат се благоприятни заеми, опрощават се дългове. Китайските лидери признават нарастващата нужда от природни ресурси, хранителни продукти и пазарите на продукти, необходими за продължаване на икономическия растеж. Инвестициите в мините представляват близо една трета от общите преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ) на Китай в африканските държави. Търговията с Африка възлиза на около $200 млрд. годишно или около 4 пъти повече от САЩ.  Китай е известен със своя прагматизъм както в политическо, така и в икономическо отношение. Африканските икономики предлагат разумен избор от отлични възможности за растеж и развитие спрямо възвръщаемостта на инвестициите. Има, разбира се, и някои рискови компоненти, като например фактът, че в много африкански държави, които са основни получатели на китайска финансова помощ и са търговски партньори на Пекин, все още съществува политическа нестабилност и вътрешни въоръжени конфликти. Такива държави са Нигерия, Демократична Република Конго, Република Судан и Южен Судан. Инвестиционната дипломация на Пекин позволява на китайски компании като Китайската железопътна строителна корпорация, Сино Хайдро и Китайската машиностроителна корпорация да доминират в големи проекти и в строителството в редица страни. Много европейски и северноамерикански строителни гиганти намалиха мащаба на своите африкански операции преди около десетилетие и сега тази стратегия изглежда като грешка. 

Индия е третият по големина търговски партньор на Африка, като общата търговия с Африка възлиза на стойност около $63 милиарда. Индия има добра основа за развитие на отношенията със с африканските държави, а освен това, подобно на Китай, работи усилено върху разработването на собствена стратегия за мека сила. Преизбирането на Нарендра Моди постави на преден план изграждането на Индия като регионална и глобална сила. В този смисъл Индия, подобно на Китай, ще търси засилено сътрудничество с развиващите се държави. Една от основните стратегии на Индия в Африка 

се състои в осигуряването на капацитети. 

През 2018г. бяха отворени 18 дипломатически мисии на Черния континент. Една от първите стъпки към задълбочаване на отношенията с африканските партньори е създаването на кредитна линия за африканските държави като форма на сътрудничество за развитие. През 2020 г. индийските кредити възлизат на $11 млрд. и са предоставени на 41 африкански държави. Основната цел на Индия в Африка са бизнесът и сигурността. Нарастващата нужда на Индия от ресурси като растяща икономика, особено в енергийния сектор, означава, че доставката на африкански суров петрол е решаващ фактор за ангажираността на Индия в региона. Освен в ресурсната надпревара, Индия влага усилия и в хуманитарна посока, като например образованието и медицината. Освен това Индия инвестира и в сферата на дигитализацията що се отнася до сътрудничеството с африканските държави.