А сега накъде да върви страната?

Розалия Желязкова

Намираме се в навечерието на едни от най-съдбоносните парламентарни избори в най-новата българска история. За никого не е тайна, че времето за промяна е настъпило и именно ние, българските граждани, сме тези, които градим съвместно своето бъдеще и това на нашите близки и че не някой друг, а отново ние сме отговорни за случващото се в държавата ни. Макар и бавно, след почти 25 години демокрация, българинът започна да вниква в етимологичното значение на думата с гръцки произход. Всеки я тълкува по различен начин и влага доста своеобразен смисъл - някои подхождат с недоволство, изразявайки го чрез агресия спрямо държавните институции, други просто негодуват у дома или на работното място, вършейки своите задължения на фона на някоя от всичките новинарски емисии. Дали се пробуди гражданското общество е трудно доказуемо, при положение, че в много от протестните вълни и най-вече при активистите, които ги инициират, се забелязва добре познатата ни псевдодемократичност, която уж цели да бъде качествен коректив на изпълнителната власт, а всъщност отново обслужва нечии интереси, обикновено съвпадащи с тези на опозицията.
Днес обаче, близо два месеца след новината за оставката на кабинета "Орешарски", мнозина си задават въпроса : "А сега накъде?" "Ляво", "дясно", "център" - що се отнася до политически партии, при нас асортиментът е богат и именно тук бихме могли да откроим един от признаците на все още криворазбраната демокрация у нас. В крайна сметка, обаче, е важно да се отбележи, че опитът и потенциалът на дадена партия са определящите фактори, които биха могли да ни привлекат и убедят да гласуваме доверие на една или друга политическа формация. Вярно е и, че българинът се заблуждава лесно, примамен от чисто нови политически субекти - НДСВ и ГЕРБ са само една малка част от примерите в подкрепа на това твърдение. Дали поради историческите особености на държавата ни, или заради народопсихологически предпоставки, уж все гледаме в правилната посока, а накрая се разочароваме, винейки управляващите за нещо, което ние сами сме си причинили. Сега обаче е различно - предстои ни да направим изключително важен избор и ако не премислим трезво ситуацията, със сигурност ще извършим поредната огромна грешка. Днес повече отвсякога се нуждаем от стабилни управляващи, такива, които ще ни изведат на пътя на напредъка.
 Живеем в държава, в която е обичайно явление едни да ровят в контейнерите за събиране на смет, докато други ги подминават безучастно, шофирайки вносния си джип, платен със съмнителни средства. За някои това е нещо съвсем нормално, но за мен е недопустимо. Израснала съм в семейство на патриоти и от малка съм закърмена с любовта към родината. Отдавна съм взела твърдото решение, че дори и в момент на трудност не бих напуснала България и с гордост ще се образовам, ще градя кариера и ще създам свое семейство тук, където съм родена. Не мога да скрия, че изпитвам огромна болка и огорчение, ставайки пряк свидетел на неволите и нещастията, които заливат страната ни. Ежедневно ни информират старателно за извадки от статистически проучвания, според които сме последни по доходи, но първи по брой на самоубийства в рамките на Европейския съюз. Нерядко се натъквам на млади хора, които в голямата си част са на кръстопът - объркани, отчаяни, изморени, но някак си обнадеждени, че промяна ще настъпи. А именно обнадеждените подтикват останалите към заветната промяна. Те са своеобразната двигателна мощ и притегателният център, около който гравитират обезверените. Защото колкото и патетично да звучи, България ще има бъдеще, докато грижата за обикновения човек и неговите неволи е жива, докато всичките ни усилия са насочени не към личното облагодетелстване, а към това на другия до нас, който не е в състояние да си плаща месечните задължения към държавата, но пък е горд с избора си да остане неин гражданин до смъртта си, въпреки трудностите, които среща по пътя си. А такива хора има... и жалкото е, че все още преобладават над монополните босове като численост.
Неоспорим факт е, че мнозина от нас се измориха от това да бъдат заблуждавани, ненужно агитирани и дразнени от фалшиви обещания за светло и спокойно бъдеще. Дори социалната идея, за която се борим, не успява да изкорени напълно агресията на хората в днешно време. Всички те очакват магически трикове за нищожен период от време и потънали в отчаянието и отчуждението от държавните институции, не успяват да осмислят и малкото направено за тяхно добро. Ако човек наблюдава неутрално отстрани събитията в България през последните месеци, би останал с впечатлението, че битките се водят много по-ожесточено по площадите, отколкото от парламентарната трибуна. Някъде в пространството остана да се рее свободно идеята за по-добър живот, а на преден план се появиха агресията и контраагресията като неин антидот. Сякаш върнати в древни времена, водим ненужни битки на несъществуващи фронтове, предвождани от мними лидери, а "ние" се подмени от "аз, но не и ти". А това ли целим всъщност? Не оставаме ли слепи и глухи за очевидното, търсейки завоалираното? Не нараняваме ли себе си, унижавайки другия и ако това е така, не вървим ли в грешна посока, макар и развявайки флага на чаканата промяна? Все въпроси от реторичен характер, които може би мнозина си задават, но липсата на отговор ги възспира да зададат на глас. И как би могло да бъде иначе, след като мълчанието се оказа истинско злато през последните няколко години на едно друго управление, а доброволното подлагане на рекет беше едно от условията за по-сигурен и спокоен живот. Парадоксално? Може би, но по-скоро жалко явление предвид късата памет на една част от хората и бързата им прошка, които са на път да спомогнат за повтаряне на грешките от близкото минало. Именно по този начин в ежедневието, изтъкано от парадокси, едни скандални назначения намират своя немислим отзвук в немислими мащаби, а други остават умело завоалирани от крепителите на съответната кандидатура. Именно по този начин повишението на доходите се наказва с протест, макар и провокиран от други обстоятелства, но предхождащото го замразяване на същите тези нищожни доходи в продължение на години бива толерирано с гробно мълчание. Именно по този начин с термина "некомпетентност" в днешно време назовават опитите за възстановяване на икономика и стимулиране на малък и среден бизнес, а реваншизмът в най-чистата му форма се нарича "необходима промяна". Именно по този начин да се наречеш социалист е еквивалентно на самоунижение, а оскверняването на исторически паметници е вандалски подвиг. А който дръзне да подложи на критика тези прояви, бива назован "червен боклук". Излиза, че вълните от недоволство и спекулации заливат една определена част от българските политици, а щадят друга, издигаща застоя и просията на пиедестал. А уж двойният аршин в политиката и обществения живот отдавна бил изоставен в миналото...
Колкото и да се изговори и изпише по темата, много време ще мине преди личното местоимение от първо лице единствено число да се замени с неговия еквивалент в множествено число. Анализатори, политолози, социолози и политици ще водят словесни битки, други ще преследват каузата си чрез изкъртени павета, трети чрез перо. Ще настъпват моменти на колебание, отчаяние и разочарование, но никога на безнадеждност. Според неизвестен автор надеждата е златна нишка, която трябва да бъде вплетена в жизнения опит на всеки. Така че, когато отново се запитаме "А сега накъде?", нека не ни насочват просто лидерски показалци, а и нашите собствени стремежи. Това са именно онези стремежи, които водят личността към прогрес, но и човечност, и толерантност към останалите. А какво по-нормално от това да бъдем просто хора?