Интервю
Д-р Владимир Сотиров:
Искам хората да не се страхуват от психиатрите и психиатрията
Масовата психична болест е свързана с интензивно преживяване на страдание, а не с разрушително и агресивно поведение, казва лекарят
/ брой: 138
Владимир Сотиров е възпитаник на Медицинския университет в София със специалност психиатрия. От 1996 до 2002 г. работи в Държавна психиатрична болница "Св. Иван Рилски" в Нови Искър. От 2001 до 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Член е на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество. Ръководи основаната от 2001 г. амбулатория за психично здраве "Адаптация".
"От 30 години медицинските дейности в държавните психиатрични болници не са проверявани от компетентни държавни органи"
"Инвестирането в системата за психично-здравна помощ е необходимо, но недостатъчно условие за осигуряване на добро психично здраве"
"Най-бедните в обществото страдат най-много от психични проблеми"
- Д-р Сотиров, увеличават ли се или намаляват в годините хората с психични разстройства?
- По отношение на тежките психични разстройства няма значима разлика между България и останалите страни от Европейската общност. По отношение на честите психични разстройства обаче, каквито са разстройствата с основни симптоми от тревожно-депресивния спектър, ние сме на едно от първите места. Според изследване на Евробарометър от февруари-март 2010 г. еднакъв процент от европейците и българите (8%) споделят, че се чувстват отчаяни и депресирани през по-голямата част от времето или постоянно. В същото време 21% от българите споделят, че се чувстват "изключително напрегнати" през по-голяма част от времето или постоянно, докато средно за Европа този процент е 15. Едно от възможните обяснения за това е високото ниво на несигурност и ограничени перспективи за индивидуално развитие поради социално-икономически ограничения. Бедността е един от факторите, пряко свързан с качеството на живот, преживяването за благополучие и в крайна сметка с психичното здраве. Ако използваме субективното преживяване за щастие като интегрален показател за здраве, то според изследването българите сме на едно от последните места сред 27-те страни членки на ЕС. Най-бедните в обществото страдат най-много от психични проблеми. Хората, които са финансово най-ограничени и с най-ниско обществено положение (често това са едни и същи хора), търсят помощ и прибягват до употреба на медикаменти по повод психологичен или емоционален проблем много по-често от останалите. Според същото проучване 1 на 7 души (15%) за страните членки на ЕС е търсил помощ за психологичен или емоционален проблем през последните 12 месеца, а 7% са взимали антидепресанти. За България тези числа са два пъти по-малки: 7% са търсили помощ по повод психологичен или емоционален проблем и 4% са взимали антидепресанти. Това не означава, че българите страдат по-малко от психично-здравни проблеми, а по-рядко от европейците търсят професионална помощ.
Тревожността и депресията, които обобщено засягат всеки 4-и, са свързани най-вече с фактори извън системата на здравеопазване - с фактори на средата, които са обект на управление от системите за обезпечаване на сигурността, на обществения и личния живот, системите на социално подпомагане и на образование и др. Публичните политики извън здравеопазването са много по-отговорни за превенция на т.нар. мека или гранична психиатрична патология.
- Често казваме "Народът е изперкал", "Народът тотално е психясал". На това ли се дължи това "изперкване", "психясване"?
- Това е една от причините. Политиките за опазване и укрепване на психичното здраве трябва да са обвързани с другите публични политики, не само със здравеопазването. Търсенето на решение за подобряване на психичното здраве на нацията единствено чрез инструментите на клиничната психиатрия е невъзможно, а инвестирането в системата за психично-здравна помощ е необходимо, но недостатъчно условие за осигуряване на добро психично здраве. Защото водещите причини за емоционалните разстройства и влошеното психично здраве са социално-икономически фактори, включително фактори, свързани с публичните политики на държавата. Ето защо психичното здраве е обявено като приоритет за страните от Европейската общност и за неговата оценка се използват интегрални показатели като субективното преживяване за щастие, индивидуалното качество на живот, нивото на самоубийствата и др.
- У нас има ли такива политики?
- Не. И да ги има, те са само на книга, нямат практическо приложение. В България психичното здраве остава неразпознато като приоритет дори от здравеопазването. Според мен МЗ трябва непрекъснато да организира информационни кампании, които да намалят стигмата на обществото по отношение на хората с психични болести. При инциденти с хора с психично заболяване не бива да се нагнетява напрежение, да не се формират негативни нагласи спрямо хората с психични заболявания и те да се асоциират с драматични развития и злополучен край - тежка агресия, убийство или самоубийство. Масовата психична болест е свързана с интензивно преживяване на страдание, а не с разрушително и агресивно поведение. Едва около 6-10% от хората с психични разстройства извършват тежки престъпления поради заболяването. При огромната част от пациентите същината на проблема е непоносимо страдание и тежко нарушаване на качеството на живот, на способността да се живее пълноценно - да се взаимодейства, да се обича, да се помага, да се преживява радост от живота, да се развива индивидуалният потенциал.
- У нас хората с психични разстройства получават ли адекватно лечение?
- Не, с изключение на лекарствата, които се отпускат по каса и са най-добрите, които се предписват и по света. Но дотук. В България все още е много силна стигмата по отношение на психичните болести. Няма силни пациентски организации, защото хората се срамуват и се страхуват - не искат да бъдат дамгосани като психично болни. Когато започна реформата в здравеопазването с включването на здровноосигурителната система, настъпиха някои добри промени в извънболничната психиатрична помощ и сега тя е по-близо до хората - има психиатър във всяко ДКЦ. Но в болничната психиатрична помощ нищо не е променено! Психиатричните ни болници са отпреди 80-100 години, а тази в Карлуково - преди 110. Когато са разкривани, концепцията за лечение на психично болни е била те да бъдат изолирани за дълго време и надалеч, а обществото да не бъде обезпокоявано. Тези болници (с изключение на една) са отдалечени от населени места, в пущинака са. От 30 години в Европа никой не лекува по този институционален модел. Психиатричните пациенти са най-неоправдани - тежкото психично заболяване започва в млада възраст, бързо води до инвалидизация и поради липса на трудов стаж са пенсионирани със социална пенсия. На пръсти се броят дневните центрове, защитените жилища, няма програми за комплексна извънболнична грижа за тези хора. Честа причина, която кара хората да се въздържат от търсене на психиатрична помощ, е срамът. Той и социалната стигма, свързани с психичното страдание, са основното препятствие пред хората в нужда да получат своевременна и адекватна психиатрична помощ.
Най-застрашени от самоубийство са хората с тежки психични разстройства като шизофрения и биполярно афективно разстройство. Изследванията показват, че около 50% от страдащите от шизофрения посягат на живота си в някакъв етап от развитието на болестта. А около 10-15% се самоубиват. Т.е. шизофренията е потенциално смъртоносно заболяване, като косвената причина за смъртта е непоносимото, нечовешко преживяване за страдание. Затова е важно да се осигури лесен достъп до лечение, освободен от бюрократични ограничения. Ето защо е важно да се инвестира много в създаването на дружелюбна и терапевтична атмосфера в психиатричните стационари, която да не отвращава и отблъсква пациентите и професионалистите, работещи там. Само така биха били по-малко инцидентите, свързани с психична болест. Но ако погледнем условията в държавните психитрични болници, ще видим точно обратното. На практика те не съответсват на държавния стандарт по психиатрия и въпреки това продължават да получават финансиране, което никъде не е публично оповестено. Всичко това е установявано многократно от независими организации, а от 2 години наблюдението се извършва от националния омбудсман. За пръв път от 30 години омбудсманът, който покани и експерти от Изпълнителната агенция "Медицински одит", проведе системно наблюдение на медицинските дейности в държавните психиатрични болници. Никога преди това тези лечебни заведения не са били обект на проверка по отношение на медицинската им дейност от компетентни държавни органи. Омбудсманът наблюдава държавни психиатрични болници, центрове за психично здраве (бившите диспансери), социални домове и пр. и констатира същите системни пропуски, грешки, нарушения, лоши практики, каквито по-рано установяваха и независимите организации. Никой - нито властта, нито дори професионалистите, не се съобразяват нито с констатациите, нито с препоръките. Парадоксално е, че властта, чийто приоритет уж е здравето на нацията, не само не взема мерки, но и се прави, че проблемът не съществува. А и при честата смяна на министри няма кой да прокара устойчива политика, която да се изпълнява и от следващите, да има приемственост в осъществяването на политиките. Но още по-лошо е, че и нашите организации сякаш са се разболели от институционална невроза и са забравили за какво съществуват.
- Кои са нерешените проблеми в българската психиатрия?
- Много са и те рефлектират преди всичко върху пациентите ни и техните близки. От една страна, е неравнопоставеността на психиатрията спрямо останалите медицински специалности, а от друга, е неравнопоставеността между самите психиатрични лечебни заведения. Сериозен е проблемът с методиката на финансирането на центровете за психично здраве (бившите психодипансери) и държавните психиатрични болници, независимо че дейността им е сходна. Центровете получават пари за преминал болен, т.е. финансирането е свързано с обем дейност и те са мотивирани през тях да преминават повече пациенти. Финансирането на държавните психиатрични болници не е свързано нито с качеството на работа, нито с количество - те получават бюджет (всяка година е почти еднакъв, променя се само с процента на инфлация) и никой не го интересува дали леглата са пълни или празни, дали през годината са преминали 100 или 1100 пациенти, в какви условия са лекувани. Например за м.г. е известно само, че е имало 50 хил. хоспитализации на хора с психични проблеми, но не е ясно колко хора са хоспитализирани, по колко пъти и в кои лечебни заведения, как и с какво са лекувани. И от доклада на националния омбудсман става ясно, че няма връзка между отделните звена на болничната психиатрична помощ, дори е възможно един пациент да бъде "лекуван" едновременно в повече от едно заведение. Приема се един пациент в център за психично здраве, оказват му първоначална спешна помощ, остава там седмица-две, вземат се полагащите им се пари за преминал болен и след това го прехвърлят в държавна психиатрична болница, където финансирането не е обвързано с приетите и лекуваните случаи и с продължителността на престоя. Така е от няколко години, когато методиката на финансиране позволи такова прехвърляне на пациента. Да прехвърляш пациент без медицинско основание, а за да обслужиш финансовия интерес на лечебното заведение е злоупотреба с пациента.
Не са единични случаите пациенти от София да бъдат пращани със съдебно решение в Карлуково или Раднево, например, при условие че в София има предостатъчно психиатрични заведения. Или пациент от Дупница да бъде пратен в болницата в Нови Искър, при положение че и в Дупница, и в Кюстендил има психиатрични отделения към многопрофилните болници. За какво лечение и рехабилитация може да се говори, когато човекът е на 100-150-200 км от дома и семейството си. Да, съдът взема решение, но то е въз основа на препоръката на експертите.
Никой не знае какво се случва в лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ, няма анализи на дейността им, няма годишни отчети, въпреки че те разходват средства от нашите данъци. Мълчат и хората, които работят в тях, независимо че и те са подложени на унизително отношение от страна на държавата с мизерното финансиране и са поставени в условия на труд, които застрашават собственото им психично здраве.
Регистрите не лекуват
"Регистрите не са терапевтичен, не са дори диагностичен инструмент. Те са инструмент за контрол. А психиатрията не бива да се превръща в част от публичните системи за контрол над индивидите", категоричен е д-р Сотиров. Според него "от полза на клиничната психиатрия, психиатрите и пациентите би била информационна система, която да обработва бази от данни, съдържащи медицинската история на всеки пациент - кога и по какъв повод е ползвал психиатрична помощ и т.н. Интегрираната информационна система трябва да служи за планиране и по-добро и ефективно управление на публичните ресурси в системата на здравеопазването. На мен, в качеството ми на лекар, не са ми нужни регистри. Нито на моите пациенти. Не бива да допускаме психиатрията да се превръща в механизъм за следене и контрол, а психиатрите - в надзиратели. Не бива да допускаме психиатрията да плаши, да се възприема като застрашаваща индивидуалните права и свободи на хората. Лично аз не искам да пазя обществото от моите пациенти. По-скоро бих полагал усилия да ги опазя от обществото. Искам хората да не се страхуват от психиатрите и психиатрията. Моята работа е да подпомагам хората с влошено психично здраве да правят избори, които са добри за тях и да им съдействам да се справят със симптомите и последиците на болестта. Без да ги принуждавам".
Изплатени средства за стационарно лечение на психични заболявания по Методиката за субсидиране
Лечебни заведения 2010 г. 2011 г. 2012 г.* 2013 г.**
УМБАЛ 6 137 300 5 408 600 5 514 310 5 553 320
МБАЛ 5 196 100 5 988 500 6 970 966 7 166 613
ЦПЗ 0 11 877 600 14 030 225 15 434 733
Общо за
всички групи: 11 333 400 23 274 700 26 515 501 28 154 665
* Средствата са за дневно стационарно лечение, 24-часово непрекъснато лечение и спешни състояния до 24 часа
** Средствата са за дневно стационарно лечение, 24-часово непрекъснато лечение, спешни състояния до 24 часа и дейности по трудотерапия чрез рехабилитация
Държавните психиатрични болници се финансират по реда на Закона за публичните финанси като второстепенни разпоредители с бюджет по бюджета на Министерството на здравеопазването и не получават средства по Методиката за субсидиране на лечебните заведения