Берлингуер - самотният лидер

Соня Александрова,
Флоренция, специално за ДУМА

Плачеща и прегърбена баба, опряна на парапета, с последни сили вдига юмрук и дете, надвесено на прозореца със същото свито юмруче. Лица, врязали се в съзнанието ми, на две различни поколения, прощаващи се с един и същи човек. Кадри от италианския двучасов документален филм "Когато беше Берлингуер", който още в първата седмица от излизането си зае второ място в зрителската класация. Как е възможно смъртта на един политик да предизвика такова безпрецедентно масово поклонение от един милион души? Кой е Енрико Берлингуер и каква следа оставя в колективната памет 30 години след смъртта си, настъпила след инсулт, получен по време на последния му митинг през юни 1984 г.?
Този въпрос режисьорът-дебютант Валтер Велтрони - известен политик (заместник-министър и министър на културата в лявото правителство на Романо Проди; кмет на Рим), писател и журналист (главен редактор на "Унита") задава в началото на филма на днешни гимназисти, студенти или случайни минувачи по улиците. Техните отговори, монтажно смесени, редуват пълното неведение (инспектор, свързан с Корея, не съм го учил) и дълбокото познаване на персонажа (баща ми ми е показвал многократно видео от погребението му; аз се казвам Енрико и съм кръстен на него). Няма обаче режисьорска арогантност към тази необразованост. Велтрони се заема да открие Берлингуер именно на тях. Филмът обхваща последните десет години от живота му - от майската нощ на 1974 г. с победата на референдума за развода до погребението през юни 1984 г. в Рим на най-харизматичния секретар на италианската компартия.
Режисьорът тръгва по местата на формирането на Берлингуер, родната Сардиния, неговите младежки четива и увлечения, страстите му. Използва

малко известни материали

както и вплетена в масовото въображение представа за фигурата му, за да изгради исторически достоверен разказ. Филмът няма за цел да представи пълната биография на Берлингуер.
Задкадровият глас на самия Велтрони разказва как делото на политика е изживяно и видяно през неговите очи на 16-17-годишно момче от некомунистическо семейство, което гледа с нескрит интерес и вълнение смелата му работа. Неговата лична политическа история се наслагва върху тази на Берлингуер, той показва себе си на снимките с лидера из различните митинги. Две десетилетия след смъртта на идола си Велтрони става негов наследник като национален секретар на Демократичната партия, наследничка на някогашната комунистическа.
Авторът използва архиви на епохата, много от които непознати, интервюта на хора, работили с или познавали Берлингуер. Личният му живот е малко засегнат, набляга се преди всичко на професионалния - как и защо той става любим лидер на своята партия и уважаван дори и от противниците си. Героите около митичния секретар впечатляват с широкото си разнообразие - дъщеря му, журналистката Бианка Берлингуер, бодигардът му в продължение на 15 години, който не крие сълзите си, партийни съмишленици, свещеник, лидер на Червените бригади, журналисти, американски посланик, президентът Джорджо Наполитано, чийто глас трепери от вълнение и се прекъсва често. Личността на политика е обгледана отвсякъде. Този срамежлив, резервиран, компетентен, честен, смел човек, чийто топъл и твърд глас е поверен на актьора Тони Сервило, става секретар на партия, която никога не е надхвърлял 25% избирателни гласове, и я докарва за четири години през 1976 г. до

историческите 34,4% на изборите

най-високият резултат, постигнат в историята на комунистите. Берлингуер е автор на идеята за "историческия компромис" - визионерска за коалиционно управление с христиандемократите. Отвличането и убийството на техния лидер Алдо Моро, застъпено достойно в творбата, прекъсва този проект. В онези години секретарят е критикуван от крайната левица и от студентското движение заради приближаването си към християндемократите.
Това е време на тероризъм и атентати. Политикът знае отлично, че нито руснаците, нито американците гледат с добро око на растящата сила на неговата партия и съзнава, след чилийския разгром, какво става с дошло на власт ляво правителство, смазано от кръвопролитен военен преврат. След убийството на Моро Берлингуер сменя политиката си, предлага коалиция със социалистите на Бетино Кракси, но е освиркан. След неуспелия исторически компромис и фалиралите опити за съюз той обикаля Италия за митинги за европейските избори от 1984 г.
Въпреки верните си съидейници и огромна маса народ Берлингуер е бунтовник и самотен новатор, което филмът недвусмислено подчертава. Самотникът решава, че държавните интереси са по-важни от тези на неговата партия.
Дейността на Берлингуер е вплетена в европейски и световни исторически моменти, придружавали неговата политика. Цял епизод във филма е посветен на гостуването на секретаря в София (1973) и острите му несъгласия с Живков. На път за летището след жестоките сблъсъци с българския партиен лидер върху огромната черна "Чайка" връхлита военен камион. Преводачът загива, шофьорът е тежко ранен, Берлингуер оцелява по чудо. Официалната версия е катастрофа, но италианският лидер е убеден, че е подготвен атентат от секретните служби. Той отказва лечение в българска болница, звъни на семейството си, за да сподели своя страх. Историята е потвърдена от дъщеря му, както и от други съвременници, на които разказва случилото се. Заклева се да не стъпи в България и удържа думата си.
Берлингуер променя радикално позицията на компартията към СССР, военните блокове, Европа. Прекъсва финансирането на собствената си партия от Москва, за да бъде

политически и идеологически независим

Окончателното му замразяване със съветските "другари" става през 1977 г., когато произнася словото си в Москва по случай 60-годишнината на Октомврийската революция: "Опитът от миналото ни доведе до заключението, че демокрацията днес не е само терен, в който класовият противник е принуден да отстъпи, но и исторически универсалната стойност, върху която се гради едно социалистическо общество." Камерата се плъзга на трибуната върху застиналите и каменни лица на Брежнев и съветското Политбюро. Михаил Горбачов, присъствал на това събитие, признава във филма, че е бил поразен от думите на Берлингуер. Иска се наистина много кураж, за да се опълчиш срещу бившия СССР, да осъдиш влизането на съюзническите войски в Прага през 1968 г., да се отдалечиш от полските събития през 1980 г. И всичко това, без да изгубиш нито един изборен глас, напротив, следовниците се увеличават значително.
Берлингуер бележи една епоха, въплъщава една надежда, която "свърши в онази нощ в Падуа" според началника на охраната му. Същото потвърждава и Наполитано: "Беше краят на партията, с която отъждествявахме живота си." 18-годишно навремето момче споделя пред камерата: "Вероятно изчезва думата комунист, защото в Италия тя означава Берлингуер."
Филмът излъчва страст и малко повече сантименталност - на автора, на хората, които са познавали, работили и оценили таланта на лидера Берлингуер. Тогавашният президент, беловласият вече Сандро Пертини, прегръща разтреперан неговия ковчег. На почетна стража там застава и светът на киното - Микеланжело Антониони и Федерико Фелини, Франческо Рози и Карло Лидзани, Еторе Скола и Моника Вити, върху чиито лица се спира камерата.
След толкова десетилетия, прекарани в кинозала, за пръв път видях до мен зрели мъже да си бършат сълзите. Червената Флоренция препълни салона в съботната вечер, за да се срещне с режисьора Валтер Велтрони, защото да говориш за един от най-обичаните политически лидери, единствения западен комунистически водач, докарал партията си до гласуване от всеки трети италианец, е да разкажеш десетилетие от историята на тази страна.



1802
Рекламен плакат на филма на Валтер Велтрони "Когато беше Берлингуер"