Думи за поета Иван Николов

Найден ВЪЛЧЕВ

Не успях да приготвя страниците си за него за моите "Попътни срещи", а пък тези срещи бяха много, дълги, мили, живи са в спомените ми и аз, макар и късно, днес се връщам при тях.
Помня го от чутото, че някакъв чудак, гимназист от хасковската гимназия, бил превел трите тома стихотворения на Сергей Есенин. После името му взе да се среща по вестниците, да ни запознава с един свят, който, общо взето, познавахме, но изказът и рисунъкът бяха естествени, мило бе чувството в тях, сърдечен бе гласът на лирическия герой и привличаше ухото и окото на читателя.
Тези отгласи са за стиховете на Иван Николов (1937-1991), този "щурчо щурав", който "вечер премисля не това, за което говорим, а това, за което мълчим".
Беше безсънният човек на труда, на действието, на работата, казал беше:

Искам да правя
              каквото мога
и да бъда
         какъвто съм.

Беше. С дарба дарен беше да обича до болка земята ни, да я рисува и възпява, сякаш я гали, с дарба дарен беше думите му да са меки, ясни, звучни, да ти сладни българският език, когато малчуганите чукат бадеми, кактусът дига бодли, а него под сводеста черква го омълня любов.
Стиховете му идваха по страниците на нашия литературен печат без шум и гръмогласни викове, тихо и скромно. Но с достойнство. Налагаха се, имаха качества, които не ги водеха към първите страници на вестниците, но към първите редици в поезията.
Иван Николов издаде първата си книга, когато беше на 21-22 години. Следваха другите. Оставаха в паметта човекът с мулето, който продава стомни, Дебеляновата майка, станала на камък, за да може вечно да чака, второюнската заря, на която оня си постилаше носната кърпа, за да коленичи пред падналите за свобода. Имаше нещо земно, плодородно, светло като юнски овеси в стиховете на младия автор. Поетът идеше със своя багра, носеше своя атмосфера, беше близо до чернозема.
Стиховете му се рояха щедро и прещедро. И очертаваха поезията му като разрез на нашия живот, художествена регистрация на днешния ден, светла проекция на утрешните далечини. Рисуваха свят, през който да минем с груби длани, но със светли сърца, да бъдем празнични, но не празни; да носим високи помисли зад високите си чела.
Иван Николов, рядко сръчен стихотворец, пишеше и за по-големите деца, за юношите. Творбите му са слънчеви, акварелни, звънки и ведри, носят бистрината на българското небе, скокливи са като поточета, звучат като училищни звънчета, доставят наслада.
Пишеше и сатира: хващаше юначагите направо на местопрестъплението, правеше им по една моментална снимка и ни ги показваше низки, смешни, жалки, безгръбначни, безмозъчни, празни глави, тъпи агенти, хванати на фокус или във весела песничка, или в мадригал, или в грозна гротеска. И постигаше своя ефект.
Ние се познавахме вече отдавна с поета, пишехме си, разменяхме си книги и през 1965 г. аз в печата му признавах, че стиховете му носят марката на автора, че всеки ще го познае, но носят и белезите на определена еднаквост. Еднообразие в подхода, композицията, маниера. Техническата сръчност, на която той сред връстниците си нямаше равен, ме караше да се боя, че може да почне да пише лесно. Очевидно не ще да се е зарадвал на това мое "батковско" предупреждение, защото ми е изпратил "Голямото лято" не с "неизменните приятелски чувства", а с

Гиди рецензент такъв неправ -
отмъщавам ти със автограф!

18 ноември 1968
Хасково

Но това е от следващото време. А неговото Хасково аз малко-малко го познавах от 1958-1959 г., когато жена ми беше актриса в техния театър. Една квартирка, друга квартирка в уличката срещу тютюневия склад... Колко студено беше, а нямаше дърва. За малката печица "циганска любов" купувах от пазара колци за домати, носех ги под мишница, с тях уж позагрявахме, с хасковлията Никола Инджов чупехме с пръсти млади орехи и бърборехме за всичко.
Иван Николов го нямаше там. Беше студент в София. После беше напуснал лекциите във филологията, беше минал задочно, станал бе журналист в Хасково. Беше си там, както Евтим Евтимов си беше в Петрич, Христо Фотев в Бургас, Рашко Стойков в Стара Загора, Здравко Кисьов в Русе. Стиховете им сами решаваха, че няма столични и провинциални автори, че за художествените стойности няма дистанция столица-провинция. По професионална подготовка (Есенин не е школа ли?!) Иван Николов не само че не беше изостанал, но мълчаливо беше надраснал снобските веяния на кафенетата, конюнктурните сензации, беше показал, че със своите словесни рамена може да размества класациите.
Разказах на Андрей Германов за Иван Николов, запознах ги, мисля че аз ги сближих, станаха приятели, съавтори, Иван гостуваше на онези "възрожденски къщи" в Андреевото Боженци...
Когато Андрей си отиде и остави превода си на половината от поемата "Зубърът" на Микола Гусовски, а на мен заръката "Зубърът" да не остане недопреведен", дълго време преводът стоеше незавършен. С Римма, с Петър, с Георги Германови събрахме Андреевите страници, те бяха превод първа ръка, трябваше още работа по тях - обърнах се към Иван в Пловдив, той се съгласи без уговорки, направи много по Андреевите редове, след тях мина и моливът на Първан Стефанов, намесвах се и аз, преведох втората половина на поемата и "Зубърът" стигна до българския читател. Намесата на Иван Николов беше веща, значителна, приятелски благородна.
Като стана дума за превод - да добавя, че сръчният стихотворец Иван Николов беше и сръчен преводач. След момчешкото увлечение и като зрял литератор той награби любими свои руски поети, че и проза превеждаше, беше адски жаден за работа. Можех да го сравнявам само с Андрей Германов. Стана и количествен преводач. Заяждах се с него и му казвах с тази конвейрност да внимава, да не се губи блясъкът и Ахматова на български да не стане ах!-матова...
Беше добродушен, мек, благ човек. Четох, че в Пловдив имал и врагове. Не можех да си представя това за него. За старата ни дружба беше ми посветил хубавото си стихотворение за Сергей Есенин. Изглежда, че е било по времето, когато в списанието ме направиха отговорен секретар на "Септември". И той ме дъвчеше в автографа на книгата си "В средата на живота":

Макар че ти ушел в секретари
да бъдем пак приятели добри.

31 май 1973
Пловдив

За Иван Николов всичкото на този свят бяха стиховете, стиховете бяха неговият живот. Той гореше в тях и за тях, по-точно не гореше, а изгаряше. Много са разпилените прекрасни находки у "количественика" Иван Николов. Добре, че ги има, всеки да отбере за себе си от водопада, в който той се възземаше нагоре по вертикала, да изпита като него слизането при народа като възземане. Беше като Пушкин "работник и роб на доброто", пленник на труда немилостив, който ще го увенчае с венец от бръчки. Но ще бъде сладко ранен от чувството. Както и Лев Николаевич се оплаква от живота: белокосият граф от Ясна поляна, косачът по просторите около река Воронка нали така беше казал - мен все ме преследват нещастия! Цензура в списанието, жандарми в школата и отгоре на всичко на стари години аз се влюбих...
Ах, пъстро нещо е животът, ах, сложно нещо е човешкото същество и ето, че и нашият лирически герой е озарен от магическото зарево любов. "Ослепявай ме със две колена, като ябълки златни", казва, гледа фреската със светеца в катедралата и вижда себе си като "един много самотен и тъжен човек"...
Четох преди година-две как Тодор Чонов пишеше, че когато изпращали Иван Николов по пътя към гробищата на Горски извор, една жена неудържимо ридаела. Познавах тази жена. Знаех за нея. Тя носеше стихове в редакцията. Деликатно, плахо Иван ми казваше "виж ги". Виждах ги, виждахме ги, някои от тях стигаха донякъде, но все не се класираха в състезанието за печат. Иван научаваше, мълчаливо приемаше съобщението, като отваряше дума за други неща.
Остана верен на традицията на приемствеността, душата му страдаше, когато се виждаше "разпънат от жици, насечен от релси", но знаеше, че има Panta rei, че нещата се променят...
Композираше спокойно, хармонично, писмата от Пловдив, "П. Каравелов" 17, идваха до София, "Славейков" 2, с думи и внушения съветваха:

връщай се към простотата,
сложна работа е тя.

Поетът се радваше на звучен стих. Неговата строфа се отличаваше със завидна лекота; когато синкопираше, го правеше с разбиране и вътрешно оправдание, той не се чувстваше затворник в "четвъртитата килия на класическия стих", с приятелско любопитство гледаше към верлибъра, защото беше широка душа и знаеше, че под слънцето има място за всички. Работеше в Хасково, когато Пловдив му каза "Я ела при нас", в редица години той направи много за литературен Пловдив и затова така го заболя, когато след време градът на тепетата му каза да си взема автобуса пак за Хасково. "Пловдив ще осиротее без него", каза Георги Джагаров, но това не промени нещата. Ласкавият юг и алманахът "Юг" бяха мили приятели на изпъдения поет, зад горчивата усмивка той можеше пак да бъде щастлив, щом в малкия му дом грее усмивката на дъщеря му и за него има място за "свободен размах на молив". Само че онази, с косата, не му позволи да допее своята песен, да доразкаже своя разказ за този свят.



Иван Николов


Иван Николов заедно с Андрей Германов в с. Боженци, 1971 г.