14 Ноември 2018сряда19:22 ч.

Две книги - два антипода

Как десет достойни думи правят на пух и прах триста и десет страници на един недостоен пасквил

/ брой: 122

visibility 1281

Крум Василев


На книжния ни пазар се появиха две нови книги за партизанското движение в Западна Стара планина. Едната, на издателство ДТМ, 2012, е озаглавена "Да се знае". Авторката, Мария Знеполска, я определя като "документален разказ за английския майор Франк Томпсън и неговите най-близки бойни другари по времето на Втората световна война". Другата, на издателство Сиела, 2013, е озаглавена "Сестри Палавееви в бурята на историята". Авторът, Алек Попов, я определя като "първия партизански роман, написан след края на комунизма".
Аз съм бил партизанин в Източна Стара планина. Обясним е повишеният интерес, с който прочетох двете книги. Обяснимо е и удовлетворението, което извика у мен книгата на Знеполска. Тя стъпва върху документи от български и английски източници, за да изчисти историята на Франк Томпсън и неговите бойни другари от натрупани неясноти и неистини.


За книгата на Попов бях чул кое-що и очаквах тя да ме възмути. Нищо подобно - тя ме удиви. Не забравях, че чета роман и въпреки това се чудех как е възможно до такава степен да се загуби чувството за мярка в инсинуациите. Очевидно и Попов си е дал сметка, че е прекалил, поради което е сложил на гърба на титулната страница следния гръмоотвод: "Тази история е литературна фикция и няма за цел да даде обективна картина на епохата, което не е задача на изкуството" .
Обективната картина на епохата не било задача на изкуството?! Излиза, че "Под игото","Война и мир", романите на Балзак и десетки още върхове на световната литература не са изкуство, защото дават обективна картина на епохата. Кое тогава е задача на изкуството?
Тридесет и деветте глави на Алек-Поповия роман дават отговор на този въпрос: задачата на неговото "изкуство" е да излее още една кофа помия върху партизанското движение в България. И то каква помия!


За ориентация на онези, които не са чели романа, ще направя съвсем схематична анотация.
Главните героини сестри Палавееви, 17-годишни близначки, са дъщери на софийски милионер, търговец на кожи. Учат в Първа девическа гимназия и участват в антифашистка диверсионна група, която на 1 май нацапала с червена боя портрета на царя. Става провал, извеждат ги в Стара планина в четата на комбриг Медвед. Той бил политемигрант в Съветския съюз и се завърнал с подводница под ръководството на Цвятко Радойнов. Четата на Медвед нараснала на 44 души и била наречена "Първа гвардейска старопланинска дивизия". Активни партизански действия обаче не водела. Полицията и жандармерията я откриват, в няколко сражения всички партизани биват избити, само двете близначки остават живи.
Върху тази канава авторът, впрягайки целия си белетристичен потенциал, се опитва да внуши на читателите колко прости, умствено ограничени, страхливи, морално покварени и п.р., и пр. - все в този дух на пълен негативизъм - са били българските партизани.
Героите си Попов описва елементарно. С изключение на двете красиви близначки останалите били с отблъскваща външност, немити, космати, от устата им се носел отвратителен дъх. Комбриг Медвед - "широк и къс, с мрачно грапаво лице с блатист тен, с глава като на костенурка"; пратеникът на щаба на зоната - "кокалест индивид с дълга глава и вдлъбнати кръгли очи като на кукумявка"; политкомисарката Екстра Нина - "слаба жилеста жена, гръдният й кош беше леко хлътнал"; ремсовият секретар - "с мазно чело, осеяно с бели пъпчици"; попът (в отряда имало и поп) - "огромен мъж с парцаливо расо, под което нямаше нищо освен козина", и т.н.
Езикът, на който говорят партизаните, е просташки, псувните и цинизмите са в изобилие. Но и авторовият език е такъв, изпъстрен с "мръсни думи", които не се допущат в речниците и не се употребяват от писателите, уважаващи своите читатели.
Не пиша рецензия. Далеч съм от мисълта да препоръчвам на Попов какво да пише и как да пише. Но аз съм един от неговите читатели, купил съм си книгата му и съм в правото си да кажа своето мнение за стоката, която ми е продадена. Според мен тя не си струва парите. Романът "Сестри Палавееви" е една литературна сапунка. Няма да се изненадам, ако след някое време се превърне и във филмова или телевизионна сапунка. За такова нещо спонсори ще се намерят. Впрочем на видно място в книгата на Попов е обявено, че тя "е написана с подкрепата на Обединена българска банка". Не издадена, а написана с подкрепата на ОББ.
В преследването на целта си да охули  партизанското движение в България Алек Попов бие всички досегашни рекорди. В едно интервю (във в. "24 часа", 4 април 2013 г.) той прави следното самоубийствено за един писател признание: "Абстрахирах се от това какво ще каже тоя или оня и подкарах през просото".
"През просото" става основен "творчески метод", с помощта на който авторът на "Сестри Палавееви" се възкачва до недостигнати от никого върхове. Иска да убеди читателите, че партизаните, освен всичко друго, са и калпави бойци. Вика на помощ "През просото" и в романа се включват трима разбойници - бивши комунисти-левосектанти, които след 1923 г. се укрили в тайна пещера. И една нощ тримата разбойници вързали ръцете и краката на спящите партизани, без те да усетят. Но докато разбойниците се готвели да изколят завързаните партизани и да изнасилят близначките, те, двете "буржоазни фусти", както презрително ги наричали комунистите в отряда, успели да се развържат, убили разбойниците, като завладели тяхната картечница и спасили партизаните, включително комбрига Медвед.
Попов иска да внуши на читателите, че партизаните били със средновековно съзнание. Отново идва на помощ "През просото": за да предотвратят "вампирясването на разбойниците", партизаните приковават с колове телата им.
И това обаче не е върхът. Въоръжен със своя метод Попов се залавя да покаже колко развратни са били партизаните. И описва как докато те режат на парчета трупа на един от разбойниците, защото бил много тежък и не могли да го замъкнат цял до мястото на приковаването, двете близначки открили в пещерата подземно езеро и се съблекли голи, за да се изкъпят. Но езерото се оказва пълно със змии и момичетата не могат да се върнат към дрехите си. Идват им на помощ партизаните. Голите красавици, които обявили пред всички, че са девствени, така ги възбудили, че в следващите дни младежите се отдали на масово мастурбиране. Ръководството на отряда, обезпокоено от "лекомисленото пилеене на партизанската енергия", препоръчва да се прекрати тази практика, която, както обяснява Медвед, "в Съветския съюз не е на дневен ред". Убедени от този аргумент ремсистите правят събрание и "тържествено обещават, че ще я прекратят".
Чета глупостите, описани с подробности от Алек Попов, и си мисля: е, този човек е стигнал върха, няма как да бъде надминат, освен ако някой по-талантлив от него се сети да обвини партизаните и в канибализъм. И не щеш ли, прочитам още няколко глави, узнавам, че целият отряд на Медвед е унищожен, а той е тежко ранен. Близначките, които единствени останали невредими, го носят на ръце. Раните му гноят и "за да ги дезинфектира", едната "смъква голфа си, кляка и го препикава". Дезинфекцията не помага, Медвед умира, двете момичета го "бутнали в гроба" и продължили по билото на заснежената планина с думите: "Да вървим на запад!" Заплашени са обаче от гладна смърт и водят следния разговор:
"- Трябваше да го изядем.
- Кого?
- Медвед. Щеше да ни стигне поне за две седмици. Толкова месо на вятъра!"
Може би с този епизод Алек Попов наистина е стигнал върха? Може би, но надали. Неговият талант сигурно ще роди нови върхове. От текста върху корицата на книгата му личи, че той е голям писател, почти от световна величина. Цитирам: "Носител е на литературните награди "Елиас Канети" и "Хеликон". Романите му са преведени на 15 езика". И тежко на онези, които дръзнат да не харесат шедьоврите му. За тях той отрано е подготвил позорно клеймо: примитивисти. "Няма нищо по-примитивно от това, литературата да се възприема едно към едно - заявява Алек Попов. Този етап не е изживян у нас. Обществото продължава да бъде длъжник на свободното слово". Удобен, но нефелен камуфлаж на един манипулатор.
За книгата на Мария Знеполска бих искал не само да декларирам, а и да обоснова положителното си мнение. Ограниченото място не ми позволява това. Ще отбележа само някои от нейните достойнства. Преди всичко - трезвостта на оценките. В книгата "Да се знае" партизаните, в това число и най-висшите техни ръководители, са показани такива, каквито са - нормални хора и с положителни, и с отрицателни качества.
Тази добросъвестно написана книга респектира с изключително богатата си документация.
На Техеранската конференция в края на 1943 г. Сталин, Рузвелт и Чърчил решават да окажат военна помощ на въоръжената антифашистка съпротива на балканските народи. Изпълнението на това решение е възложено на Англия и тя изпраща последователно три свои военни мисии в оперативните райони на българските партизани. Мария Знеполска разказва документално за тези мисии, особено за втората, оглавявана от 24-годишния майор от английската армия Франк Томпсън.
Логично изниква въпросът: ако българските партизани бяха подобни на описаните от Алек Попов - англичаните биха ли изпратили при тях военни мисии и голямо количество оръжие?
Този въпрос ще си зададе всеки разумен човек и след като прочете цял ред документи в книгата на Знеполска. Ето две извадки:
"Когато ме спуснаха с парашут, аз се срещнах за първи път с партизаните. Много скоро разбрах, че партизаните са големи патриоти, готови да дадат живота си за свободата на своята страна" - това е написал в дневника си радистът Кенет Алан Скот, единствен останал жив от мисията на Франк Томпсън.
А самият Томпсън, този висококултурен англичанин, владеещ осем езика и овладял за кратък срок девети, българския, след като четири месеца денонощно е живял и воювал заедно с българските партизани, пише на 21 април 1944 г. до своите близки в Англия: "Помагам на група смели хора - може би най-добрите в света".
Тези десет думи на Франк Томпсън правят на пух и прах триста и десетте страници на Алек-Поповия пасквил.
На 10 юни 1944 г. българските фашисти разстрелват Франк Томпсън заедно с голяма група български партизани в Стара планина, край село Литаково.
В раницата му намерили негови стихове. И разказа на Йордан Йовков "По жицата", преведен от Франк от български на английски.


Франк Томпсън

На моите другари

Захласнатият в гледка чудна
както извива с мъка своя взор,
когато види облак че закрива
лазурния простор,
така и ние, пълни с бодра младост,
погълнали лъчи и красота,
оставихме и книги и любими
и паднахме в един Балкан.
Над гроба ни недейте плака тъжно,
а радвайте се, радвайте се с нас,
най-много от живота ние искахме,
но най-готови бяхме в жертвен час.

(Буквален превод от Илия
Кюльовски)
Из книгата на Мария Знеполска "Да се знае"

 

ГЕРБ шикалкавят за пакта за миграцията

автор:Дума

visibility 0

Над 60% е недоверието към кабинета

автор:Дума

visibility 236

Мая Манолова с 6 въпроса за цените на горивата

автор:Дума

visibility 154

Росен Желязков призна за окаяното състояние на БДЖ

автор:Дума

visibility 98

Атакуват пред ЕК сделката за "Сосиете Женерал Експресбанк"

автор:Дума

visibility 225

/ брой: 221

ЕЦБ влиза в шест банки у нас

автор:Дума

visibility 180

/ брой: 221

Данъчните запечатаха 5 бензиностанции

автор:Дума

visibility 139

/ брой: 221

Груевски се крие във вилата на Орбан

автор:Дума

visibility 75

САЩ с нови закани към Китай

автор:Дума

visibility 83

Европарламентът скастри Румъния

автор:Дума

visibility 144

/ брой: 221

САЩ омаловажиха записите за Хашоги

автор:Дума

visibility 201

/ брой: 221

Да гониш дивото

visibility 451

/ брой: 221

Защо ни е такава власт?!

visibility 346

/ брой: 221

Бягството на държавата

visibility 238

/ брой: 221

Има ли трудна работа за вършене, дайте я на авджиите

visibility 41

/ брой: 221