Българските читалища - в девета глуха

Точно в разцвета на своята кариера като "експертен министър" преди около две години Вежди Рашидов на всеослушание обяви, че в близко бъдеще замисля да "възроди" българските читалища. Тогава той издума куп самохвалщини, като хвърли цяла дузина "въдички" в интелектуалното блато на отечеството. Важно било читалищата отново да станат "културни центрове и своеобразен народен парламент", да бъдат модернизирани с компютри, "да се възроди мобилността на хората, да живнат". Друга идея, която го била осенила - "читалищата по селата, където няма кина, да станат... киносалони, за да може народът да си ходи на кино, да ахка, да въздиша и да си казва: "Аферим, берикет версим на министър Вежди, че ни направи кино, за да можем от време на време да виждаме и по някой турски сериал." Накратко казано: Ашколсун!

Върхът на изхвърлянията

обаче ще е малко по-късно, когато нашият човек ще стане приятел с бившия шеф на Лувъра г-н Анри Лоарет, ще се отърка в салоните на "Пти пале", ще си повярва, че се е извисил като световноизвестен артист - демек художник, който ще разхожда славата си напред и назад по света.
Но погледнато обективно през мандата на "свободния артист" Вежди Рашидов, бяхме свидетели на въпиюща управленска некомпетентност. Да започнем от начина, по който той структурира новите дирекции на Министерството на културата. В тях много се говореше за "културна политика", при пълното й отсъствие. Всичко се правеше "на парче", според личните предпочитания и интереси на министъра. Той често повтаряше: "колко съм дал на театъра", какво съм направил за киното..." И тям подобни декларации без покритие.
В повечето случаи това бяха кьорфишеци и провинциални фукарлъци. Но пък ни проглуши ушите с "Българския Лувър", "Музея на соца", "Ески джамия", "Джумая джамия" и "Аква Калиде"- все проекти, зад които стоеше някакъв личен хатър или фирмен интерес на Вежди Рашидов.

Законотворец като Сюлейман

Но "експертният министър" не закъсня да се прояви и като законотворец, подобно на Сюлейман. Не са известни подбудите му, поради които трябваше да бъде променян за седми път(!) Законът за народните читалища. Но е близо до ума човек да се досети на какво се дължи това "законотворчество" на светиня му.
Първо на първо, за да се хареса на своите съпартийци от ГЕРБ. Нищо, че по повод и без повод изтъква своята партийна непричастност и... непринадлежност.
Второ на второ, за "да си измие ръцете" и да хвърли читалищата, заедно с всичките им проблеми, "на кучетата"- т.е. на общините.
Така с приетите поправки от 2011 г. Законът за народните читалища се превърна в едно авторитарно постановление, което поставя под политическия контрол на ГЕРБ тези изконно демократични институции. С "поправките" в закона кметовете и областните управители (повечето от които от ГЕРБ) имат "тежката дума" при определяне размера на субсидиите, отриването и закриването на читалищата и пр. А тъкмо в сферата на "регионалните културни дейности"

навсякъде гъмжи от проблеми

които Вежди Рашидов не само че не е решил, но дори и не се е докоснал до същността им. Един от тях е материалната база на съществуващите 3496 читалища, която е в окаяно състояние. Техните сгради се рушат и събарят. Някои от тях отдавна са заприличали на неугледни вертепи, на порутени складове и свърталища на наркомани. В този фонд за милиарди евро Министерството на културата не е вложило нито цент за ремонт или реставрация. Сградите на голяма част от читалищата са обявени за "публична общинска собственост". По този начин никой не ги стопанисва и никой не отговаря за тях. Други пък, според признанието на бивш зам.-министър на културата, "са се превърнали едва ли не в гъбарници, в бизнес центрове и... други"
Пак същият зам.-министър откровено признава, че от 3500 читалища само 1200-1300 работят добре, докато останалите имитират дейност или направо вегетират.
Не на последно място, ако ли не на първо, си остава въпросът за финансирането на читалищата, което се осъществява след "консултации" на Министерството на културата с общините и областните управители. Така много често лични интереси и амбиции стават повод за неправилно разпределение на средствата и ощетяване на едни читалища за сметка на други.

Капка в морето, стъпка в небето


След като години наред МК "орязваше" без каквото и да е обяснение субсидиите за читалищата през тази година, то обяви, че те ще бъдат... увеличени с 12 процента. Сега е трудно да се каже доколко това "увеличение" е израз на управленски "възможности" или по-скоро се явява предизборна реклама на управляващите, но то стана повод за сериозни конфликти между читалищата и "цепене на косъма" до стотинка. При сегашната трудна ситуация поради некомпетентната финансова политика на ГЕРБ подобно изпитание е съвсем обяснимо.
Но обективно погледнато, едно увеличение на един читалищен бюджет с 450-500 лв. годишно си е капка в морето. Но ако питате Вежди Рашидов, сигурно ще ви каже колко мно-о-о-го е направил - демек едва ли не цяла стъпка в небето.
Нещо, което е съвсем обяснимо за неговия "управленски стил", на който не само станахме свидетели, но и свикнахме през целия му "културен мандат", когато той говореше едно, а правеше нещо съвсем друго.
Но този "стил" не е само на Вежди. Той е много предпочитан от неговия любимец и покровител, който никога не получава главоболие, когато обещаваше нещо. Пък било то даже и магистрали до луната, както веднъж се изпусна да обещае. Важното е да има кой да му вярва. Така както навремето един ръководител на партията и държавата ни беше обещал освен половин проводници, някой ден да произвеждаме и цели такива. Но това е друг тежък случай.
Насам, народе! Хайде на кино в селското читалище.


Вместо коментар

Повече от подигравка на държавата
Боян АНГЕЛОВ, председател на фондация "Читалище - 1870"


Като историко-политическа обусловеност, читалищата преди Освобождението са основни подготвителни ядра за бъдещата национална революция. По същество те изпълняват ролята и на политически клубове - чрез публичните сказки с теми от тогавашната реалност, и особено чрез използването на театъра като средство на емоционално въздействие. Прозрението на Георги С. Раковски и Васил Левски, че читалищата трябва да бъдат легална проява на тайните революционни комитети, е използвано гениално при създаването на широка конспиративна мрежа в поробена България. Утвърждаването на устав с прецизно формулирани задачи, наличието на собствен печат, изборът на ръководни и контролни органи са нов инструментариум за управление на обществените процеси и за провокиране на събития при отсъствието липсата на държавност и при липса на политическа свобода. Този духовен подвиг моделира неповторимостта на възрожденското читалище в мисията му да бъде едновременно рожба и създател на обществена ангажираност за овладяване на морални константи и жизнено пространство. Историческата истина сочи, че повечето читалища възникват в преддверията на православните храмове или в училищните стаи, а инициатори и създатели са предимно учители и свещеници. И тенденцията продължава десетилетия след Освобождението, за да достигнат тези сдружения в средата на миналия век внушителната цифра 4500! За радост такива сдружения възникват и в наши дни, макар че последните две десетилетия на псевдодемокрация и безумни реформи броят им намаля драстично. Сега съществуват не повече от 3500 читалища, вписани в регистъра на Министерството на културата.
Но какво е отношението на днешната държава към читалищата? Повече от подигравателно! Делегираните бюджети са унизително ниски и читалищните служители получават не заплати, а подаяния. На много места читалищните секретари са и библиотекари, и културно-масовици, и чистачи, и ръководители на любителските състави. А това са хора с образование и доказано влечение към различни жанрове на изкуствата.
читалищата са самоуправляващи се обществени организации и в наши дни имат задачата да създават модерна културно-информационна среда. Те представляват естествен коректив на опитите да се погазват гражданските и личностните завоевания. А като самородни възрожденски творения те продължават своята мисия на обединители, защото принадлежат на всеки български гражданин. Ала десетки и стотици са случаите, когато представители на политическата власт застават начело на читалищните настоятелства, което е в разрез с параграфите на действащия закон. Читалищното ръководство е принудено да защитава своите годишни планове и програми пред общинския съвет и подобно администриране на творческия процес разрушава принципите на автономността. Погазва се творческата свобода на читалищните дейци и на много места тези културни сдружения са принудени да обслужват тясно партийни интереси. Необходимо е приемането на нов закон за читалищата, който да регламентира тяхната принадлежност към структурите на гражданското общество, а служителите им да получават възнаграждения, не по-малки от възнагражденията на учители, театрални дейци и музейни работници.