14 Ноември 2018сряда20:35 ч.

Антология

Нови стихове от Йордан Милев

/ брой: 174

visibility 2337

Йордан МИЛЕВ е роден в с. Алтимир, Врачанско. Завършва Филологическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", след което специализира източни култури в Ташкент, Техеран, Делхи и Манила. Работи в Радио София, сп. "Пламък", дълги години е главен редактор на издателство "Народна младеж". Участва активно в Асоциацията на писателите от Азия и Африка. Има издадени над 20 поетични и пътеписни книги. Негови стихове са превеждани на английски, хинди, арабски, фарси, руски, казахски, чешки и др. езици. В момента живее в САЩ.



След Слънцето


Събудих се...
            И трябва да си ходя!
Преплитат пътищата прежда
от кукувици, Слънце и Земя,
            и Океана Тих -
обърнато небе,
удавило съзвездия от Богове
                         и думи.

Сърцето ми пулсира -
                    да вървя,
натам... към моята Итака:
към моя вековечен край,
                       където
без кораб на брега
              все още Ной ме чака.

И всеки ден...
              След слънцето -
във празник или делник,
опиянен от вчера и от днес.
Макар и без самар -
                   отшелник,
понесъл на гърба си Еверест!



Псалм


Боже мой,
         от трона си небесни,
помогни на твоя земен раб -
с хляб да храни
               птиците за песни,
да продава песните за хляб!

Няма друг да моля за защита.
Стига ми,
         че си ми дал света -
някъде на Дон Кихот със щита,
другаде -
         със Ахилесова пета.



Гласът на птиците

Какво ми даде този свят!
Не виждам вече много хора.
Не виждам през нощта комети,
без имена,
без никоя по нещо
          и от мен да вземе.
Сиянието на небето
          се нарича Време.

Гласът на птиците
               е листопад,
над празните гнезда на лятото,
където зимата ще мъти
дихания,
         с криле от скреж.

А брястът - без листа - навън
е моят кръст
на вярата ми за живот,
наречен утре.

Излизам да го нося
до последния си дъх -
през всяка пролет, лято... зима.
Дори когато вече
                 няма да ме има.

Довиждане, любов,
        от слънце, хора и пустини!
Пътувам вече толкова години,
               недостигнал края...
И се завръщам,
без началото да зная!



Кукувица


Кукувица кука
           на зелена бука.
Казват, че това е
                 на зла чест!
Може би ще си остана
тука.
Или ще потъна
             някъде без вест.

И се чудя -
            накъде! Какво съм!
В онова ли не успях
            или в това...
Струва ми се,
       че вися на косъм,
паднал...
       не от моята глава.



Вълшебство


Победи. Загуби. Награди.
Кой - за какво!...
                  Добър е Бог,
раздал съзвездия - плеяди,
за мен оставил
              Кози рог!

Какво вълшебство!...
                 Под небето
той извисява моят ръст;
готов, поиска ли сърцето ми -
на себе си да сложа
                     кръст!

Но с него никого не плаша!
А щом на Изток зазори -
повеждам думите
                 на паша
по белите полета
                 и гори.

Със радост и тъга - двояко
ритмуват дните...
                  И така -
на срички пия козе мляко,
но от божествена ръка!


Керванът


Открих го някъде в Сахара.
Или навярно - беше в Каракум,
когато сам поех юлара
в пустините,
             с едно наум.

Зарит от пясъци и дюни,
без брод, през палми и фурми,
понякога се срещах с хуни,
пред Буди падах доземи.

Върви керванът мой през дните.
Не го смущава кучи лай...
И винаги -
          от край до край
се води само по звездите.

Изглеждам като денк, издут
от срещи, спомени и болка...
Пътува звездната двуколка
на моя Кози рог прочут.

А може би съм керванджия,
двугръб от жажда за живот,
все още с вяра -
                 да открия
Оазисът на своя свод.

Оазисът... И там, и тука
пред две протегнати ръце,
усетили,
        че той бълбука
със пулс от моето сърце!



И времето


Кога ли беше вчера!
    Няма го и утре.
Сега съм само днес.

И времето през мен изтича
с два ръкава
             по пет пръсти.

Събуждам се като слепец,
видял света.
И ми се струва, че съм тук,
чул всички думи,
изречени за мен
               през вековете.

Сега не притежавам нищо,
освен огромен дълг
към всичко,
което ме дари с живот.

Здравей, длъжник,
            на моите години!
Богат от бедност!
            В мъката - щастлив!
На дните ми
         очите бяха сини...
Но вече ме поглеждат
с пламък сив.

Нарамил на небето плаща
се моля често пак
                 какъвто бях:
Дай, Боже - дълго, дълго да изплащам
на младостта си
                всеки грях!



Многая лета


Благодарствена,
               многая лета.
Свети думи от север и юг.
Но защо ли душата ми клета
се е стегнала
               като юмрук!

Неизвестно, объркано време!
Двадесет и първи век...
Току-виж -
          на мушка ме вземе
черно дуло, с око на човек.

За какво?
         На никой не преча.
На света не съм само за днес!
Де да бях
          се родил Предтеча,
де да имах парите на Крез!

Щях да купя последната жажда
за разруха, ненавист и смърт...
Не за злото
            човек се ражда,
не със него живее на път!



Все някъде


Луната вече е голяма.
Цъфти кайсията на двора.
Наоколо е пълно с хора,
а мене
      в моя дом ме няма.

И щъркелът отново трака
върху комина от мечти,
че не пристига,
               който чака,
и не пътува,
            който спи.

От никъде - ни миг надежда.
Ехти в съня ми търнокоп.
Една звезда
           над мен поглежда,
като изцъклено око.

Виновен ли съм, че не спирам
все някъде да бъда,
                   щом -
където и да се намирам,
си мисля, че съм в моя дом.

И виждам как цъфти дървото
на вековечния живот -
красив от любовта и злото,
превърнал цветовете в плод.

Целувам отсега ръката,
която с божа благодат -
да се завърна
              в моя свят,
отваря трепетно вратата.



Завръщане


Колко километра съм изминал вече,
по това кълбо - Земята,
        нямам никаква представа.
Кръстопът на пътищата
        сърцето ми се раздвоява,
за какво, с кого
            съм скитал надалече!

Или може би сънувам...
            Бях ли в Хонолулу!
Колко време - под небето на Памир...
Струва ми се, че от този край
       с едно наземно племе Дуло,
с дните полетях на длъж и шир.

Припознаха ли ме!
                 Кой ми даде стреме,
хиляди години и далечен път?
Знамето ми беше - дълго време -
някаква опашка конска върху прът.

То не бяха планини, полета, урви,
долини, реки, тресавища
                и някой боен вал...
Казваха ми, че в съня си
            съм се вдигал с урааа,
но спокоен след това
                присвит съм спал.

Колко километра...
        до земята търсена и близка!
Сякаш векове държах
                   съдбата за юзда.
Докато веднъж
             изгря пред мене Плиска,
като нова българска звезда!

 

Гневни шуменци нахлуха в областната управа

автор:Дума

visibility 9

/ брой: 222

И бизнесмени ще преподават във вузовете

автор:Велиана Христова

visibility 11

/ брой: 222

Марешки се отказа да бойкотира кворума в НС

автор:Ростислава Иванова

visibility 13

/ брой: 222

Данъкът за "Порше" става 420 лв., за "пернишки" голф скача с 13 лв.

автор:Дума

visibility 13

/ брой: 222

Откриваме нов ГКПП с Румъния

автор:Дума

visibility 15

/ брой: 222

Закриват БДЖ холдинг

автор:Дума

visibility 21

/ брой: 222

Съдът отмени правила на КЕВР

автор:Дума

visibility 10

/ брой: 222

Италия се опъна на ЕС за бюджета

автор:Дума

visibility 21

/ брой: 222

Сделката за "Брекзит" е на финалната права

автор:Дума

visibility 12

/ брой: 222

Оневинен е руският шпионин в Австрия

автор:Дума

visibility 21

/ брой: 222

Кратки новини

автор:Дума

visibility 7

/ брой: 222

Девети септември е могъл да се случи още през 1938 г.

автор:Дума

visibility 31

/ брой: 222

Нагоре по стълбата, която води надолу

visibility 14

/ брой: 222

10 години лозанки ветеранки

автор:Лозан Такев

visibility 6

/ брой: 222